Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (45)

13

Ако първият брак на дона Флор бе станал набързо и се отпразнува в тесен кръг, при втория всичко протече както трябва, в строг ред и с известен блясък. При първия нямаше годеж, направо се отиде към любовта (забранена) и после към брака, като преди това се мина през леглото (преди да е позволено). Отпразнува се прибързано и объркано, тъй като бе необходимо да се запуши устата и обществото и църквата заради честта, похитена предварително от годеника, и да се възвърне ако не девствеността, то поне доброто име.

За втория имаше напечатани покани, съобщение в светската хроника на вестник „А Тарде“, където се възхваляваше доктор Теодоро — „наш уважаван абонат“, — музика, цветя и светлини, хора, много хора в църквата „Сао Бенто“, където отец Жеронимо държа прочувствена проповед. На светската церемония съдията доктор Пиньо Педрейра произнесе изискана реч, като предрече мирен и щастлив живот на новото семейство „под знака на божествената музика“. Уважаемият кльощав съдия беше колега на годеника в любителския оркестър, ръководен от маестро Аженор Гомес, магистратът свиреше на кларнет.

И така, на втория брак на дона Флор, ръководен по молба на годениците от дона Норма, имаше всичко, което липсваше на първия, всяко нещо бе на мястото си, на часа, всичко беше от добро качество и на достъпни цени, като за успеха на начинанието тя прибягна до въодушевената помощ на съседите.

— Какво не би постигнала дона Норма! Успя дори да доведе дона Розилда, сега напълно сдобрена с дъщеря си. От Назарет пристигнаха братът и снахата на дона Флор, липсваха само Розалия и Антонио Морайс, понеже механикът държеше на решението си да се върне в Баия само когато тъщата „си вземе вечна отпуска в ада“.

Този път дона Розилда нямаше какво да критикува: бракът, церемониите и зетят бяха по неин вкус. Най-после един от зетьовете й се приближаваше до модела, мечтан в далечните времена на улица Алво: не съвсем естествено, не беше идеалният жених, като студента Педро Боржес. Но в крайна сметка доктор, с възможности, съдружник на преуспяваща и реномирана аптека. Издигнат и изискан човек, не беше някоя мижитурка, дето си печели хляба, лазейки под чуждите коли, оплескан в масло, като мъжа на Розалия. Нито беше скитник и мошеник като първия мъж на Флорипедес. Тя можеше да представи доктор Теодоро на високопоставените си познати, без да се срамува.

Единственото, което липсваше при втория брак, беше ухажването, и с право, защото не върви една вдовица да флиртува по ъглите или в сянката на някоя врата: целувчици, прегръдки, опипване тук и там. Свободи, допустими при нормално ухажване, ако са сериозни намеренията на годеника, дават му малко аванс, но немислими, когато става дума за вдовица.

Ето защо, когато доктор Теодоро направи любовното си признание в писъмцето, двете страни решиха — със съгласието и съвета на близки и приятели — да се обяви скромен годеж, по време на който дона Флор и доктор Теодоро да се опознаят по-добре, да преценят качествата и слабостите си, да установят дали наистина има място за брак, или не. И понеже дона Флор имаше горчив опит — както каза упълномощеният господин Сампайо, — не се решаваше на толкова сериозна крачка без пълни гаранции за успех.

Толкова сериозна крачка: самата дона Норма, с цялото й благоразположение и не по-малко влияние, не се реши да посъветва приятелката си относно отговора на синьо-златните листа, ухаещи на сандалова есенция. За нея, истинска близка приятелка на дона Флор, която знаеше тайните й на млада жена, окована с веригите на вдовството, едно бе сигурно: този брак решаваше всичките проблеми на приятелката й. Но отговорът на пламенното и изискано обяснение не можеше да се даде с една-единствена дума — „приемам“. Ами после?

Необходимо беше да се използва случаят и да се изясни всичко, да се уточнят поведението, условията, сроковете, така че дона Флор да не влезе в устата на хората, нито пък да се проточи смешното положение, в което се намираше аптекарят, човек виден и уважаван, изведнъж превърнал се в палячо и обект на шеги от страна на следящите го съседки, които брояха въздишките му и се забавляваха за негова сметка.

Ето защо дона Норма извика не само умната и начетена дона Жиза, но поиска да чуе и мнението на Зе Сампайо и да се опре на него. В началото мислеше за леля Лита и чичо Порто, за майката и другите роднини на дона Флор в Назарет дас Фариняс или Рио. Но после тя и вдовицата стигнаха до заключението, че е излишно присъствието на старите при началните разисквания на случая. Ако стигнеха до тържествения момент на годежа, тогава да, щяха да измъкнат леля Лита от градината и чичо Порто от цветните му пейзажи, за да чуят всички намеренията на кандидата.

Объркана вечер. За да организира събирането, дона Норма трябваше да помоли дона Амелия да отиде вместо нея при една нейна братовчедка от пето или шесто коляно, която току-що бе родила.

— За какво й трябваше на Норминя да се предлага за гледачка, момичето е пълно с роднини… Навсякъде се бута… — мърмореше дона Амелия по пътя към болницата.

Дона Жиза също се отказа от един ангажимент — музикална сбирка в дома на приятели немци, където в полумрак слушаха плочи на Бетовен и Вагнер в благоговейна тишина, пийвайки по някоя чашка. Колкото до господин Сампайо, той дойде против волята си, воден за ръка: не му беше в навиците да се меси в чужд живот, най-малкото да дава съвети по толкова личен въпрос като сключване на брак. Но тъй като ставаше дума за дона Флор, уважавана истински от него честна вдовица — а и доста добро парче! — господин Сампайо не можеше да сдържи долните си помисли — реши да потъпче принципите си и да й услужи.

Писмото бе прочетено още веднъж на висок глас и след коментарите на господин Сампайо започна историческата среща на високо равнище, както би се изразила днешната преса.

— Човек с възвишени чувства, хареса ми — заключи продавачът на обувки.

Последва срамежливото потвърждение на дона Флор:

— Да, мисля, че да… Защо не? Смятам, че е симпатичен.

— Симпатичен? Мъж и половина, страшен е — протестира дона Жиза, вманиачена да употребява жаргон в и без това не дотам правилния си говор.

Най-после стигнаха до решението, по предложение на дона Норма, да гласуват доверие на господин Зе Сампайо да се разбере от името на вдовицата с аптекаря, като му съобщи за съгласието й със следните изисквания: да се сложи незабавно край на публичните демонстрации, неподходящи и за двамата заинтересовани, да се премине към дискретен годеж, с предварителна среща при чичото и лелята на дона Флор, където да се узакони връзката им.

Така доктор Теодоро щеше да има право да посещава дома на избраницата си три пъти седмично — в сряда, събота и неделя. В сряда и събота щеше да идва след вечеря и да остава до десет, естествено в присъствието на трети, за да не се вдигне и най-малкият шум около почтеността на вдовицата. В неделя режимът беше по-свободен, като започваше с обяд в Рио Вермельо при чичото и лелята и завършваше с кино в компанията на Сампайо или Руас.

Не трябва да закриваме това паметно събрание, без да споменем за несъгласието на дона Жиза с подобни ограничения. Противопостави се енергично на по-голямата част от тия смешни и глупави изисквания, по нейно мнение средновековни, феодални и жалки. Но самият Зе Сампайо, човек опитен, ги смяташе за необходими, за да не се опетни доброто име на вдовицата.

Всичко показваше, че доктор Теодоро е почтен човек — и предишното му поведение, и възвишените думи в писмото, — но въпреки това трябваше да предпазят вдовицата от всякаква злоупотреба с доверието й. Представете си, че след като аптекарят прекарва ден и нощ в дома на беззащитната дона Флор и се появява с нея нагоре-надолу, по разходки и гости, и кой знае още къде, а най-накрая вземе, че изчезне, както толкова пъти се е случвало! Къде щяха да отидат честта и достойнството на вдовицата? Дона Флор щеше да се превърне в ненужна вещ, с която всеки може да прави каквото си иска. Дона Жиза можеше да е учена и да се подиграва на такива обичаи, но той, Зе Сампайо, пазител на морала и здравето на дона Флор, смята, че…

Средновековие, феодализъм, Света инквизиция — къде се е чуло и видяло жена на тридесет години, вдовица, господарка сама на себе си, господарка на парите си, спечелени с неин труд, да има нужда от свидетел, за да приеме на гости годеника си, кавалер, вече прехвърлил четиридесетте? Само в Бразилия е възможна такава изостаналост… В Съединените щати всички щяха да се смеят…

Господин Сампайо изслуша чужденката мълчаливо, гледайки я втренчено, и вътре в себе си й даваше право: голяма глупост беше това пазене със свидетели, в крайна сметка, който има да дава това, което си е негово, дава го на когото иска и когато намери за добре… А колко добре би било, ако чужденката, натъпкана с идеи, презираща условностите, решеше да му бутне малко, за да приложи на практика всичките си тези… Нищо подобно! Толкова приказки, толкова възмущение, а беше като скала, поне докато докажеше обратното. Ако буташе на някого, то беше тайна, и то каква тайна! Никой, дори и дона Динора никога в нищо не беше я заподозряла. Много приказки, да, но всичко на вятъра, всичко се разтваряше в нищото. Чужденката се смееше, доволна от живота, с всичките физически и морални симптоми на задоволена женска, а обърканите съседки нищо не откриваха, колкото и да ровеха.

И ще видим, може би не бута, може би е наистина почтена… — което в крайна сметка беше утеха, заключи меланхолично господин Сампайо; закривайки събранието.

На следващия ден, още веднъж в противоречие с навиците си, господин Сампайо се застоя в магазина за обувки, за да пресрещне доктор Теодоро от аптеката.

Разговорът протече любезно, въпреки че в началото тръгна трудно, с жестове и многоточия, господин Сампайо не знаеше как да подхване темата, а доктор Теодоро беше новак в тези неща, но се разбраха, водени и двамата от добро желание: търговецът — изпълнен със симпатия към случая, аптекарят — съгласен с всякакви условия, стига да включват брак с вдовицата, с любовта му на зрял мъж.

Срещата стана в лабораторията, в дъното на аптеката, привидно скрита от хорските очи и уши. Само привидно, защото въпреки че беше рано сутрин, вечно бдящата дона Динора забеляза предпазливия ход на Зе Сампайо, подозрителното му задържане в лабораторията (дори и лечението на сифилис не трае толкова) и се навря и тя под предлог, че е време за инжекцията против ревматизъм (а трябваше да й я бият едва на следващия ден, и то привечер).

Дори само уплахата на двамата конспиратори при вида на нахалницата би била красноречиво признание, ако тя не беше дочула и част от разговора, достатъчно потвърждение за разкриване на тайната:

— Това е, скъпи докторе, моите поздравления и на двете страни, и на вас, и на нея… Заслужавате си го…

Новината веднага стигна до всички, обиколи околните улици, дона Флор получаваше поздравления, преди самата да беше научила за успеха на мисията, проведена така блестящо от господин Зе Сампайо (между другото избран от благодарност за кум).

В събота вечерта, в очакване на срещата на кандидата с вдовицата, се събра една малка и оживена група около дома на дона Флор, съседките застанаха нахално на тротоара пред къщата на аржентинеца и занадничаха в гостната на кулинарното училище.

Дона Флор очакваше усмихната и спокойна вълнуващото посещение, намираше се както подобава в обкръжение на близки и роднини (включително и дона Динора, която заплаши с открита война, ако не я поканят), три или четири семейства, дона Мария до Кармо и младата Марилда (толкова възбудена, като че ли идваха да искат нейната ръка); а на най-хубавия стол доктор Луис Енрике, личност в обществения живот, семеен приятел, един вид богат роднина. А отвън с падането на мрака тълпата растеше.

Доктор Теодоро се появи в уречения час, с точността на швейцарския си хронометър, изискан, с цвете на ревера, блестящ. Беше приет с известни церемонии от леля Лита и след като поздрави всички присъстващи, отправи се към мястото, което според строгия протокол му бяха определили: на дивана до дона Флор.

Дона Флор блестеше в новата си рокля, пищна и зачервена от вълнение, цялата в накити. Като я гледаха така спокойна и сигурна в себе си, никой не би си представил какво преживява, колко беше нараснало нетърпението й през тези дни. Най-после щеше да прекрачи трудното време, тъмната нощ, пустинята на траур и самота: отново щеше да се впусне във вихъра на удоволствието.

Доктор Теодоро седна на крайчеца на канапето и настъпи тържественото, незабравимото и доста неприятно мълчание на очакването. Аптекарят обходи с поглед стаята, дона Норма му се усмихна, за да го окуражи. Тогава, като се изправи отново на крака и като се обърна към дона Флор и към чичото и лелята, каза колко би бил щастлив, „ако тя поиска да го приеме за годеник и бъдещ съпруг, ако се реши да стане негова другарка по пътя на живота, през препятствия и спънки, труден път, който би се превърнал в рай, ако тя разчита на неговата подкрепа…“.

Реч, достойна за оратор, учен или политически деец, великолепна изява на доктор Теодоро. „Какви качества има този мъж“ — помисли си дона Мария до Кармо, която от всички присъстващи най-малко познаваше претендента. А междувременно той продължи, заявявайки, че се чувства пред прага на рая поради това, че е тук, между най-изтъкнатите роднини и приятели на тази, която е смисъл на неговия живот, жалко, че ги няма сестрата и брата, зетя и снахата и най-вече всеотдайната и почитана стара майчица на дона Флор…

Това непредвидено споменаване на дона Розилда почти задави дона Амелия и тя едвам не се изсмя: „Почакай и ще я видиш тази майчица…“, запуши устата си с ръка и извърна глава, за да не гледа дона Норма или дона Емина.

С две думи, доктор Теодоро желаеше в присъствието на толкова високопоставени свидетели да поиска ръката на дона Флор.

Така красиво го каза, че дона Норма не се сдържа и изръкопляска въпреки възмущението на господин Сампайо: къде се е чуло и видяло да се ръкопляска в такива моменти, когато се налага най-дискретно държане? Но дона Флор сложи всичко в ред, като също се изправи, и като протегна ръка, обърна лице към кандидата и даде съгласието си:

— И аз искам да се омъжа за вас…

Той едва докосна бузата й, след което настана бъркотия от прегръдки, поздравления, пожелания, женски целувки, а доктор Теодоро слушаше упреци:

— Измамник…

Съседките се насочиха неудържими към отрупаната със соленки и сладки маса. Марилда и слугинята поднасяха домашни ликьори: яйчени, от виолетки, от грозде, от умбу, от араса, толкова вкусни, че аптекарят се обърка:

— Ах! Тези ликьори са прекрасни. Сестрите от манастира в Липа ли са ги правили?

Защото вкусът му се стори познат, същият като на опитваните в друг гостоприемен дом. Засмяха се на сигурността му и дори я сметнаха за обида: не е ли чувал за дарбите на дона Флор? Не само че е ненадмината готвачка, но е и майстор на ликьори, онези на сестрите от Липа, от Дестеро и Пердоес са сиропи, аптекарски сиропи, господин докторе, не могат да се сравнят с тези на вашата годеница, изобщо не могат…

За ликьорите не знаеше, объркан и засрамен, подаде ръка да го напляскат за наказание, знаеше обаче за славата на кухнята, знаеше, че дона Флор не е случайна готвачка, а истински творец. За съжаление досега не бе имал възможност да провери тази истина, но ето че настъпваше часът на развръзката. Положително щеше да надебелее много.

Така продължи веселият празник на годежа. Превратностите на съдбата докараха доктор Теодоро до преддверието на леглото на тръпнещата в очакване дона Флор. А той нямаше никакъв опит в ухажванията и завоеванията, неговите отношения с жени се свеждаха до седмичните срещи с Отавиана. В началото може би беше видял в Тавиня Манемоленсия жената и тогава тя получаваше от него, освен парите и по някоя ласкава дума, но с течение на времето тази размяна на чувства се сведе до навика, включващ любезности и внимание, придружени със сладки и ликьор, разговори в леглото, където галантните обноски се заместваха от любовните ласки.

На раздяла дона Флор пак подложи лице за официалната целувка (или страхлива, или срамежлива, но преди всичко недодялана) на годеника си. Почувства, че му трепери ръката, когато докосва влажните й пръсти. Помисли си, че доктор Теодоро също изгаря отвътре, точно като нея.

Тази нощ дона Флор сънува него и само него, видя го като силен и непобедим мургав гигант, с широки гърди, страшен, който идва и я отнася, както казваше дона Жиза, цъкайки с език.

Така протече годежът на дона Флор. В околностите не се говореше за друго. Всички го одобряваха единодушно. Не се появи нито един противоречащ глас, всички симпатизираха на годежа на аптекаря и вдовицата, родени един за друг според общото мнение.

Като начало дона Флор определи срок от поне половин година за датата на сватбата. Това беше едно от малкото неща, оспорвани от годеника. Защо толкова време, поиска да знае доктор Теодоро, след като нямаха нито зестра да приготвят, нито проблеми? С него бяха съгласни приятелките и съседките, а и самата дона Флор накрая му даде право, като съкрати на три месеца времето на свян и изстрадано желание.

Три месеца, през които свикнаха (лесно) един с друг и се разбираха добре, все по-добре с течение на времето. През този период на дълги вечерни разговори в присъствието на дона Норма или друга някоя приятелка решиха всички подробности около съвместния си живот, който щеше да започне скоро.

Решиха да живеят в дома на дона Флор не само защото за доктор Теодоро беше удобно, понеже се намираше близо до дрогерията, но и защото дона Флор решително отказа да затвори училището, както той предложи. След като аптеката носеше достатъчно, за да живеят в скромен комфорт, обоснова се доктор Теодоро, защо да се блъска и тя? Но дона Флор беше свикнала и сигурно не би могла да живее без ученичките си, без шумните курсове, без смеховете, дипломите, сълзите, проливани в деня на завършването, спечелените пари. В никакъв случай, излишно е да се говори.

За всичко останало постигнаха съгласие. Дори и желязното легло, към което изпитваше тайно уважение, харесваха й старинните му форми и трепереше за съдбата му — може би докторът нямаше да иска да спи в същото легло, където първият й съпруг я бе притежавал толкова пъти — не стана повод за спорове. След като уточниха какво има да се купува, за да се подреди къщата по негов вкус (например бюро, където докторът да пише и да прибира нещата си), тръгнаха от стая в стая да оглеждат и да решават; като стигнаха до спалнята, той предложи да купят нов дюшек, старият беше целият изтърбушен. Имало матраци, прекрасни, отскоро появили се на пазара. Самият той имал такъв, но единичен. Колкото до леглото, нямаше ли да е добре да го боядисат, след като ще боядисват къщата и някои мебели? И това беше всичко.

Свикваха един с друг и дона Флор вече чувстваше нежност към този спокоен и добър човек, донякъде тържествен и стриктен, с манията да изисква всяко нещо да бъде на мястото си и на часа, но неспособен на грубост, изключително внимателен и положително лудо влюбен в нея. Сега, като идваше и като си отиваше (идваше всеки ден, онази глупост с трите седмични посещения, толкова критикувана от дона Жиза, беше свършила), целуваше я леко по устните. Едва докосваше устните на вдовицата. А на нея й идваше да го ухапе, да го целуне истински.

Една вечер бяха тръгнали на кино, но както винаги ставаше, когато излизаха с господин Руас, закъсняха, филмът беше започнал и в пълния салон не можаха да намерят места на един ред за четиримата, така че дона Флор и доктор Теодоро останаха напред, притеснени. Притеснени, защото екранът беше много близо, но бяха сами и хванати за ръце. В даден момент той докосна леко устните й, а тя разтвори своите и го целуна. Това беше първата целувка, която размениха, ласка между мъж и жена, другото не бяха дори и целувчици. Оставаше им една седмица до сключване на брака пред съдията и свещеника.

Тази целувка като че ли отвори пътя към близостта, разруши преградите на срама на този толкова церемониален годеж.

За тази истинска целувка дона Флор мечтаеше всяка нощ и в безсънието си даваше право на дона Жиза: след като щяха да сключат брак след няколко дена, защо, по дяволите, да не утолят изведнъж жаждата, която ги измъчва? Не го направиха, естествено, дори не се спомена за това и с най-лек намек. След тази целувка обаче станаха други, стискаха си ръцете, допираха глави в тъмнината на салона. Тази нощ дона Флор спа спокойно за пръв път след толкова много месеци.

И така, винаги скромна, честна и кротка, дона Флор стигна до деня на втория си брак. Къщата беше като нова, боядисана, с искрящия полилей, с лъскавата фирма на училището. Друга наредба на старите мебели — допълни ги с нови като бюрото и въртящия се стол, на желязното легло, сега синьо, имаше нов матрак.

Свалиха от стената на хола цветните портрети на дона Флор и на първия й съпруг. На тяхно място в навечерието на сватбата сложиха в рамка снимка от дипломирането на аптекаря, от която той се усмихваше сред колеги в черната си мантия.

Не беше добре мъртвият да гледа от стената, подшушна дона Норма на дона Флор. Имаше право, но дона Флор не пожела да остане на стената и нейната снимка: снимка на младо момиче, такава, каквато беше — полудяла, глупава, стресната, страдаща, жена на комарджия, не като сегашната дона Флор, малко понадебеляла, по-улегнала, съпруга на доктор, узряла за постигане на щастието.

Всички без изключение го казваха — всички поканени, напълнили църквата, дори и банкерът Селестино, твърде зает човек, който пристигна със закъснение, както и на първия брак, в последния момент. В началото на лунната нощ, когато младоженците влизаха в таксито на път за сватбеното си пътешествие към Сао Томе де Парите, край синьо-зеления залив на Баия де Тодос ос Сантос, сред многобройните звезди, музиката на щурците и жабешкия хор, всички казаха, дори и дона Розилда:

— Този път улучи, ще бъде щастлива.

Този път наистина, всички го казаха без изключение.