Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (79)

22

Нищо не бе се променило — неделя като всички останали, и дона Флор си беше, каквато си е била винаги. Изстрада адски мъки, беше сигурна, че е дошъл краят на света, на човек какво ли не му се случва в този живот…

Впрочем, след като беше дежурен в аптеката, за доктора неделята щеше да бъде по-особена, щеше да има доста клиенти — единствената отворена аптека за многобройните жители на квартала. И така, когато дона Флор излезе от стаята, не видя мъжа си. Въпреки това сутринта се случи натоварена.

Първо, Марилда с провалящия се годеж; дона Мария до Кармо почти припаднала: да продължи ли да пее, или да се омъжи? Съседките бяха единодушни, с изключение на дона Жиза. Но американката беше прочута със смахнатите си идеи, приложими може би за Съединените щати, но странни, ако не и опасни, за Бразилия. Не само че се обявяваше в полза на раздялата, но стигна и до такава крайност, че заяви високо и ясно в спор с дона Жаси и дона Енайде, че девствеността е нещо отживяло и дори вредно за здравето: лудниците според чужденката били пълни с девственици. Представете си!

Останалите твърдяха убедени, че бракът е единствената законна цел на жената и че бог е отредил тя да пази дома, да се грижи за мъжа, да ражда и отглежда деца, доволна и щастлива. Начело на тази храбра армия и с желанието да види дъщеря си подредена, дона Мария до Кармо повтаряше:

— Това момиче трябва да има свой дом. Радиото не дава никаква сигурност, само опасности…

Опасности ли? Съседките се вълнуваха: не една, а много опасности грозяха певиците, артистките, и без това малко странни и със съмнително поведение по мнение на дона Динора, която, както знаем, беше човек на строгия морал, все по-непримирима към безсрамието и свободомислието. Дръпваше се, щом чуеше да се говори за артист, за радио или сцена. Колкото до директори, певци, музиканти, всички бяха мошеници, наточили зъби, хвърлили орлово око към ония нещастници.

Съвсем наскоро една млада певица, момиче от добро семейство, позната на дона Енайде, отишла в болницата цялата в кръв и когато лекарят я прегледал, установил, че кръвоизливът се дължи на лошо направен аборт от някаква улична знахарка. Момичето не умряло само защото попаднало в ръцете на доктор Зезито Магаляес, чиито способности са известни на всички. Не умряла, докторът й върнал живота, но девствеността не могъл да й възстанови — дори добрият доктор Зезито с всичките си знания. Нито той, нито който и да е друг, защото, както каза дона Динора, „още не са открили заместител за девственост“.

— За сметка на това — изчисли дона Норма, — който го открие, ще забогатее. Представяте ли си? Отиваш само до Научната дрогерия, за да не се разкарваш по-далеч, и искаш: „Доктор Теодоро, дай ми два нови заместителя, един за мен и един за сестра ми… И един по-евтин за слугинята вкъщи“.

Всички се засмяха, въпреки че това нямаше нищо общо с Марилда, честно момиче по общо мнение на съседките. Точно затова тя не трябваше да се двоуми между брака с плантатора и незначителните завоевания в Радиото.

Затова огромно беше учудването, когато дона Флор, запитана още веднъж от Марилда, я посъветва да прати всесилния си годеник по дяволите и да остане в Радиото, където скоро щяха да й предложат по-добра заплата. Като видя дъщеря си склонна да развали годежа, почувствала се силна от неочакваната подкрепа, дона Мария отиде да иска обяснения и почти се скара с дона Флор:

— Ако беше твоя дъщеря, съмнявам се… Не личи да си наша приятелка…

Спорът се разгорещи, включиха се и съседките, но дона Флор държеше на своето:

— Това е чиста завист…

Разправиите свършиха с плач, самата дона Мария до Кармо се двоумеше между успеха на дъщеря си и сигурността на брака. Дона Флор спечели болшинството на своя страна. Дона Норма обобщи:

— Да вървят по дяволите такива деспоти. Времето на робството свърши.

Дона Флор отиде в кухнята да приготви обеда — в неделя, когато докторът беше дежурен, тя не ходеше в Рио Вермельо, — а там я чакаше Дионизия Ошоси:

— Може ли, кръстнице…

Идваше за пари и бързаше много, защото заклинанието беше започнало да действа и трябваше да танцува цял следобед и цяла нощ. Освен това вече бе свършила много неща — заклинанието беше едно от най-сложните. Бабалао хвърлил амулетите и духовете отговорили. За да си осигури спокойствие, да се предпази от уроки, от каквато и да е болест, от заплахите на разбеснелия се егун, дона Флор трябваше да изпълни тежък обет, а не какво да е ебо. Ешу, защитник на покойния, се беше вдигнал на бойна нога. Дионизия казала на магьосника да не се скъпи. След като борбата бе на живот и на смърт и Ешу бе вдигнал оръжие, парите нямаха значение, трябваше да се бърза, много да се бърза: лошо й се пишеше на дона Флор. При това положение самият Асоба бе дал от своите пари за най-наложителните разходи: едно агне, две кози, дванадесет петела, дванадесет метра плат. Да не говорим за останалото от дългия списък, написан с молив на амбалажна хартия. Всяко нещо с цената си и още двадесет мил-рейс за духа на Осаин, за да може да си проправи път в горите, където се криеше Ешу.

Но като пристигна, Дионизия завари дона Флор толкова доволна от себе си, че никак не приличаше на това, което беше предишният следобед. Да не би да е сбъркала, като е бързала толкова?

Добре е направила, защото предишния ден самата дона Флор била уплашена и я помолила за всички тези мерки.

— Благодаря, Дионизия, за труда, който си си направила. Но сега нищо не ме интересува, лошо или хубаво, всичко се оправи.

— Умрелият престана да те смущава, така ли е?

Дона Флор се усмихна смутена и каза:

— Или аз престанах да се стряскам. Вече не се нуждая от нищо.

Ами сега? Да се спре заклинанието, беше невъзможно. През нощта и призори бяха принесли животните в жертва и с първия слънчев лъч сложиха пред всеки дух паничката с предпочитаната от него храна. През цялата неделя и през нощта заклинателите щяха да останат с явилите се духове в светилището. Да се спре по средата и да се каже, че всичко е готово, без нищо да е готово всъщност, няма как, кръстнице, много са духовете. Кой може да се спаси от непредвидените и фатални последствия на жестокото наказание чрез магиите и да остане жив? Дори самата тя, Дионизия, въпреки че е само посредничка.

Трябваше да се отиде до края. Макар и кръстницата да се смята извън опасност, ебо беше една гаранция в повече за нейната сигурност. Парите вече бяха похарчени; духовете бяха пили от топлата кръв на убитите животни и бяха получили любимото си месо на разсъмване; всеки беше хванал оръжието си, викът на Янсъ ечеше в гората. Дона Флор можеше да бъде сигурна, че починалият никога повече нямаше да я потърси, окован завинаги в смъртта си.

Дона Флор отброи парите, прибави и нещичко отгоре, благодари още веднъж на Дионизия за неблагодарния труд и поиска да я задържи за обед: кокошка в сос, свински бут и коняк, манго и сапоти за десерт. Но Дионизия бързаше да се върне в светилището, където под ритъма на тарамбуките Ошоси викаше любимия си кон.

В неделя, когато беше дежурен, след обяда (докторът ядеше набързо, без да забележи вкуса на ястията, бързайки да се върне в аптеката при поръчките), дона Флор се преобличаше и без да обръща внимание на протестите на мъжа си, отиваше да му прави компания. Заставаше до него зад тезгяха и му помагаше в обслужването, толкова вежлива, като че ли беше на посещение при самата дона Мага Патерностро, милионерката, или в дома на комендаторшата Имакулада Тавейра Пирес. И всичко това само за него; доктор Теодоро се чувствуваше отплатен, и то добре отплатен.

Така стана и тази неделя: дона Флор се нагизди с тюркоазения гердан, подаръка от Вадиньо. Нищо не бе се променило, и тази неделя бе като другите. Нищо различно: улицата, хората, докторът, тя, дона Флор. Никой не я посочи с пръст, никой нищо не забеляза, никой не усети, че е виновна и че е изневерила, дори и дона Динора с манията си за ясногледство. Слънцето си беше същото, както и дъждът (сега едвам пръскаше), същите разговори и смях, уважението. Мислеше, че ще настъпи краят на света, навън и вътре в нея, че сърцето й ще се пръсне. А всичко си беше както преди, как се лъжат хората в този живот…

Изпращайки една клиентка, доктор Теодоро се усмихна, всичко си губеше смисъла, като я гледаше такава хубава. Тя също му се усмихна и скришом погледна челото му: нито помен от рога. Каква глупост, дона Флор, какво те прихвана изведнъж да се шегуваш?

Между нея и доктора също нищо не се промени. Само споменът от сутринта, прекарана в леглото, правеше този следобед по-нежен. Имаше и спомен от нощта, прекарана на дивана, от бясната любов с Вадиньо под трополенето на дъжда. Чувстваше как в този тих неделен следобед желанието се надига в нея. Кога ще дойде пак той, първият, тиранинът, развратникът? Сигурно през нощта, когато докторът, уморен от работа, щеше да заспи праведния си сън.

И в това сладко спокойствие на добрата съпруга на втория си мъж, помагаща му в дежурството и очакваща разюзданата нощ с първия, изведнъж й мина тревожна мисъл. Дионизия беше казала, че Вадиньо никога вече няма да я притеснява, вързан завинаги с веригите на заклинанието. Господи, ами ако е вярно?