Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (19)

11

Море от рози, светли хоризонти, синьо небе, мир и спокойствие, Флор и Вадиньо — влюбени. Изведнъж — лошо време, буря, оловно небе, война, забрана, тегнеща над Флор и Вадиньо.

Донякъде засрамен и с чувство за вина поради случилото се — нали той започна да строи този въздушен дворец, неспособен да издържи и най-слабия полъх — Мирандао, моралист и с претенции за философ, отсъди:

— Ето това е… Какви гаранции имаме? Никакви… Даже и двигател на камион, като го поправят, му дават гаранция шест месеца… Когато решим, че сме се подредили в живота и че най-после нещата са се оправили, изведнъж всичко се скапва… превръща се в боклук…

Според Мирандао Вадиньо се беше скапал, беше се превърнал в боклук и нямаше сила, която да възвърне пред дона Розилда името му на официален служител в кабинета. Между другото беше се компрометирал и пред Флор; как можеше тя да приема още измамника, който я подлъга? Мирандао познаваше тези кротки и тихи хора: когато се прекали с доверието им, надуват се от твърдоглава гордост, не се връщат назад.

— Като се надуят, надуват се сериозно… — заключаваше песимистично.

Долен, гаден, прост, мръсен тип! Езикът на дона Розилда беше беден, недостатъчно силен и остър, за да окачестви толкова низък тип — до вчера идеален кандидат, светец, обсипван с хвалебствия. Дъщеря й можеше да се омъжи дори за военен от полицията, за престъпник с произнесена присъда, дето лежи в затвора, но никога за този долен мръсник. Като научи из околностите на Алво за тези жестоки изказвания, Мирандао поклати глава натъжен: ако Вадиньо смяташе да продължи с ухажването, той нищо не разбираше от жени. Инак беше толкова хитър, а сега, заслепен от любов, не си даваше сметка за истинското положение: всичко беше отишло по дяволите. Стреснат, Мирандао си поръча още едно в бар „Триунфо“, за да се оправи от толкова притеснения.

Вадиньо не желаеше да си възвръща авторитета пред дона Розилда, да укротява бесовете й, непоносима дъртофелница, мътните да я вземат. Не приемаше обаче да скъса с Флор, да загуби кротката й усмивка, спокойната й нежност, тъжната й въздишка. Напротив, реши да се ожени за нея. В крайна сметка в цялата история сериозни бяха само взаимното разбиране, нежността, любовта между двамата, останалото беше една глупава шега. Кого харесваше Флор? Него, Вадиньо, самия него, или измислената длъжност, положението, което не притежаваше, парите, които нямаше?

В тази работа само едно нещо не му харесваше: че го разобличи Селия, неговото протеже, онази куцокраката, понастоящем учителка благодарение на намесата му. Тя обърка всичко, тя разплете кълбото, издаде го на дона Розилда. Пристигна запъхтяна на втория етаж, толкова възбудена, че не можеше да говори. И невероятно доволна.

Много издигнат ли? Мошеникът не се е изкачвал даже по стъпалата към двореца, единственият дворец, който познава, и то добре, е „Паласе“^[1], свърталище на комарджии, проститутки… Престиж? Освен ако става дума за престижа му на улицата пред най-долните курви и сутеньори… Служещ в кабинета на губернатора? Ако имаше кураж да влезе в кабинета на губернатора, биха го арестували и тикнали в затвора. Назначението като учителка? По-добре да не се говори за това, кой знае с какви машинации си беше послужил негодникът!

А как успя Селия, проста първоначална учителка, да разкрие цялата тази мрежа от измами, изваждайки наяве всички подробности на фарса, без да остане нито сянка съмнение, нещо, за което да се хване дона Розилда, давеща се в морето на долното съществуване? Защо беше този зор да разобличи измамника, евтиния прелъстител?

Вадиньо се изненада, обиден:

— И то точно кой… Нищо лошо не съм направил на това момиче, точно обратното…

Може би точно заради това. Когато Вадиньо й намери работа, Селия се почувства същевременно и благодарна, и обидена. В дъното на душата си не можеше да му прости, че се е излъгала по негов адрес, че не е жиголо, както бе предчувствала с враждебния си и кисел нюх: суровият живот я беше направил лоша и завистлива. И с всеки изминал ден ставаше все по-малко благодарна и по-обидена — нямаше начин онзи тип да е свестен… По някаква случайност я насочиха на следа и тя се рови, докато не откри с подробности цялата плетеница от лъжи, започнати от Мирандао в дома на майора, чието разрастване се дължеше повече на самия живот, отколкото на Вадиньо. След като разнищи страница по страница цялата тази невероятна история, Селия се почувства доволна: не можаха да я измамят толкова лесно, имаше око и нюх; за да я преметнат, беше необходимо нещо повече от служба и назначение. Доволна от низостта си, не й тежеше даже сакатият крак, като се изкачваше по стъпалата на първия етаж, където дона Розилда и Флор шиеха дрехи за зестрата. Онзи фукльо не е бил нищо повече от един мизерен жиголо. Тя, Селия, никога не се е съмнявала. Цялата беше разцъфнала, рядко се бе чувствала така щастлива, много хора щяха да плачат този ден, да кълнат, да скърцат със зъби. А съществува ли на този свят нещо по-прекрасно и възбуждащо от чуждото страдание? За Селия нямаше. Никога мъж не бе погледнал тялото й с желаещи очи, никой не й се бе усмихнал с любов, в училище децата се страхуваха от нея и бягаха.

Дона Розилда беше пред припадък, искаше да убива, да мре, стенеше за чаша вода. Флор не й обърна внимание, не чу плача й, заета със Селия:

— Изчезвай оттук, кучка такава, и не се връщай, повече.

— Аз ли, Флор? Сериозно ли говориш? Защо?

— Даже и да беше такъв, какъвто казваш, ти не можеше да дойдеш и да го плюеш, той те нареди… Трябваше да скриеш каквото знаеш за него — ти мреше от глад, а той ти намери работа…

— Откъде да знам дали е бил той… Кой го е видял? За мен работа е свършило писмото на Барбоза…

Флор почти не повишаваше глас, но в думите й се усещаше погнуса и презрение:

— Изчезвай оттук, докато не съм ти дала да разбереш как да не се бъркаш в живота на другите, мръсна кучка…

— Е, тогава стой си с него, на добър път, ти наистина си била родена мръсница…

И тръгна надолу по стълбите, възмутена от човешката неблагодарност.

Истинска война — как другояче да се нарече? И при това безпощадна война — война между дона Розилда и Флор, която започна веднага, на място. При шума на вратата, затръшната под носа на Селия, дона Розилда се отказа от глезотии и припадъци, извика след учителката, искаше да продължи разговора за Вадиньо, да разчопли раната.

— Селия! Селия! Не си отивай…

Флор заяви със сериозен глас:

— Изхвърлих я…

— Тя идва да ти прави услуга, а ти я гониш, вместо да й благодариш.

— Тази клюкарка повече няма да стъпи тук…

— Откога се разпореждаш в тази къща?

— Ако тя влезе, аз излизам…

Мирандао беше прав за провала на Вадиньо пред дона Розилда. Излъга се обаче, и то напълно, за реакцията на Флор. Естествено не й стана приятно, разочарова се: непоправимият Вадиньо, за какво му бяха всички тези лъжи? Но нито за миг не помисли да скъса с него, да приключи с ухажването. Обичаше го и малко я интересуваше с какво се занимава и какво работи, какво му е положението в обществото, в политиката.

Каза му го същата вечер, когато въпреки заповедите на дона Розилда се видяха на един съседен ъгъл. Изслуша и прие неговите обяснения, поплака си, каза му „милото ми момче, ти нямаш акъл“. За първи път Вадиньо й говори за любов, колко много я иска и желае, искаше я и я желаеше за съпруга. И с това Флор се почувства възнаградена за мъките и страданията, които й беше причинил с безсмислените си лъжи.

Трябва да чакат търпеливо, каза му Флор. Най-малко десетте месеца, които й оставаха до двадесет и една години — беше още малолетна, под опеката на майка си, а Вадиньо изобщо не би могъл и да мисли за съгласие от страна на дона Розилда. Никога не беше виждала майка си толкова възбудена и вбесена. Даже и срещите им нямаше да са лесни, трябваше да намерят най-добрия начин да се виждат, без старата да подозира. Ухажването — това улеснено ухажване, толкова добре прието и подкрепяно от дона Розилда — преминаваше в потайния свят на нелегалността, забранено завинаги, авторитетът на Вадиньо на Алво не струваше дори колкото праха по улицата. Вадиньо изсуши сълзите й с целувки, там на самия ъгъл, без да обръща внимание на минувачите.

Дона Розилда я очакваше задъхана от гняв с камшик в ръка — парче сурова кожа за вразумяване на животни и непокорни дъщери. Отдавна не беше използван, най-много го беше опитвал Ейтор, разпуснатият ученик. Някой и друг каиш беше отнесла Розалия, а също и Флор като малка. Закачен на стената в столовата, отпаднал от употреба, този груб каиш сега беше само жесток символ на майчината власт. Когато Флор влезе, дона Розилда вдигна каиша, първият удар я уцели в стомаха и по врата, оставяйки червена резка, белег на обявена война, който й остана повече от една седмица.

Изяде си боя, без да плаче, пазейки лицето си с ръце, отстоявайки любовта си. „Докато съм жива, няма да се омъжиш за него“ — ръмжеше дона Розилда. На другия ден Флор едва се надигна, с морав белег на врата, тялото я болеше. Цялата улица разискваше угрижена случилото се: черната Жувентина, величествена на своя прозорец, разправяше подробности, доктор Карлос Расос критикуваше възпитателните методи на дона Розилда, въпреки че не й отричаше правото да се сърди и ядосва.

Вадиньо се яви в обичайното време; целият първи етаж беше затворен, еркерът пуст, вратата към стълбите с пуснато резе. Стаята на Флор беше обърната към страничната улица и между щорите прозираше светлина. Веднага се намери кой да му каже за боя от предния ден, а Флор, както твърдяха съседките, въздишаше, заключена в стаята си.

Вадиньо се съгласи с черната Жувентина, когато държанката на Антенор Лима окачестви дона Розилда образно и точно: „Дива хиена е тя, господин Вадиньо, точно такава е“, изслуша мълчаливо новините, сбогува се и си отиде.

За да се завърне в полунощ и да отвори всички прозорци в околността, да събуди улицата и съседните улици с най-нежната серенада, толкова нежна и пълна с любов, че нито този, нито който и да е друг град помни друга такава. Който я чу, пази за нея незабравим спомен в ушите и сърцето си.

И как иначе! Вадиньо събра за Флор най-хубавото, което съществуваше. Доведе кльощавия Карлиньос Маскареняс със златното му кавакиньо — откри го в публичния дом на Карла, в уютното легло на Марианиня Пентелюда; на цигулката личеше известният Едгар Коко, нямаше друг като него, освен може би в Рио де Жанейро или в чужбина. На флейта свиреше — и то с какво достойнство и умение — бакалавърът по правните науки Валтер да Силвейра; Вадиньо го изтръгна от книгите, защото току-що завършилият се подготвяше усилено за магистрат; наскоро бяха го избрали съдия и не се представяше вече пред публика със забележителната си флейта, лишавайки масите от това божествено удоволствие. Колкото до китарата, струните подръпваше едно момче, обичано от всички заради това, че беше кротко и весело, държеше се скромно и същевременно с достойнство, вещо в пиенето, фино в обноските и музиката: уникално на китарата, само негова и на никой друг, с тайнствен и примамлив глас. Напоследък свиреше и пееше по радиото и вече имаше успех. Повтаряха името му, Доривал Каими^[2], а най-близките славословеха още неиздадените му песни; в деня, когато ги издадяха, щеше да стане известен. С Вадиньо бяха близки приятели, заедно бяха пили първите чаши и посрещали първата зора. Водеха още като резерва Женер Аугусто, посредствен кабаретен певец, и за майтап — вече пияния Мирандао.

Спряха се за няколко минути в началото на улицата; цигулката на Едгар Коко изплака първите раздиращи акорди. Включиха се последователно кавакиньото, флейтата и китарата — Каими си пусна гласа в дует с Вадиньо, чиито чуруликания не струваха кой знае колко. Велики бяха целта и забранената му любов: да подкрепи любимата си, да изличи болките й, да успокои съня й, да й донесе утеха с музиката, доказателство за неговата любов.

Тъмна нощ, небето се смее навън.

Тишината е почти като сън.

Чудни лъчи обсипват гората,

като сребърен дъжд от луната

с омаен звън…

Само ти спиш и не ме чуваш

в твоя сън…

Песента на Кандидо дас Невес се изкачваше по улицата по-бързо от тях, появяваха се любопитни глави, оставаха на прозорците, очаровани от музиката и гласа на Каими. Черната Жувентина пляскаше с ръце — беше на страната на Флор и Вадиньо и луда за серенади. Някои се будеха ядосани с намерението да протестират, но нежността на песента ги покоряваше и заспиваха, заслушани в любовния зов. Доктор Карлос Пасос беше един от тях: скочи побеснял от леглото — имаше напрегнат ден, сутрин отиваше в болницата в шест и се връщаше едва в девет вечерта. Но докато стигна до прозореца, ядът му премина и си затананика мелодията, като се облегна на перваза, за да чува по-добре:

Със сребърните си лъчи

любимата ми събуди…

Сега бяха спрели под един уличен фенер, точно на ъгъла под балкона. Вадиньо се отдели малко от групата, за да изпъкне по-добре на светлината и да бъде по-лесно забелязан от Флор. Звуците от флейтата на доктор Силвейра се извисяваха, стенанията на кавакиньото проникваха през стените, цигулката на Едгар Коко отваряше прозорците в стаята на момичето, изтръгвайки я стресната от съня. „Господи, та това е Вадиньо!“. Изтича към прозореца, дръпна щорите и наистина го видя под светлината, с русите коси, с ръце, протегнати нагоре:

Искам да утоля моите копнежи

с целувките ти нежни…

Няколко нощни птици се присъединиха да слушат, Казуза Фунил излезе облечен в стара пижама, примамен от музиката и от възможността да откачи някоя глътка от серенададжиите.

На еркера на първия етаж, изникнала от тъмнината, се появи дона Розилда и гневът й преряза като с нож музиката и стиховете:

— Скитници! Безделници!

Още по-силен, гласът на Каими се извисяваше към звездите:

Пея…

но жената, която толкова обичам,

не чува, тя е заспала…

Откъде намери Флор тази роза, толкова червена, та чак черна? Вадиньо я хвана във въздуха — романтична нощ за влюбени: в небето жълта луна, ухание на розмарин — цялата улица, пееща в хор за Флор, затворена в стаята.

А там високо в небето

угрижена се крие луната,

а звездите толкова спокойни…

Дона Розилда се появи на вратата с устрем, с разпуснат кок, в мръсен халат, пълна със злоба. Спусна се към групата съвсем побесняла от яд.

— Марш, марш оттук! — крещеше отчаяно. — Ще извикам полицията, ще се оплача в участъка, кучета такива!

Пред това неочаквано настъпление за известно време те се объркаха и песента спря. Дона Розилда извиси победоносно глас сред смълчаната улица:

— Марш! Марш оттук, кучета такива!

Но само за известно време. Веднага след това от флейтата на доктор Силвейра се чу звук като подигравателен смях, като хулиганско подсвиркване, изпълнявайки язвителна песничка:

Яйя^[3], нека да се

изкача по улицата…

Тогава всички видяха как Вадиньо излезе напред, застана пред бъдещата си тъща и там, под звуците на флейтата, изпълни виртуозно и елегантно, ситнейки с крака и кършейки тяло, стъпките на сирѝ-босета^[4], прочутите и трудни стъпки на сирѝ-босета. Задъхваща се, паникьосана, останала без глас, дона Розилда събра последни сили, колкото да може да изтича нагоре по стълбите.

Серенадата се върна в нощта и на улицата, продължи към утрото. Закъснели минувачи, повече или по-малко пияни, подсилваха хора, нощният пазач се появи, правейки обиколката си, и остана там да слуша и да ръкопляска. Шишето, предчувствано от Казуза Фунил, се появи, репертоарът беше голям. Пяха Вадиньо и Каими, пя Женер Аугусто, пя доктор Валтер с дълбок басов глас, пя нощният пазач — неговата мечта беше да пее по радиото. Цялата улица пееше серенада за Флор, за Флор, облегната на високия прозорец, цялата в дантели, покрита с лунна светлина. А там, долу, стоеше Вадиньо, галантният кавалер, с розата, толкова червена, та чак черна, розата на неговата любов.