Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (52)

6

Кротката и учтива дона Флор се впусна в света на фармацевтиката и музиката, отново елегантна, за да не изглежда зле и да не се черви по местата, където положението й я беше отвело. Като млада, преди първия си брак, когато посещаваше богати домове, беше най-добре облеченото момиче, с много вкус, само сестра й Розалия можеше да се мери с нея. Никоя друга, колкото и богата да беше.

Други места, други разговори, нови връзки. Изисквания, задължения, от време на време покана на чай, гости, репетиции в дома на директора на Асоциацията или при някой друг високопоставен от любителския оркестър. И дона Флор отиваше сред възклицанията на съседите, елегантна и представителна. Тридесетгодишна, леко понапълняла, представляваше апетитна и изискана дама.

— Голямо парче… — процеждаше през зъби господин Вивалдо от погребалното бюро. — Наля се… Да я схрускаш… Този сиропен доктор яде царско ястие…

— И се отнася с нея като с царица, всичко й дава — казваше дона Динора, която беше видяла доктор Теодоро в кристалното кълбо и му остана завинаги вярна. — Какъв мъж…

Отскоро пристигналата съседка дона Магнолия, вечната зяпачка от прозореца, специалист по преценяване на минаващите, предупреждаваше:

— Чух да разправят, че при него всичко било голямо…

Кой й беше казал? Никой: тя хвърляше едно око, и готово, пропорциите й ставаха ясни — резултат от постоянна и ползотворна практика.

— Отговарят си и по външен вид, и по добрина — казваше дона Амелия. — Кой е видял по-сполучлив брак? Родени са един за друг, а им трябваше толкова време да се намерят…

— Трябваше да изстрада ужасите в ноктите на онзи първия, пропадналия…

— Така по-добре ще оцени това, което има сега… Може да сравнява…

Дона Флор не искаше нито да мери, нито да сравнява, само да си живее живота. Най-после — спокоен и сигурен живот, с фини обноски. Защо не я оставяха на мира? Преди идваха да я оплакват, хленчещи, трогнати от съдбата й. Сега — да хвалят чудесния брак и щастието на двамата съпрузи.

Улицата следеше отблизо стъпките на дона Флор: роклите й, връзките с висшето общество, новоподредения й живот, визитите, разходките и кината, предстоящите избори в Асоциацията на аптекарите. Но съседите се въодушевиха най-вече от музиката, вълнуваща тема, нашумяла след паметната репетиция и подета от Марилда, учеща педагогика.

В началото спорът се ограничи около академичните схващания и грубите пререкания между почитателя на операта, доктор Ивес, и взискателната дона Жиза, двете умни глави на квартала. За разпалването му подпомогна и киселата дона Розилда, дошла по онова време на гости. Но драматична и вълнуваща нотка в спора внесе младата Марилда, пренасяйки го от чисто интелектуалния план към сблъсъка между поколенията — между родители и деца, между старото и новото (както би казал някой философ от по-младото поколение).

Докато дона Жиза след репетицията на любителския оркестър отхвърляше определението „ерудирана музика“ (допадащо на предразсъдъците на дона Розилда), използвано от доктор Ивес за валсовете, военните маршове и романсите — младата Марилда заговорничеше против мира и спокойствието на семейството, срещайки се тайно с онзи същия Озвалдиньо и с един господин, Марио Аугусто, директор на Радио „Амаралина“, току-що открито и търсещо евтини таланти.

За дона Жиза ерудирана музика беше само голямата и безсмъртна музика на Бетовен и на Бах, на Шопен и на някои редки, велики композитори: симфонии и сонати, музика, която трябва да се слуша в тишина, музика за големите оркестри, за известните диригенти, за изпълнителите с международна слава. За любители, способни да слушат и да разберат. Изхождайки от тази музика, от пуританизма и крайния формализъм, тя окачествяваше всичко останало като свинщина, „за ония, дето нямат музикална култура“.

Трябва обаче да е ясно, че в това грубо определение — „свинщина“ — дона Жиза не включваше музиката, наречена народна, сътворена от народа, пламенна и чиста. Уважаваше самбите, румбите, „черната музика“ и човек често можеше да я чуе как срива със земята с ужасния си акцент думите на някоя модна самба. Но не понасяше надутостта на безхарактерната и безсилна музика, направена по нейно мнение за лошия вкус на средната класа, неспособна да почувства красотата и да се трогне от големите изпълнители. Дона Жиза се вълнуваше, като слушаше хубавите им записи в дома на приятелите германци, в онези вечери на душевна наслада (и на хапване, пийване и някой и друг виц).

Доктор Ивес отвори уста разгневен: какво нахалство, за какво се мисли тази чужденка! Къде оставаха оперите — кажи ми, учителко — „Риголето“, „Севилският бръснар“, „Палячи“, „Гуарани“, на нашия безсмъртен Карлос Гомес — чуй, дона Жиза, той е наш, бразилски, роден в Кампинас — разнесъл е името на родината ни по световните сцени и там му ръкопляскат. Къде оставаха тези прекрасни произведения, ариите, дуетите, баритоните и басите, примадоните? Ако това не е ерудирана музика, тогава кое е? Може би самбите, румбите и модните танга?

Хайде, Жиза, опомни се, защото на тази тема (както и на всички останали) доктор Ивес е всепризнат познавач. Като издигаше глас, той питаше с победоносен тон къде ще срещне тя нещо по-изискано от една добра оперета като „Веселата вдовица“, „Доларовата принцеса“ или „Граф Люксембург“?

Музикалната култура на доктора почиваше на конкретна основа, произтичаше от познания на живо — като студент, придружавайки една трупа до Рие, беше слушал безплатно от галерията на Народния театър няколко опери, поставени и изпълнени от Голямата неаполитанска музикална компания. Очароваха го спектаклите, мелодиите, гласовете на баритоните и сопраното, на тенорите и контраалтите. Не ги беше слушал на плочи, дона Жиза, а на живо, беше видял на сцената цялото бляскаво величие. Тито Скипа, Гали Курчи, Жезус Гавирия, Безнациони, изпълнявайки „Травиата“, „Тоска“, „Мадам Бътерфлай“, „Ил Шиаво“, също от нашия Карлос Гомес, мила моя. След това беше изгледал всички прекрасни екранизирани опери, без да пропусне нито една от най-добрите оперети, изпълнявани от Ян Кипура, Марта Егерт, Нелсон Еди и Жанет Макдоналд. Може би и дона Жиза ги е гледала? Всички, без да пропусне нищо?

В ентусиазма си доктор Ивес тананикаше части от най-известните арии и дори направи няколко балетни стъпки. Не беше лесно да се разправя човек с него.

Вземаше всичко присърце, не можеше да му се излезе с плочи и празни приказки, по музикална култура не оставаше длъжен никому…

— И това ми било култура! — Дона Жиза вдигаше ръце към небесата, засегната не в честолюбието си, а в най-искрените си схващания. — Културата е друго нещо, докторе, нещо по-сериозно… И музиката също, истинската, голямата… Съвсем друго нещо е…

Дона Норма, доведена за арбитър, взе неутрална позиция и призна:

— Нищо не разбирам… Виж, самбите и песните от карнавала ги знам всичките… но иначе съм кръгла нула… На опера съм ходила само един път, когато беше тук Компанията „Билоро-Каваларо“, а тя беше останала съвсем без артисти. Даже не беше цялата опера, само някакви откъси от „Аида“.

— И аз бях… — отбеляза още една точка доктор Ивес.

— Нищо не разбирам, но всичко слушам, защото ми е забавно; даже когато камбаната бие на умряло, смятам, че е красиво. Всичко приемам: и концерти, и опери, да не говорим за оперети — луда съм за музикални програми по радиото. Едно нещо е сигурно: нищо не може да се сравни с песничката на Каими. Но на мен всичко ми харесва, дори тези репетиции на доктор Теодоро, стига да не обръщаш много внимание…

За дона Розилда беше светотатство да се сравнява фината музика, предназначена за деликатно ухо, с дрънкането на китара. Добра жена беше дона Норма, богата, омъжена, но вкусовете й бяха селски… От друга страна, учителката май се мислеше за много умна само защото беше американка. В своята страна дона Жиза може би беше видяла нещо по-хубаво, по-възвишено, по-добро от „Синовете на Орфей“. Но тя, дона Розилда, се съмняваше. Тези си бяха най-добрите, докато не се докажеше обратното. Господата бяха от най-изисканите…

Усмихната и мълчалива, дона Флор слушаше спора и само си отваряше устата, за да защити репетициите на любителския оркестър, смятани от дона Жиза за „връх на глупостта“:

— Не преувеличавай…

— Не е ли така? Така трябва да е, защото е репетиция. Къде си видяла някой да кани да се слуша музика на репетиция?

— Те не са виновни, аз сгреших, че поканих гости… На репетициите им ходи, който пожелае, приятели, близки. Когато има концерт, ще те поканя, и тогава ще видиш…

Дона Жиза продължаваше песимистично:

— На концерт, кой знае? Но даже и така, мисля, че тези дилетанти, ще ме извиниш, Флор, не струват кой знае колко…

Струваха, и то много, ако се вярваше на редакторите и критиците от вестниците — все пак сигурно разбират от музика. На всеки концерт на оркестъра — по радиото или в музикалната школа — те се разсипваха от хвалби. Един от критиците, някой си Финеркаес, роден, така да се каже, в лоното на музиката, защото беше немец по произход, сравни въодушевен „Синовете на Орфей“ с „най-добрите подобни оркестри в Европа, от които не падат по-долу, а напротив“. Когато пристигна от Мюнхен, този Финеркаес беше доста пестелив в изказванията си. Тропикът го покори изцяло, загуби сдържаността си и никога вече не се върна към ледената си зима.

Доктор Теодоро имаше един албум, в който колекционираше концертни програми, новини и похвали, статии за оркестъра. След като се ожени за дона Флор, тя се зае да поддържа тези доказателства за малката слава на мъжа си. Последната новина, залепена там, гласеше, че маестро Аженор е композирал романс в чест на семейство Теодоро Мадурейра и че тази творба в момента се разучавала. „И понеже стана дума за «Синовете на Орфей» — кога този прекрасен оркестър ще даде концерт, така настоятелно желан от почитателите на хубавата музика в Баия?“ — питаше журналистът. Както се вижда, любителите музиканти имаха верни приятели, много и фанатични.

Отдала се на спора за оркестъра, дона Флор забрави за проблемите на Марилда, също свързани с музиката, пеенето, забранените мелодии. Последната новина за скарването между майката и дъщерята дона Флор научи от самото момиче, беше във връзка с показателния факт, че Марилда се беше запознала посредством Озвалдиньо с онзи Марио Аугусто от програмата „Амаралина“, който й беше обещал да я прослуша и ако му хареса, да я наеме за една седмична програма. За съжаление Озвалдиньо не направи нищо в Радио „Сосиедаде“.

Последните успехи убягнаха на дона Флор. Тъй като беше доста заета тези дни, не можа да обърне на Марилда необходимото внимание. Затова научи за успеха на момичето на прослушването след драмата. Марио Аугусто останал изумен от гласа и (още повече) от красотата на младото момиче и се съгласил да го наеме за една хубава програма, с добри часове — събота вечер. Участието й беше още малко, но какво повече можеше да иска една начинаеща? Марилда дотърча вкъщи с договора, разтреперана от вълнение.

Дона Мария до Карма скъса хартията:

— Отгледах те и те изучих да станеш свястна жена, да се омъжиш. Докато съм жива…

— Но, майко, ти ми беше обещала… — Марилда й припомняше обещанието, дадено в деня, когато вдовицата я видя да пее на програмата на първокурсниците. — Ти каза, че когато навърша осемнадесет години…

— Още не си ги навършила…

— Остават ми само три месеца…

— Никога няма да ти разреша, докато си под моя покрив. Никога.

— Под твоя покрив? Ще видиш тогава.

— Какво ще видя? Хайде, казвай!

— Нищо.

Марилда потърси още веднъж утеха и приятелска подкрепа при дона Флор. Но съседката беше излязла след вечерните уроци, а Марилда бързаше, защото идваше вечерта и повече не можеше да издържа. Избяга от къщи.

Събра малко дрешки, няколко чифта обувки, колекцията си от модни журнали, снимките на Франсиско Алвес и Силвио Калдас, сложи всичко в един куфар и хвана трамвая, възползвайки се от това, че майка й беше в банята.

Отиде направо в Радио „Амаралина“. Като разбра, че е избягала от къщи, обляна в сълзи (и малолетна), Марио Аугусто се стресна, не поиска даже да я вижда там, в сградата: да си отива колкото може по-бързо, не желаеше усложнения. Марилда излезе и тръгна да търси Озвалдиньо. Вървя от адрес на адрес, от Радио „Сосиедаде“ до една търговска кантора, където той обикновено седеше. Оттам продължи към долната част на града, където Озвалдиньо имаше среща с могъщите покровители Магаляес. Озвалдиньо? Онзи от Радиото? Вече си отиде, може би е в студиото, тя знае ли адреса? И тръгна отново към Радио „Сосиедаде“ на улица Карлос Гомес: изкачи се с асансьора Ласерда, мина по улица Чили, пресече площад Кастро Алвес и накрая, потна и пребита от умора, се спря пред вратата на Радиото. Озвалдиньо го нямаше, но портиерът й позволи да почака, даже й намери стол.

Уморена и уплашена, но все още изпълнена с гняв и решена на всичко, седя там часове наред, като гледаше как пред нея минават познати артисти, известни певци, между тях и Силвиньо Ламеня с цвете на ревера и огромен пръстен на кутрето. Някои я поглеждаха — кое ли е това хубаво момиче? От време на време портиерът й казваше с усмивка (като може би искаше, кой знае, да я успокои, трогнат от объркания й вид и младостта й):

— Още го няма, но не може да се забави. Вече е време да пристигне…

Около осем часа тя попита със свито сърце и парещи очи къде може да пие кафе и да изяде един сандвич. В бюфета на самото Радио, може да влезе. Като видя там своите идоли, певци и актьори, почувства нов прилив на сили и реши да чака цял живот, ако трябва, но да се сбъдне мечтата й да стане звезда.

Върна се на изхода и си помисли: „Майка ми, горката, сигурно вече е умряла от притеснение“, смесвайки съжалението и угризението с яда и смелостта. Малко след това следобедният портиер си взе довиждане и неговият заместник каза на Марилда да не разчита на завръщането на Озвалдиньо:

— По това време? Няма да дойде повече…

Беше вече почти девет и половина и тя едвам сдържаше сълзите си, когато един беззъб тип се облегна на плота на портиерната и след като я огледа настойчиво, се разприказва с портиера, разказвайки му последните случки около залаганията там близо, в „Табарис“. Изведнъж Марилда го чу да споменава за Озвалдиньо и разбра, че приятелят й играе на рулетка от следобед. Много бил весел, според беззъбия.

— „Табарис“? Какво е това и къде е?

Онзи се засмя и я изгледа лакомо:

— Тук близо… Ако искате, ще ви заведа…

Страшно му се искаше да види скандала, да се наслади на сълзите и упреците. Този Озвалдиньо наистина караше момичетата да си губят ума.

Прекосиха площада, беззъбият все се опитваше да я заговори, да разбере дали Марилда е съпруга, годеница или просто любовница. За съпруга беше много млада, за любовница много стресната… На вратата на кабарето срещнаха Мирандао, който беше тръгнал към „Паласе“. Мярна мимоходом Марилда, но продължи. После изведнъж я позна и бързо се върна:

— Марилда? Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Ах! Господин Мирандао, как сте?

Освен това Мирандао познаваше беззъбия:

— Бафо де Онса, какво правиш тук с това момиче?

— Аз? Нищо… Тя ме помоли…

— Да дойде тук? Лъжеш… — почваше да се нервира Мирандао.

Марилда се намеси — да, тя го помолила.

— Да дойдеш в „Табарис“? За какво? Кажи ми!

Разправи му всичко и той я отведе обратно до дома й, който беше недалеч оттам. Намериха Мария до Кармо полудяла, полуприпаднала, ревеше на леглото и зовеше дъщеря си, до нея — дона Флор, доктор Теодоро, дона Амелия. Дона Норма беше поела ръководството по издирването и спасението на момичето, подпомагана от дона Жиза. Измъкнаха Зе Сампайо от леглото (побеснял от гняв) и тръгнаха към болницата, полицията, моргата.

Като видя дъщеря си, дона Мария до Кармо се вкопчи в нея, все още хълцайки конвулсивно. Плакаха и двете, целуваха се, молеха се взаимно за прошка. Ядосан, доктор Теодоро се оттегли почти грубо, защото, дори и да противоречеше на дона Флор, подкрепяше дона Мария до Кармо в първото й непреклонно решение да напляска избягалата така, че да го помни.

Дона Флор се опита да я разубеди и да я спечели на страната на момичето: като млада и нея се бяха опитвали да възпитават така и нищо не беше излязло. Защо се инатеше дона Мария до Кармо, защо се противопоставяше на влечението на дъщеря си?

Какво ти влечение, никакво влечение! Доктор Теодоро застана на страната на вдовицата: момичето се нуждаеше от урок, който да го вразуми и да го научи да слуша. Стигнаха почти до кавга, никой не отстъпваше: дона Флор в защита на бедната Марилда, доктор Теодоро в защита на принципите, на задълженията на децата към родителите, които бяха нещо свято. Но спорът бе прекъснат, защото докторът се овладя и каза:

— Мила моя, ти си имаш твое мнение и аз го уважавам, не споря. Аз си имам мое, така са ме възпитали, и нека всеки да си остане със своето. Нека да не спорим, след като и без това нямаме деца. — „И няма да имаме“, можеше да добави, защото още докато бяха годеници, дона Флор му каза, че е бездетна.

Между двамата не остана и следа от горчивина, преклониха се пред болката на вдовицата, молеща се да умре, ако дъщеря й не се върне.

Марилда се върна и с това всичко приключи. Победен, доктор Теодоро се оттегли. Отидоха си също дона Амелия, дона Емина, остана само дона Флор с майката и дъщерята, случаят се реши един път завинаги: Марилда спечели правото си да пее пред микрофона. Дона Флор се забави само една минута, колкото да осигури съгласието и майчината благословия за бъдещите планове на звездата, и после отиде в хола, където стоеше Мирандао.

— Кръстник, къде изчезна? Нито ти идваш, нито кръстницата с детето. Какво съм направила, че ви обидих? Питам дори преди да ти благодаря за доброто, което направи на дона Мария до Кармо и Марилда. Защо ми се сърдиш?

— Не съм се сърдил, за какво да се сърдя, кръстнице? Не съм идвал, защото имах доста работа…

— Само защото си бил зает? Извинявай, но не вярвам.

Мирандао погледна прозрачната нощ и далечното небе:

— Кръстнице, ти знаеш — между мъж и жена никой не трябва да застава, дори и сянката, дори и споменът може да бъде лош. Знам, че кръстницата ми живее щастливо, хвърчи високо и това е, което искам. Заслужаваш всичко това и много повече. Ако не идвам, не значи, че сме си развалили приятелството.

Вярно беше, дона Флор се усмихна и се приближи към кръстника си:

— Искам да те помоля нещо…

— Казвай, кръстнице…

— Скоро ще правим каруру за Козме и Дамиао, за обета…

— Мислих за това, даже онзи ден казах на жена си: „Няма ли да има тази година каруру при кръстницата?“.

— Как мислиш, кръстник?

— Ами ще ти кажа, кръстнице, че никой не може да върви по два пътя наведнъж, един на отиване, друг — на връщане. Обетът не беше твой, а на кръстника, остана погребан с него, ибеже са доволни. — Направи пауза. — Ако и ти смяташ така, кръстнице, не се притеснявай, не постъпваш зле със светиите, нито нарушаваш някои предписания…

Дона Флор го изслуша замислена и вглъбена, като че ли претегляше мерките за живота.

— Прав си, но има задължения не само към светиите. Аз искам да запазя обета, кръстникът ти го вземаше много на сериозно, има неща, които не можем да пренебрегваме.

— А тогава, кръстнице?

— Помислих си, че мога да направя каруру у вас. Ще дойда, ще видя детето, ще донеса необходимото, ще направя каруруто и ще го изядем. Ще поканя Норминя и никой друг.

— Така ще бъде, щом искаш. Къщата е твоя, само да кажеш. Ако бях сигурен, че ще имам пари, щях да ти кажа да не носиш нищо. Но кой е сигурен дали ще спечели, или ще загуби? Ако знаех, щях да съм богат. Донеси си продуктите, по-сигурно е.

Междувременно, след като се успокои, върна се и доктор Теодоро. Вече познаваше Мирандао по име, беше чул за славата му, размениха си кратки любезности.

— Моят кръстник, Теодоро, добър приятел.

— Идвайте у дома… — каза докторът, но това не беше покана, а само една любезност — ако оня все пак дойдеше, щеше да го преглътне.

Мирандао се върна към безгрижния си живот, Марилда уточняваше с майка си посещението на господин Марио Аугусто за следващия ден, за да обсъдят заедно условията на договора и датата на премиерата.

— Хайде, мила… — каза аптекарят.

Вече беше късно, но въпреки това, за да си отпочине изцяло от всички тези емоции и главоболия, доктор Теодоро потърси фагота и партитурата. Дона Флор седна на един стол и се зае да кърпи ръкавелите и яките на ризите на доктора, които той сменяше всеки ден.

В тихата и спокойна стая доктор Теодоро репетираше солото на романса, композиран в чест на дона Флор. Надвесена над ръкоделието си, тя слушаше малко разсеяно, искаше да сложи в ред мислите си. Витаеше някъде далеч, чуваше друга музика.

Търсейки да овладее звуците на фугата, да постигне по-чист и пламенен тон, да покори гамите на трудната мелодия, доктор Теодоро й се усмихна вече съвсем успокоен: в края на краищата какво го интересуваше правилно или неправилно дона Мария до Кармо възпитава непокорната си дъщеря? С това светът не се свършваше и той трябваше да е идиот, за да се кара с хубавата си и добра женичка заради глупави и чужди причини. Във въздуха пулсираше точният акорд, самотен, хармоничен и чист.

Дона Флор идваше от друга музика, не от класическите ноти на Бах и Бетовен, на симфониите и сонатите, които слушаше дона Жиза при изискано затъмнено осветление. Идваше от народните песни, от китарите за серенада, от бохемското кавакиньо, от хармониките, от искрения смях. А сега трябваше да се приобщи към любителския оркестър, към тежката мелодия на обоя, на тромпетите, на виолончелото, към изразителните акорди на фагота. Трябваше да махне от главата си онези, другите песни, които я разсейваха, караха я да се губи по тъмни и тайнствени кръстопътища. Трябваше да погребе в репетициите на фагота, в музиката на оркестъра спомените за мъртвите песни, за едно минало време, което си бе отишло и нямаше да се върне.

Звукът на фагота трептеше над ризите на доктора.