Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (30)

22

Когато тръпнещата дона Флор, хванала под ръка Вадиньо, прекрачи прага на хотел „Паласе“, по една странна случайност оркестърът свиреше същото онова старо и никога неостаряващо танго, танцувано от тях на първата им среща в къщата на майор Тиририка, изпълнено на пианото от Жоаозиньо Наваро на празниците в Рио Вермельо по време на процесията в чест на Йеманжа. Чувствайки, че сърцето й бие по-силно, дона Флор се усмихна на мъжа си:

— Спомняш ли си?

Пред тях беше полузатъмненият салон със скрити светлини, с абажур от цветна хартия върху всяка лампа — връх на лошия вкус; дона Флор намираше всичко много красиво: убитата светлина, масите с хартиени цветя и абажура, каква прелест, боже мой! Вадиньо се огледа наоколо, без да си спомни каквото и да било — всичко му беше толкова познато, но дона Флор нямаше предвид това.

— За какво, моето момиче?

— За песента, която свирят… Същата, която танцувахме, като се запознахме. На празника на майора, спомняш ли си?

Вадиньо се усмихна: „Наистина…“, докато заемаха запазената маса, крайната, съединяваща двата салона за танци и за игра. Седнали там, дона Флор и дона Жиза можеха да се наслаждават на цялото движение, на играта на танцьорите, на вълнението на играчите. Все още прав, Вадиньо погледна към дансинга, зает само от две двойки, но и двете толкова изкусни танцьори на танго, че никой не се осмеляваше да им съперничи. Дамите бяха двете сестри Катунда.

По-възрастната, черната, имаше за кавалер един висок и романтичен тип, облечен по последна мода, с обноски на галантен латиноамериканец от киното и вид на жиголо. Вадиньо разбра по-късно, след като му бе представен, че става дума за Барос Мартинс от Сао Пауло, честен книгоиздател, и естествено, щом става дума за издател, страшно богат. Изящен танцьор с компетентността на професионалист, той чертаеше, както се казва, букви с безупречно изпълнение и изучени стъпки.

По-младата, бялата, беше в обятията на Зекито Мирабо, същия този „красив Мирабо“ от разправията със Зе Сампайо. Баиянецът не падаше по-долу, беше се развихрил в най-нежните стъпки и извивки на бароковото танго, от време на време нервно оправяше разрошените си коси, извърташе нагоре очи и хапеше устни.

Вадиньо погледна сцената и все още усмихнат, подаде ръка на дона Флор, помагайки й да стане от стола:

— Моето момиче, хайде да дадем един урок на тези койоти! Хайде да им покажем как се танцува танго!

— Дали още мога? От толкова време не съм танцувала, като схваната съм…

За последен път беше танцувала преди шест месеца, когато Вадиньо по някакво чудо беше отишъл с нея на рождения ден на дона Емина. Вадиньо беше прекрасен танцьор, а дона Флор танцуваше добре и обичаше да танцува. Една от причините за вечните й сръдни беше, че почти никога не танцуваха двамата, тъй като много рядко Вадиньо я придружаваше по сбирките на приятелките й. А без него, под прицела на коментари и клюки, дори не й минаваше през ума мисълта да танцува с друг кавалер, нещо, което омъжена жена може да направи само с изричното съгласие на господин съпруга си, и то в негово присъствие. Вадиньо пък се раздаваше колкото си иска, без контрол, по кабарета и сбирки, по журове и празненства, в „Паласе“, „Табарис“, „Флорзо“, с уличници и проститутки.

В къщата на съседите двамата направиха истинско представление на самба, фоше, раншейра и марша^[1].

Доктор Ивес и дона Емина поискаха да ги следват — на всеки му се иска, — но скоро се отказаха. Отмерваха правилно стъпките, но за да се мерят с дона Флор и Вадиньо, бяха прекалено стеснителни.

Едно е да танцуваш на рожден ден, а съвсем друго — да излезеш насред салона на „Паласе“ и да се впуснеш в изтънчено танго, и то точно онова! Всичко започна, когато преди седем години той я покани да танцуват това същото танго в къщата на майор Пержентино. Щеше ли след толкова време да може да го танцува отново и на всичкото отгоре в тази омагьосана нощ, когато идваше в „Паласе“ за първи път? Тя изобщо не подозираше, че тази първа нощ щеше да бъде последната й неповторима нощ.

Едва сега, в самотата на спомените и желанието, тя си даваше сметка за смисъла на всяка подробност, дори и най-дребна, от тази приказна нощ: от влизането в салона до последния миг на безкрайно удоволствие, от развихрените в желязното легло страсти, когато той си вземаше своето от цялото й тяло, до подаръка за рождения ден — отиването в „Паласе“.

Два жеста на Вадиньо — и двата еднакво нежни и значими — отбелязаха за дона Флор началото и края на вълшебната нощ. Първият — поканата за танц, когато, усмихнат, той й протегна ръка и я отведе на дансинга. Вторият беше в разхвърляното легло… Спомняше си този невероятен жест от прехода, извършен заедно с Вадиньо през нощта на рождения й ден. Напредва бавно, крачка по крачка, спира се на стъпалата, на всяко пристанище на радостта, на страха и на сладострастието.

На дансинга ръката на Вадиньо я обгръщаше и тя чувстваше тялото му в ритъма на музиката. Търсеше в себе си онова момиченце от Рио Вермельо, затворено, без приятел, застанало срамежливо пред платното на художника от Сержипе, когато береше цветя в градината на леля Лита, после попаднало изведнъж в кипящите нощи, когато ръката на Вадиньо подпали гърдите и бедрата й, когато устата му я изгори завинаги.

Танцуваха в салона на „Паласе“ това сладостно и страстно танго, бяха толкова невинни млади влюбени и толкова страстни любовници. Като че се бяха върнали към обаянието на дома на майора, към впечатлението от първата среща, първия поглед, първите усмивки, първото смущение.

Седем години по-късно, време на търпимост и обич, те се превърнаха в зрели любовници. Като млада дона Флор бе скромно момиче, а в ръцете на Вадиньо — нейния съпруг — се преобрази в сочна и пламенна жена. Такова танго никога не беше танцувано, толкова нежно, толкова чувствено. Даже от игралната зала дойдоха хора да гледат.

Издателят на книги с опита си от кабаретата на Сао Пауло, Рио и Буенос Айрес и Зекито Мирабо с всичкото си самочувствие се признаха за победени и напуснаха дансинга, оставяйки го свободен за дона Флор и Вадиньо в тяхната любовна нощ.

Коя беше дамата с Вадиньо? — попитаха се редовните посетители. Някои знаеха и новината бързо се разнесе: „Жена му, за първи път е тук…“ Най-грациозната от сестрите Катунда, средната, направи гримаса, че малко я интересува, разкъсвана от ревност.

Като се върнаха на масата след тангото, където Вадиньо беше поръчал напитки и мезета, той започна да отговаря на въпросите на дона Жиза относно хора и неща, но наоколо продължаваше да витае любопитството около дона Флор. Носеше се из въздуха, като че ли я заобикаляха рояци скрити погледи и предъвкани шушукания, като че ли тя не се вместваше в атмосферата на салона, направен по мярка за дамите от висшето общество, баронесите от Граса, фините госпожи от Бара, най-скъпите куртизанки, чиято професия по-малко биеше на очи.

Седнала в салона, дона Флор чувстваше някакво смътно виене на свят. Опиянена от радост и от страх, тя не беше много сигурна относно смисъла на прикритите погледи, симпатия или подигравка имаше в тези усмивки? Едва чуваше обясненията на Вадиньо:

— На повече от седемдесет години е… Играе само бакара и залага само жетони от пет хиляди. Имало е нощи, когато е губел повече от двеста… Веднъж дойдоха децата му — двама простаци и една кучка с мъжа си — и искаха да го отведат насила, вдигнаха заведението на главата си. Най-гадна беше дъщеря му, насъскваше братята си и оня рогач, съпруга, като усойница… Сега водят дело, за да докажат, че старият е мръднал, че му е омекнал мозъкът и че не може вече да стопанисва парите си…

Дона Жиза протягаше врат, за да види по-добре стареца с посребрени коси, останал почти кожа и кости, но здраво стъпил на краката си, подпрян на бастунче, с напрегнато лице, с последен алчен блясък в очите, сякаш само вдъхновението от комара го поддържаше жив.

— В крайна сметка нали сам си е изработил и спечелил парите? — питаше Вадиньо, разбунтуван против семейството на стареца. — Какво са направили децата му, освен да харчат? Само знаят да живеят, в живота за нищо не ги бива, а сега искат да извадят свидетелство за невменяемост на собствения си баща, да затворят нещастника в някой приют или лудница… Аз щях да тикна тия мръсници в затвора, като почна от кравата, дето му е дъщеря, а с ония щях да се разправям с ножа…

Дона Жиза не се съгласи, тези истории с пари си имаха сериозни последици. По нейно мнение старият не беше пълен господар на парите си, че да ги прахосва на комар, и семейството имаше законни права.

Урокът по политикономия на дона Жиза бе прекъснат, защото издателят държеше да поздрави Вадиньо и дона Флор.

— Вадиньо, приятелят ми иска да те поздрави, много е слушал за теб и те видя да танцуваш… От Сао Пауло е, учен човек… — Зекито Мирабо ги представи и се обърна към чужденеца. — Вадиньо, знаеш вече, това е… — Присъствието на дона Флор му пресече приказката. — Е, голям приятел.

Вадиньо с почти тържествен глас представяше дамите:

— Съпругата ми и една приятелка, дона Жиза. Американка, всичко знае…

Дона Флор подаде върха на пръстите си и изведнъж се почувства като някаква селянка. Издателят от Сао Пауло се наведе и й целуна ръка:

— Жозе де Барос Мартинс, на вашите услуги. Моите поздравления, госпожо, рядко съм виждал толкова добре изтанцувано танго… Чудесно!

После целуна ръка на дона Жиза и тъй като оркестърът започваше една нашумяла самба, я попита:

— Танцувате ли самба? Или щом сте американка, предпочитате да изчакате някой блус?

Вадиньо прати по дяволите цялата изисканост на издателя:

— Ами!… Тая гринга така се кърши, че ще ти вземе акъла…

— Вадиньо, какво е това, внимавай… — смъмри го с усмивка дона Флор.

Но дона Жиза не даваше и пет пари — вместо да се смути, тръгна под ръка с издателя, въртейки кльощавия си задник в потвърждение на думите на Вадиньо. Междувременно Вадиньо се намуси и дона Флор скоро разбра причината: една от трите мулатки от масата на Зекито Мирабо, тая с приятната външност, се беше приближила и се въртеше наоколо. Мереше предизвикателно дона Флор от горе до долу и казваше на Мирабо мило и подкупващо:

— Ами нашата самба, скъпи? Хайде, чакам…

Погледи, пълни с презрение към дона Флор, бесни към Вадиньо, най-ангелски и прелъстителни към Зекито:

— Хайде, черничкият ми…

Дона Флор избягна погледа на Вадиньо. Настъпи неудобно отчуждаващо мълчание, тя седеше обърната към дансинга, той — към игралния салон. Защо поиска да дойде? — питаше се Вадиньо. Той винаги се бе противопоставял. А сега, точно на рождения й ден, вместо да е весела, горката, си хапе устните, за да не заплаче. Тази патка Зилда щеше да му плати скъпо. Вадиньо се приближи до стола на дона Флор, хвана я за ръката и й каза с нежност — тя почувства, че е истинска:

— Моето момиче, не се дръж така. Ти поиска да дойдеш, тук не е място за теб, глупавичката ми. Трябва ли да се впрягаш и да обръщаш внимание на тези мръсници? Ти дойде да се веселиш с мен, представи си, че тук сме само двамата… Остави я тази курва, нямам нищо общо с нея…

Дона Флор лесно се лъжеше, искаше да бъде сигурна, очите й бяха пълни със сълзи и гласът й трепереше:

— Наистина ли нямаш нищо общо с нея?

— Не виждаш ли, че тя се мъкне след мен? Остави това, тази нощ е само за нас двамата, ще видиш, като се върнем вкъщи… Днес дори няма да играя, ще съм само до теб…

Мулатката продължаваше да се кълчи, вкопчена за красивия Мирабо, който, почти изпаднал в транс, хапеше устни, гледаше към тавана.

Дона Флор помоли:

— Хайде да танцуваме и ние.

Танцуваха самба, после пасо-добле. Тя поиска да види игралния салон. Вадиньо я заведе, готов да задоволи всичките й желания. Дона Жиза също отиде с тях, подскачайки — и тя искаше да знае всичко, истински ад! Не познаваше дори картите, не беше виждала през живота си зар.

Дона Флор вървеше мълчалива и затворена, като човек, който влиза в храм, забранен за непосветените. Най-после беше успяла да достигне и проникне в мистериозната територия на Вадиньо, където той беше милионер и просяк, цар и роб. Знаеше много добре, че едва се докосва до нощния свят, до брега на това оловно море. Оттук тръгваха мечтите и отчаянието, салоните на „Паласе“ бяха богатата и бляскава столица на този свят, на тази секта, на тази каста. По-нататък следваха пътищата на нощния живот на града, териториите на оргии и агонии, на жетони и жени, на алкохол и опиати (кокаин, морфин, хероин, опиум, марихуана — дона Флор настръхваше само като си спомнеше имената), кабаретата, игралните домове, публичните домове, пансионите, тайните свърталища, мръсната и воняща зона, мрачните скривалища на пушачите на марихуана. По тези пътища се движеше неукротимият Вадиньо и дона Флор, застанала пред масата с рулетката, докосваше свенливо границите на този свят.

Зад „Паласе“, заведение от „строго семейната“ категория, както казваха рекламите, със светлините и полумрака — имаше по един абажур на всяка маса, — с кристалните полилеи, с първокласния оркестър, с дамите от висшето общество, с луксозните леки жени, със запазените и западналите държанки, с бохемите и мошениците, зад „Паласе“, по кръстовищата на бедната и лишена от блясък нощ, се простираше тайната на Вадиньо, неговата последна истина.

На един дъх дона Флор прекоси тази луда география, океана на нейните сълзи, долините и планините на горчивото й чакане, на изстрадалата й любов. Дона Жиза обратното: спокойна, очарована от лицата и жестовете на играчите. Един от тях си говореше сам, очевидно вбесен от самия себе си. Ако зависеше от нея, учителката, изобщо нямаше да си тръгне. Но келнерът, явно човек на Вадиньо, дойде да му пошепне, че вечерята е сервирана и програмата скоро ще започне.

Върнаха се в салона за танци и срещнаха току-що пристигналия Мирандао. Какво е това чудо, кръстницата в „Паласе“, да не е дошла с намерението да разори банката? Рожден ден? Господи, как е могъл да забрави? На следващия ден ще изпрати подаръка с жена си и детето. „Достатъчни са жена ти и детето“ — каза дона Флор, за да го освободи от задължението, защото вече беше получила подаръка си за рождения ден, нищо повече не искаше: беше тук с Вадиньо, нищо друго не й трябваше.

Храната не беше кой знае каква, безсолен ориз, безвкусно месо, но колко внимателен беше Вадиньо, като й сервираше, като й слагаше в устата най-хубавите парчета от пилето си! Дона Флор вече не чувстваше нито страх, нито притеснение. Всички светлини угаснаха, за да светнат пак, и веднага след това Жулио Морено, конферансието, обяви програмата. Първо, сестрите Катунда — жалки гласове, ловка демонстрация на гърди и задници:

Ще танцувам цяла нощ,

раншейра…

раншейра…^[2]

Оная безсрамница беше най-добре сложената и красивата, дона Флор не можеше да не види и да отрече тази почти гола истина. Но Вадиньо изобщо не обръщаше внимание на мулатките, а се наслаждаваше на десерта си. Сега тя гледаше с презрение дона Флор, която хвана ръката на мъжа си и двамата продължиха да си говорят и да се усмихват, докато любезните сестри се развихряха в играта на светлини с гърди в синьо и задници в червено.

После с мощна и тъжна песен, стонове на оковани негри, молитви на роби, болка и бунт на унижени хора се появиха „Хонолулу Систърс“. Даже сексът им беше тъжен, красивите тела — също, помисли си дона Флор. В сравнение с Жо и Мо и безнадеждната им жал в песните мулатките Катудда с фалшивото си и скромно пеене наподобяваха дрънкане на звънчета, чуруликане на птиче, слънчев лъч, телата им пращяха от здраве и сила. Катунда танцуваха по законите на ориша^[3], по веселите и познати закони на черните богове, дошли от Африка, все повече почитани в Баия.

Черните американки отправяха своите молби към далечните бели богове на господарите, насила наложени на робите. Едните се смееха от душа, другите плачеха неудържимо.

— Обърнете внимание. Любовници са… — уведоми Вадиньо.

Дона Флор беше чувала вече за съществуването на жени като тези, но не вярваше, реши, че Вадиньо пак фантазира нещо, че се шегува.

— Нали има педерасти, моето момиче? Е, има и жени, които харесват само жени…

— Жалко — каза Мирандао, — две риби като тези да не искат да чуят за мъж…

Дона Жиза потвърди:

— Подобни случаи са дори често срещани и в по-цивилизованите страни.

— Ще видиш, че са чисто и просто почтени момичета… — опита се да ги защити дона Флор. Искаше да изслуша чистите им и тъжни гласове, тая музика на пролята кръв, това огнено бичуване, без да мисли за перверзии.

— Моето момиче, отивам там и се връщам за една минута…

Вадиньо се отправи бързо към игралния салон и остави дона Флор сама със сърцераздирателната песен на робите.

Запалиха светлините, чуха се ръкопляскания, дона Флор видя как Мо хвана за ръка Жо и двете се оттеглиха към прокълнатата си любов. Издателят отиде да танцува, Зекито Мирабо се присъедини към играчите.

На Мирандао му се искаше много да отиде при Вадиньо и Мирабо, но кръстникът го беше оставил да прави компания на дамите и не можеше да ги зареже. И тази учителка с идиотските си въпроси: откъде, по дяволите, можеше да знае той дали хазартът е основен фактор за половата импотентност? Скъпа моя госпожо, слушай, Мирандао се е родил почти на игралната маса и единственото нещо, за което може да гарантира, е, че е мъж, и то истински мъж. Не е чул комарът да се отрази зле на когото и да било.

Дона Флор наблюдаваше в другия салон Вадиньо, който се движеше около рулетката, залагаше, заобиколен от мъже и жени. Мулатката беше застанала до него и в един момент сложи ръка на рамото му, докато Вадиньо следеше напрегнат въртенето на топчето в решителния и тържествен час. Дона Флор се приповдигна възмутена от стола, чувствайки, че тази вечер е способна на всичко, дори да вдигне скандал и да упражни насилие, да постъпи, ако е необходимо, като най-долната уличница.

Но веднага се усмихна, защото, след като крупието изпя фаталното число, Вадиньо си даде сметка за нахалния жест на Зилда Катунда, разтърси рамото си, каза й нещо остро и безсрамницата изчезна обидена.

Вадиньо погледна дона Флор и дойде при нея с пълни шепи с жетони. На масата Мирандао, оплетен в обществено-икономическите и сексуалните въпроси на дона Жиза, се утешаваше, отвратен от глупостта й, с остатъци от сладък вермут.

Вадиньо се наведе и прошепна на ухото на дона Флор:

— Слушай, моето момиче, само още два-три тура, и си тръгваме. Няма да се забавя, пратих вече да извикат Циганина с таксито. Приготви се, че днес ще има борба в леглото… — И като се приближи още, гризна я за ухото и я опари с дъха си.

Дона Флор въздъхна, плувнала цялата в пот и настръхнала. Ах! Лудият Вадиньо, ако някой чуеше, какво щеше да си помисли? Тиранинът Вадиньо, непоправимият Вадиньо!

— Не се бави…

Той зае отново мястото си пред крупието на масата на рулетката. Малко приведен, с русите си коси, дръзките мустачки, нахалната усмивка. Опасен.

Дона Флор дълго гледа своя Вадиньо. После започна да сглобява всяка подробност от тази нощ и всеки миг от живота си с него, от край до край, без да пропусне нито един, припомняйки си и болката, и радостта.

Вадиньо й направи знак от рулетката — още малко, Циганина чакаше, само още няколко минути. „Не, мили мой, никога вече няма да бъда с теб в такава празнична нощ, когато жлъчта се превръща в мед, в необятно море на даване и получаване.“ Дона Флор погледна Вадиньо, вечно пред игралната маса с жетон, хвърлен на 17. Тогава събра всички спомени и ги скри в сърцето си. Обърна се по корем в леглото, затвори очи и заспа спокоен сън.