Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (24)

16

Когато в прохладната и светла утрин на един хубав юнски ден двете жени излязоха от изисканата служба в единадесет на църквата „Сао Франсишко“ и прекосиха с твърда стъпка площад Исус в посока към лабиринта от тесните и странни улички на Пелоуриньо, някакви хлапетии се въртяха в кръг и пееха една самба, като отмерваха такта на празни тенекии от сладко от гояба^[1]:

О, жено, с голямата кошница!

О, с голямата кошница!

Хубава кошница!^[2]

Дона Норма се обърна към приятелката си и измърмори:

— Тези пикльовци защо не седят до задника на майка си?

Може би това щеше да мине като най-обикновено съвпадение, ако хлапетата не бяха се вдъхновили толкова, за всеки случай дона Норма хвърли страшен поглед към безсрамниците. Но погледът й веднага се смекчи, като забеляза едно момченце на около три години, облечено в парцали, с гуреливо и сополиво личице, танцуващо в средата на кръга:

— Виж го колко е сладко, Флор, колко е хубаво онова дяволче, дето танцува…

Флор огледа групата окъсани деца. Много други щъкаха из площада, пълен с народ, мушеха се около фотографите, опитваха се да отмъкнат от кошниците портокали, лимони, мандарини, умбу, сапоти^[3]. Ръкопляскаха на един амбулантен търговец, предлагащ чудотворни лекарства, със змия, увита около врата вместо вратовръзка. Просеха на вратите на петте църкви на площада, нападайки богатите богомолци. Разменяха си неприлични думи със сънливи проститутки, обикновено много млади, които обикаляха градината в очакване на някой забързан сутрешен клиент. Цяла тълпа дръзки и опърпани деца, деца на жени от зоната, без бащи, без дом. Живееха забравени, изпуснати по уличките, в скоро време щяха да се превърнат в престъпници, щяха да опознаят коридорите на полицията.

Дона Флор потрепери. Беше дошла да отведе едно от тези деца, едно новородено, за да се предпази по този начин от майка му. Но виждайки децата, плъзнали по площада, сърцето й се изпълни с жал, с едно чисто и възвишено чувство; в този момент, ако можеше, би ги осиновила всичките, не само детето на Вадиньо. Между другото детето на Вадиньо не би се нуждаело от нея, за да се спаси от този живот. Вадиньо никога не би го изоставил, не беше в характера му да зареже едно дете на произвола на съдбата, а още повече своето собствено, кръв от собствената му кръв. Вместо да отрича бащинството, той би го провъзгласил публично, очарован и горд.

Дона Флор беше сигурна в това, нямаше никакви съмнения, въпреки многозначителното мълчание на съпруга й: едно дете за Вадиньо би било най-важното събитие, истинска голяма печалба, безпрецедентна игра, разорение на банката. Затова тя толкова се изплаши от новината, донесена от дона Динора. Това беше най-голямата опасност, заплахата, от която се страхуваше. В крайна сметка Вадиньо, покорен от комара и бохемския живот, вече й принадлежеше толкова малко, какво щеше да й остане, ако между тях се изправеше едно дете и го извикаше от някоя тъмна уличка, от някой ъгъл, от леглото на някоя уличница? Детето, което тя не му даде.

Като научи новината, така се отчая, че накара самата дона Норма да си загуби ума. Винаги толкова дейна, намираща разрешение на всичките неизброими проблеми, които й поставяха непрекъснато, така се обърка, че не можа да посочи верен изход.

— Ами ако му кажеш, че си бременна? — Нищо по-умно не се сети, освен тази плитка лъжа.

— И какво? Така или иначе, ще разбере и ще стане още по-зле…

Дона Жиза намери изход от главоблъсканицата; това бе изход не само достоен и практичен, но и предложение, способно да разреши много повече неща, кой знае? Американката беше вряла и кипяла във въпросите на психологията и метафизичните науки, даже и учителят Епаминондас Соуза Пинто й сваляше шапка, „жена с голяма ерудиция“, а учителят Епаминондас Соуза Пинто не беше кой да е, никога не бъркаше употребата на нито едно местоимение, диктуваше (безплатно) граматически правила в седмичника на Пауло Насифе, издание с неголям тираж, но изобилстващо с обяви.

Когато запознаха дона Жиза с нещата — дона Флор умираше от ужас, а дона Норма беше съвсем объркана, — тя веднага ги постави на място и на своя неправилен португалски обясни на приятелките какво да правят. Щом като Вадиньо толкова желае да има дете, че е готов да го направи с някоя лека жена, понеже дона Флор е безплодна, щом като това дете, родено от друга, може да й отнеме Вадиньо завинаги, на Флор й остава само един изход, за да закрепи семейството: да доведе вкъщи незаконното дете на Вадиньо и да му стане майка, да го отгледа, като че ли го е родила.

И защо не? Защо тогава вдига толкова шум дона Флор и опява като милионерка от Северна Америка — сравнението беше на дона Жиза, стресната от реакцията на съседката си, — кълнейки се, че това няма да стане, че никога няма да приеме детето от другата, от кучката, от безсрамната курва? Защо този скандал, след като едно от най-прекрасните неща в Бразилия, според представите на чужденката, е способността на хората да се разбират взаимно и да съжителстват? Толкова често се срещат омъжени жени, които отглеждат незаконните деца на съпрузите си, самата тя знаела няколко такива случая, както при бедни, така и при богати хора. Не гледаше ли съседката, дона Абигайл, дъщерята на мъжа си от една друга и не я ли гледаше със същата нежна любов както своите собствени четири деца? Какво очарование, и заради тези неща дона Жиза харесваше Бразилия и беше приела бразилско поданство.

Каква вина имаше детето, какъв грях бе сторило? Защо да оставят нещастното дете, кръв от кръвта на Вадиньо, нейния съпруг, да живее в лишения, да е недохранено, да расте в глад и порок, да е като някой плъх в каналите на Пелоуриньо, без право на образование и хубав живот? А освен това не се ли страхуваше дона Флор — при това с основание, — че Вадиньо може да остане при майката на детето, за да е заедно с него, със собственото си дете? Ако тя, дона Флор, отиде да го потърси и го отгледа като собствено, какво по-голямо доказателство за любов? Онова дете, родено от друга, би станало звеното, завинаги свързващо Вадиньо и Флор, без повече страх и заплахи.

И кой знае, кой знае, моя мила, с това дете вкъщи, което расте здраво и красиво под ласките на дона Флор и представлява за Вадиньо постоянна радост и постоянна отговорност, кой знае не би ли променил Вадиньо начина си на живот, не би ли зарязал отведнъж комара и скитанията, не би ли се оправил, не би ли се засрамил? Беше напълно възможно, примери колкото искаш.

Наистина колкото искаш, потвърди дона Норма въодушевена, „ама че умна чужденка!“. Дона Норма веднага изреди имена и адреси. Имаше ли по-пристрастен към комара и пиенето от доктор Сисеро Араужо, от Санто Амаро да Пурификасао? Бедната му съпруга, дона Пекена, страдаше като в ада. Един ден коремът й се наду и детето още не беше се родило, а доктор Сисеро стана най-почтен гражданин. А Мануел Лима, луд по едно момиче… Е, тоя, в интерес на истината, мина и без дете, оправи се с брака, нямаше по-свестен съпруг от него…

Дона Жиза намери изход от главоблъсканицата: онова дете, в което дона Флор виждаше толкова голяма заплаха за сигурността на своя дом, можеше да се превърне като с магическа пръчица в нейна закрила, в гаранция за любовта й, а освен това можеше и да оправи Вадиньо. Жалко впрочем, помисли си дона Жиза, ако се оправеше, Вадиньо щеше да загуби целия си чар, мистериозната си привлекателност.

Отвориха се очите на дона Флор, разбра всичко. Светна от щастие, хвърли се благодарна в прегръдките на приятелката си. Чертаха надълго и нашироко подробни планове. Не беше лесно, напротив. Ако не беше подкрепата на дона Норма, може би дона Флор нямаше да събере достатъчно кураж, за да се отправи към зоната на пропадналите жени, към улиците на „безпътния живот“, всяващи толкова страх от полицейските хроники, и да се впусне като луда в търсене на някаква си Дионизия, за да й поиска новороденото, да го вземе завинаги, да го узакони публично с подписи и пред свидетели.

Дона Норма, грижовна и дружелюбна, изяви готовност да я придружи и я ободри. Също и любопитна, трябва да се добави; отдавна чакаше подходящ случай, за да види една улица на проституцията, жилището на леките жени, долния им живот. Никога дотогава не бе намирала предлог за забранената екскурзия.

Как да остави сама бедната Флор да хлътне в страшните лабиринти — попита тя Зе Сампайо, когато той, втрещен от новината, все още се опитваше да я разубеди.

— Не съм някое глупаво момиченце, аз съм пълнолетна и уважавана жена, никой няма да смее да ме закачи. — И изложи плана си пред Зе Сампайо, победен, безсилен да устои на жизнените пориви на жена си. — Ще ходим в неделя сутринта. Отивам все едно да посетя кръщелника си, внука на Жоао Алвес. След това ще помоля Жоао да ни придружи до къщата на онази. А Жоао, ти знаеш, е цар на капоейра^[4]…

Така и направиха. В неделя изслушаха службата в църквата „Сао Франсишко“ (дона Флор носеше свещ, украсена с цветя, обет, за да протече всичко добре), след това прекосиха площада, и се срещнаха с черния Жоао Алвес, застанал зад сандъчето за лъскане на обуща на тротоара пред медицинския факултет. Беше заобиколен от деца и като се започне от къдравото негърче, различните мулатчета, повече или по-малко мургави, и се стигне до русото момченце с пшеничени коси, всички му викаха дядо. Всички му бяха „внучета“, всички, пръснали се по криволиците между площад Исус и улицата на обущарите. Черният Жоао Алвес никога не бе имал деца нито от съпругата си, нито от други, но намираше кръстнички за „внучетата“, храна, стари дрехи и даже буквари. Живееше наблизо в едно мазе, вечно мърморещ, с магиите си, привидно суров, груб, заедно с някои от „внучетата“, а мазето му гледаше към една зелена долина и от своята дупка черният Жоао Алвес командваше цветовете и светлините на Баия.

— Дявол да го вземе! Виж ти кой е тук, моята роднина дона Норма… Е, как е Зе Сампайо? Кажи му, че тези дни ще мина през магазина да взема някакви обуща за децата…

Хлапетата наобиколиха двете приятелки, дона Норма беше дошла подготвена, в ръката й се появи едно пликче с бонбони. Жоао Алвес подсвирна, няколко деца дотърчаха и между тях имаше едно мулатче на около четири-пет години. Черният го погали по главата:

— Поискай благословията на кръстницата си, лошо момче такова.

Дона Норма го благослови и му даде една дребна монета, докато черният се заинтересува какви ветрове са довеяли кръстницата.

— Дошла съм за една услуга, нещо много деликатно.

— Деликатните неща не са за моите ръце, малко съм грубичък, нали знаеш…

— Искам да кажа, нещо много лично, да остане в тайна.

— Това е друго, не дрънкам много и не съм клюкар. Хайде, кръстнице, казвай…

— Познаваш ли някоя дона Дионизия? Не съм много сигурна, но чух, че живеела наоколо.

— И какво търсиш от нея?

— Аз лично нищо, кръстник. Но тази моя приятелка има работа за уреждане с нея…

Жоао Алвес огледа дона Флор от горе до долу.

— Тя има да урежда нещо с Дионизия Ошоси?

— Може би е същата… Чух, че не била грозна.

Жоао Алвес се почеса по косата:

— Че не била грозна? Извинявай, кръстнице, но си дръж езика зад зъбите. Хубава може да е всяка бяла жена, но мулатка като Дионизия… малко са такива по света, най-много да са половин дузина, а и това не е сигурно.

— Една, дето скоро роди…

— Значи, е същата, има си малко дете, даже не се е върнала още на работа…

За първи път дона Флор си отвори устата, искайки да знае:

— И с какво се занимава тя?

Жоао Алвес я измери с поглед и се отнесе с известно презрение към такава голяма наивност:

— Ами работи като лека жена, това й е работата, госпожо.

Дона Норма поднови нишката на разговора:

— Ами ти, кръстник, разбираш ли се с нея, знаеш ли я къде живее?

— Как да не се разбирам бе, кръстнице! Живее тук, направо, на Масиел.

— Кръстник, хайде да ни заведеш там, моята приятелка иска да говори с нея, имат да решават един въпрос.

Жоао Алвес огледа продължително още един път дона Флор, почеса си главата, като че ли всичко това му се струваше съмнително:

— А защо тя да не отиде сама, кръстнице? Аз ще й покажа къщата…

— Кръстник, бъди кавалер! Как ще оставиш две дами непридружени по тези улици? Ще мине някой по-нахален и ще ни закачи…

Никой не се обръщаше без нужда към кавалерското чувство на Жоао Алвес:

— Добре, ще дойда с вас, но ви уверявам, че никой няма да ви закачи, тук всички са уважавани хора…

Стана, остави сандъчето на грижите на внуците си, беше пъргав и здрав негър, прехвърляше петдесетте, темето му започваше да побелява; носеше гердан на ориша на шията, червени и бели мъниста на Шанго и само очите му издаваха пристрастието към ракията. Като се изправи, поиска да знае:

— Кръстнице, ами каква е тази работа, дето девойката тук — каза „девойка“ с пренебрежение — има да оправя с Дио?

— Нищо лошо за нея, кръстник…

— Защото, ако е за лошо, колкото и да те уважавам, няма да дойда с теб, кръстнице… А и без това не би помогнало, защото светията й е силен. — Наведе се, пипна с пръсти земята, поздравявайки ориша: — Аро̀ окѐ, Ошо̀си! Няма клетва, нито ебо, което да й навреди, магията ще се обърне против онзи, който я направи…

— Кога ще ме заведеш на една макумба, кръстник? Страшно ми се иска да видя едно кандомбле… — Това беше другата стара страст на дона Норма.

И така, в разговор за чудеса и светии навлязоха в квартала. Тъй като беше неделна утрин — съботните оргии продължаваха до зори, — почти нямаше движение по улиците. От време на време се виждаше някоя и друга жена, седнала на прага на къщата си или облегната на парапета на прозореца по-скоро да погледа деня, отколкото да привлече някой мъж. Царяха тишина и спокойствие, може да се каже, неделен мир; дона Норма се почувства измамена, друго щеше да е, ако бе дошла в часовете на оживление. В тази сънлива утрин кварталът не се различаваше от другите. А и къщата на Дионизия беше в самото начало на Масиел, едва бяха престъпили границите на зоната.

Изкачиха се по една паянтова стълба, огромен плъх изфуча в тъмното. По етажите се чуваха откъслеци от думи и изречения, някой тихо пееше тъжна песничка. Когато стигнаха на третия етаж, усетиха мирис на лавандула, горена в глинени гърнета, известяваща присъствието на новородено. Озоваха се в един коридор, в дъното беше вратата на момичето.

Жоао Алвес почука с пръсти.

— Кой е? — чу се кротък, вял глас.

— Мир, Дио… Аз съм, Жоао Алвес, водя две светлейши, искат да говорят с теб. Едната я познавам, моята кръстница, дона Норма, добра жена е, заслужава…

— Влизайте тогава и извинете, че е разхвърляно, още не съм имала време да оправя стаята…

Влязоха след черния. В тясната стая имаше двойно легло, разкривен гардероб, железен умивалник с кофа и емайлиран леген, нощно гърне до леглото, всичко много чисто. На стената висеше пукнато огледало и репродукция на светията от Бонфим с накачени по нея ленти от благословии. Прозорецът гледаше към задния двор, откъдето идваше светлината и тъжната песничка.

Облегната върху възглавници, полупокрита с чаршаф, облечена в пеньоар, чието деколте се разтваряше върху набъбналите й гърди, мулатката Дионизия се усмихваше любезно на нечаканите посетители. На ръката й, в топлината на гърдите, спеше детето. Едро и силно мургаво дете. От едно кандило под стола се опушваха с лавандула дрешките на новороденото, сложени върху плетената седалка. Освен стола имаше две тенекии от газ, покрити с хартия, които служеха за табуретки. В дъното на помещението на стената висяха пежи с оръжията на Ошоси — лък и стрела, ерукере, — една репродукция на свети Георги, убиващ змея, един зелен камък, може би фетиш на Йеманжа, и един гердан от тюркоазени мъниста.

— Жоао — разпореди се мулатката със спокойния си глас, — моля те, махни тези дрешки от стола и ги сложи в гардероба, те са за смяна на бебето, след като го изкъпя. Дай стола на тази жена… — И посочи дона Норма, после се обърна към дона Флор и й обясни с усмивка:

— Вие сте по-модерна, ще ме извините, но трябва да седнете на тенекията.

Излегната на леглото, спокойна и усмихната, без дори да прояви любопитство към това ненавременно посещение, тя ръководеше подреждането на стаята, следеше движенията на обущаря, който премести стола и тенекиите. Който я видеше такава спокойна и разпореждаща се, би разбрал защо Карибе я бе нарисувал облечена като царица, седнала на трон на Афоше.

Застанала зад негъра, дона Норма сгъна ризката и пелената, сложи ги в гардероба и огледа роклите, блузите, обувките и сандалите на мулатката.

— Придърпай си и ти една тенекия, Жоао, и сядай.

— Ще остана прав, Дио, така ми е добре.

— Най-добре се разговаря, когато си седнал удобно, Жоао, когато си прав и говориш набързо, по-трудно стигаш до разбирателство.

Въпреки това черният предпочете да се облегне на прозореца, към все по-ярката утрин. Последните звуци на песента проникваха през прозореца и замираха тъжни пред леглото на Диокизия:

В оковите на любовта ти

аз съм твоята робиня,

господарю мой!

След като дона Норма и дона Флор седнаха, настъпи кратко мълчание, но Дионизия го прекъсна с мекия си глас. Поведе разговор за хубавия ден и се оплака, че все още не може да излиза:

— Не мога да седя вкъщи, когато дъждът измива лицето на деня и то блести като ново…

Дона Норма също не обичаше. И така, двете заговориха за слънцето и дъжда, за лунните нощи в Итапоъ или в Кабула и не се разбра как стигнаха до Ресифе, където живееше една сестра на дона Норма, омъжена за инженер от Пернамбуко, и където Дио беше живяла няколко месеца:

— Повече от седем месеца тичах след един мошеник, беше ми взел акъла. И там ме заряза…

Докъде ли щяха да стигнат двете, до какви далечни пристанища, в този лек и непринуден разговор — разговор заради удоволствието да се разговаря, — ако дона Флор, чувайки един часовник от църквите на площада да бие дванадесет, не се притесни и прекъсна приятното бъбрене:

— Норминя, така ще се забавим много…

— На мен не ми пречи, приятно ми е — каза Дионизия.

— Друг път ще дойдем за повече време — обеща дона Норма. — Днес дойдохме с друга цел…

— Слушам ви.

— Тази моя приятелка, дона Флор, няма дете и не може да има. Трябва наистина да се примири в крайна сметка…

— Знам какво е. Има обърнати яйчници, нали?

— Горе-долу…

— Но може да ги оправи. Марилдес, една моя позната, се оправи.

— С Флор не става, лекарят вече каза.

— Лекар? — засмя се развеселена и безгрижна. — Лекарите само знаят да говорят красиви думи и да пишат грозно. Ако госпожата потърси Пайзиньо^[5], той ще я оправи за нула време. Как мислиш, Жоао?

Жоао Алвес потвърди:

— Пайзиньо? Ще й побае на корема и ще има деца всяка година.

Дона Норма предпочете да не подхваща темата и да избегне магьосника с всичката му слава и репутация на лекар. Загледа се в заспалото бебе. Не беше ли по-добре да се разбере дали наистина е дете на Вадиньо? Каквото беше мургаво, не изглеждаше да е негово. Но дона Флор бързаше с разговора, повишавайки глас с упоритата решителност на срамежливите:

— Дойдох тук да говоря за нещо сериозно, да ви направя едно предложение и да видя дали ще стигнем до съгласие.

— Говорете, госпожо, от моя страна ще направя всичко, за да ви услужа.

— Детето… — каза дона Флор и млъкна, без да знае как да продължи.

Дона Норма взе отново думата:

— Ти роди преди няколко дена, нали?

Дионизия погледна детето и се усмихна в щастливо потвърждение.

— Та моята приятелка дойде тук за това… Даде обет, когато беше на смъртно легло, първото й дете да стане свещеник, ако свети Бонфим й помогне да се оправи. — Дона Норма напредваше бавно, тази версия, скалъпена предния ден, не й харесваше много. — И господ й помогна, оздравя по чудо.

Мулатката слушаше любопитна, за да схване връзката между болестта на жената, чудото на свети Бонфим и нейното дете. Дона Норма претупа края с най-неудобната част от поръчението:

— Но като няма дете, какво да направи, за да спази обета? Само ако осинови едно дете, ако го гледа като свое и после го прати в семинарията да учи… Тя узна за твоето дете и го избра…

Дионизия се усмихна кротко — не беше ли това похвала за детето й? Дона Норма взе усмивката за съгласие и поясни:

— Тя иска да осинови детето, но да го осинови наистина, с документи, всичко да е законно и завинаги. Да го вземе и да го гледа като свое.

Дионизия мълчеше с полупритворени очи. Беше ли разбрала думите на дона Норма, или слушаше далечната песен?

Бих желал

в твоите ръце да умра,

по-скоро да умра,

но да не живея така…

„По-скоро да умра“ — промърмори сама на себе си и когато отвори отново очи, предишната любезност беше изчезнала, нещо ново се зараждаше в стъкления й поглед и свивката на устните.

— И защо? — попита, без да повишава глас. — Защо избра моето дете? Защо точно моето?

Трябва да е страшно, нечовешко страдание, помисли си дона Норма. Коя майка желае да се раздели с детето си? Даже и да е бедна, без средства, да живее в мизерия, даже и така би й се късало сърцето.

— Някой спомена за твоето дете, че било здраво и хубаво… И че нямаш средства да го изучиш…

Ако не беше за доброто на детето, ако не ставаше дума за детето на Вадиньо с всичките усложнения, до които водеше това, дона Норма нямаше да е там като посредница на такова предложение и да цеди думите, заседнали на гърлото й. Но беше ли наистина дете на Вадиньо? Мръсна утроба имаше тази Дионизия. Детето беше по-тъмно даже и от нея, къде бяха русите коси на Вадиньо? Дона Норма направи още едно усилие: за детето щеше да е по-добре, щеше да има осигурено бъдеще.

— Площадът и уличките тук са пълни с деца и кръстникът ми Жоао Алвес има куп измислени внуци, даже аз съм кръстница на едно от тях. Всички са гладни, всички са мръсни, просят, даже крадат… Моята приятелка не е милионерка, но има от какво да живее и може да даде на бедничкото повече удобства, по-друг живот. То няма да гладува, нито ще свърши в затвора, ще учи за свещеник и ще отслужва литургии…

Като че ли чуло и разбрало приказките на дона Норма, детето се събуди с хленчене. Дионизия разтвори пеньоара си, нагласи бебето и му даде да суче. Слушаше посетителите мълчаливо, сякаш претегляше всеки един от доводите им. Дона Норма й чертаеше картини от бъдещето на детето, заобиколено от удобства и ласки, нелишено от нищо. За майката наистина това беше жертва, но само егоист би обрекъл детето си на глад, на мизерен живот, когато един добър човек предлага… Дона Флор е повече от добра, невъзможно е да се намери по-добро същество…

Дионизия нагласи гърдата си на устничките на детето, вече почти заситено. Отговаряйки, обърна се към прозореца, където стоеше черният Жоао Алвес, и му заприказва, сякаш двете жени не заслужаваха внимание:

— Виждаш ли, Жоао, как се отнасят с бедните? Тази тук — посочвайки с глава дона Флор, — след като не е истинска жена, за да роди дете, а иска да изпълни обета си, потърсила къде има новородено и научила, че Дионизия Ошоси, курва, много здрава и още толкова бедна, е родила. И тогава казала на приятелката си: „Хайде да идем да го вземем…“. Тя даже ще ни благодари, чумата му с чума…

Дона Норма се опита да я прекъсне:

— Не бъди несправедлива… Недей…

Неумолим, спокойният глас на мулатката звучеше горчиво, парещ и леден:

— Но нямаше кураж даже да говори сама, помоли тук госпожата, твоята кръстница, да й бъде адвокат. „Хайде да вземем детето на Дио, здраво е като биче и е хубаво, ще стане добър поп от него. Майка му мре от глад, раздавала се е цял живот и ще е доволна да се отърве от бремето. А ако не го даде, то е, защото не струва, бива я само за най-долна курва.“ Така каза, Жоао, ти чу. Защото тя мисли, че бедните нямат чувства, мисли, че ние, като сме леки момичета и живеем такъв жесток живот, сме лишени дори от правото да отглеждаме децата си…

Дона Норма все още се опитваше да изясни:

— Не говори така…

Бебето престана да суче, оригваше се заситено, Дионизия стана с детето в ръце. Изправи се с цялата си красота и гняв, царица в цялото си величие. Докато говореше, оправяше детето, изми го в емайлирания леген, смени му пелената, сложи му талк, облече му нова ризка, дъхаща на лавандула.

— Но сте сбъркали адреса, аз съм си баш жена и ще отгледам детето си, ще направя от него уважаван мъж, не ми трябват подаяния от никого. Може и да не стане свещеник с расо, може да стане дори крадец, всичко може. Но ще го отгледам аз, и то както аз си знам. Ще бъде царят на зоната, никой няма да смее да се заяде с него, и няма да го дам на никоя богаташка, дето не си е направила труда да роди…

Засмя се на детето и му каза нежно:

— Да не забравяме, че си имаш баща да се грижи за теб…

Тогава дона Флор избухна, почти крещейки, неочаквано, бурно и отчаяно:

— Само че баща му ми е мъж… Не ти искам детето, искам детето на мъжа си… Ти нямаш право да имаш дете от него, легнала си с него, защото си искала, но права над детето имам само аз…

Дионизия се олюля, като че някой я беше ударил през лицето:

— Искаш да кажеш, че си омъжена за него? Наистина ли си омъжена?

След като избухна и изля насъбраната в сърцето си мъка, дона Флор си възвърна срамежливостта и обясни с тих глас, без всякаква надежда:

— Омъжена съм от три години… Извинете ме, само затова си помислих, че мога да отгледам детето като мое, след като не можах да му родя едно… Но сега виждам, че имате право, госпожо, вие трябва да отгледате своето, защото сте му майка… А и какво би помогнало? Дойдох, защото прекалено много обичам съпруга си и ме беше страх той да не си отиде заради детето. Затова дойдох. Всичко останало е лъжа. Но след като ви видях, си дадох сметка, че със или без дете, той никога няма да ви напусне…

— Не съм никаква госпожа, аз съм лека жена и нищо повече. Но кълна се в здравето на детето си, не знаех, че е женен. Ако знаех, нямаше да имам дете от него, нямаше и да помисля да ставам близка с него, да зарежа зоната и да заживеем в къща като мъж и жена…

Довърши обличането на детето. Дона Норма прибра кърпата, атмосферата се поразведри. Дона Флор промърмори:

— Кълна се, че Вадиньо е мой съпруг, всички го знаят…

— Вадиньо никога нищо не ми е казвал… — Дио взе ризката от ръцете на дона Норма и сложи детето на леглото, за да му я облече. — Защо не ми е казал? Защо да ме лъже така? — Замисли се, сега гневът беше изчезнал от лицето й и тя се обръщаше към дона Флор любезно, почти с уважение. — Всички знаят за брака ви, както казахте… Възможно е… Но защо никой не ми е казал? Аз познавам хората около него, всички, даже майка му…

— Майката на Вадиньо? Майка му е починала…

— Познавам я наистина, и нея, и баба му… Познавам брат му, Роке, дърводелец…

— Ами тогава не е моят Вадиньо… — засмя се дона Флор и ставаше все по-засмяна и сияеща от щастие. — Ох! Каква лудост, каква нелепост, колко е хубаво… Норминя, това е друг Вадиньо! Ще ми се да плача…

Дионизия Ошоси бе оставила детето на леглото и танцуваше из стаята танца на ияво̀, завъртя се в кръг, увличайки след себе си Жоао Алвес, застанала пред пежи, благодареше на Ошоси: „Окѐ, татко мой, аро̀ окѐ!“.

— Не е моят Вадиньо, моят Вадиньо не е женен, има си само една жена Дионизия, неговата Дио…

Изведнъж спря и се втренчи в дона Флюр (дона Норма беше взела детето и го люлееше на ръце):

— Да не искате да кажете, че сте жена на адаша му…

— Какъв адаш?

— Моят Вадиньо и онзи само така си викат, адаш, защото и двамата са Вадиньо. Само че моят Вадиньо е Валдемар, а онзи даже не знам как е… Един, дето е луд по… — не довърши изречението.

Довърши го дона Флор:

— … по комара… този същият, Вадиньо, Валдомиро, моят Вадиньо…

— И са ви казали, че имам дете от него… Какви лоши хора…

Вратата се отвори и на прага застана един млад и едър негър, с усмивка, открояваща белите му зъби, с блестящи очи:

— Добър ден на всички…

Още танцуваща, мулатката Дионизия Ошоси се приближи към него, освободена от изживяния страх и гняв. Протегна ръце, дона Норма й подаде детето и тя го връчи на мъжа си, на бащата.

— Това е моят Вадиньо, шофьор на камион, бащата на моето дете — показваше го тя на дона Норма и на дона Флор. — Онази там е кръстница на Жоао, а другата знаеш ли коя е?

— Откъде да зная!

— Ами тя е жената на другия Вадиньо, онзи…

— Адашът?

— Същият… Тя дойде тук, като мислеше, че детето е негово, от нейния мъж, дойде да си го иска, искаше да отгледа нашето детенце, искаше да го направи свещеник… — Засмя се непринудено и довърши по-спокойно: — Как ви беше името? Флор? Е, тогава ще сте ми кръстница, ще кръстите детето… Дойдохте да търсите дете, не мога да ви дам дете, защото имам само едно, но мога да ви направя кръстница…

— Кръстнице, дона Флор… — каза шофьорът на камиона.

Вземайки детето, Дионизия го подаде на дона Флор. Птици се стрелкаха в небето и кацаха по Архиепископията.