Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (77)

20

Вратите на ада се разтвориха и непокорният ангел прекоси прага на спалнята на дона Флор с блеснал похотлив поглед, с подканващи устни, съвсем гол. След като дори една светлина не беше могла да издържи на този поглед, на този смях, как можеше да издържи дона Флор? Къде си, кръстнице Дионизия, с гердана на Ошоси и с амулетите? Бързай, Дионизия, побързайте с бабалао да вържете мръсника в нощта на неговия вечен сън. Ако продължава тъй, дона Флор вече не отговаря за честта си и за челото на доктора. Цял един честен живот, примерно поведение, благопристойност, уважение — и ето че цялото това завидно богатство е застрашено: утре доброто име на дона Флор, символ на добродетел, ще е в устата на всички, в калта, унижено. Утре ще бъде друга жена, сочена с пръст, разяждана от угризения и срам.

Дона Флор чувства похотливия поглед и приема поканата му.

Дона Флор е едновременно и нащрек, дебнеща опасността, честна и строга, и изгаряща от нетърпение да се отдаде, преди да е станало късно. Коя от двете е истинската дона Флор? Тази, която затръшва шумно вратата, или която я отваря тихо, едва-едва — вратата на нейното тяло? По покрива трополи дъждът.

Събота вечер е. След главоболието, след замайването, след посещението на Дионизия, след концерта на фагот всичко й се струва толкова далечно! Времето на дона Флор е време на борба, не се мери с часове и минути — време на отказ и желание, дълго и изстрадано. Събота вечер — вечер на доктора с право на повторение. В банята той се приготвя за дискретния и приятен празник на чувствата. Дона Флор го очаква отпусната, подчинена и благодарна. Но, ах, оня другият, хитрецът, се настанява в краката й и заповядва, заканвайки се с пръст:

— Днес няма да спиш с това лайно, не давам. Ако се наложи, ще бъркам…

Това беше глупаво, невероятно, но — кой да разбере човешкото сърце?… — дона Флор се почувства доволна и го попита почти засмяна (вместо да го изгони обидена и възмутена):

— Ревнуваш го, а? Я го виж ти, ревнивеца…

— Само теб те искам, моето момиче — отговаря оня, опъвайки се в леглото. — Достатъчно чаках… Къде се е чуло и видяло да сваляш собствената си жена, с която си спал седем години? Край, повече не чакам. Как да те ревнувам от този скапан доктор, след като нито сме се карали, нито той може да се мери с мен. Оженил се е за теб, мъж ти е и ако махнем тая работа, дето хич не го бива, признавам, че даже е добър. Не го лишавам от правата му. Само днес, той да ме извини, ама батко ти тук ще се позабавлява, че са му по-ясни тези неща…

— Има още много да чакаш…

Съвсем гол, с чувствена уста, с похотлив поглед и шавлива ръка, той я покоряваше — дона Флор, робиня на Вадиньо, свободна само на думи. Не е ли било винаги така? Гордостта и свянът й изчезваха в ръцете му, дона Флор изпълняваше заповедите на своя съпруг и господар. Гордост и свян, честност и морал, какво струваше всичко това, след като той я желаеше и заради нея беше дошъл (оттам, откъдето не се идва)!

— Бях потънал дълбоко, бях с вързани ръце и крака и доста се потрудих, докато се развържа, за да дойда да те имам, моето момиче. Но ти ме извика и аз дойдох, като преминах през огън и студ, през небитието и нищото. Дойдох, а ти ми отказваш хляба и водата, защо?

— Ох, Вадиньо…

— Защо се отнасяш с мен като с куче? Край, моето момиче. Или днес, или никога. Когато този смахнатият се яви, кажи му, че не се чувстваш добре, че не си разположена. След това е наш ред.

— А! Това не… Аз съм почтена и честна жена, няма да изменя на мъжа си, колко пъти ти казах?

Докторът излезе от банята в чиста пижама, ухаещ на сапун. С целия си вид излъчваше добродетел и честност. Ръката на Вадиньо галеше дона Флор. Ах! Дона Флор, как можа да паднеш толкова ниско?

— Теодоро, мили мой, извини ме днес, не се чувствам добре, неразположена съм. Да оставим за утре, ако нямаш нищо против.

Болна? Докторът се притесни. Вече се беше оплаквала следобеда. Може би беше просто настинка? Къде е термометърът? Сиропът, хапчетата, аптечката? Няма нужда, мили, не се безпокой, спи, утре ще се оправя, съвсем ще се оправя…

— … и на твое разположение… — обеща дона Флор. „Как е възможно да си изгубя така изведнъж чувствата, честта, гордостта?“ — запита се дона Флор, изпитвайки към уплашения си съпруг нежна благодарност и същевременно удоволствие от цялата бъркотия. Целуна го по челото. Но доктор Теодоро не се примиряваше: нека изпие лекарството, няколко капки, поне едно сънотворно, за да заспи спокойно. Отиде за лекарствата и за вода. Щом излезе, дона Флор почувства как Вадиньо я сграбчи.

— Луд ли си! Пусни ме, той се връща…

Вадиньо отсъди обективно и безпристрастно:

— Не е лош тип, този вторият… Напротив… Знаеш ли, моето момиче, все по-симпатичен ми става… Между нас казано, ти добре си се наредила. Нека той да се грижи за теб, а аз да се оправям с другото…

Докторът донесе две чаши вода и едно малко шишенце с безцветна течност:

— Валерианова тинктура, двадесет капки в половин чаша вода, и ще спиш спокойно, мила.

Отмери грижливо нужното количество с капкомера. Щом докторът се обърна, някой не смени ли чашите за миг? Кой? Вадиньо или дона Флор? И така да беше, как аптекарят не можа да усети силния вкус на валериана? Чудо ли стана? И да беше чудо, при това положение на нещата едно чудо повече или по-малко какво значение имаше. Или може би просто дона Флор не изпи водата, а дълбокият сън на доктора се дължеше на трополенето на дъжда по покрива и на чистата му съвест. Успя само да целуне съпругата си.

— Рогач… — каза Вадиньо, като намери най-точната дума. — Сега е наш ред, моето момиче…

— Не тук… — помоли дона Флор, разделяйки се с последните остатъци от свян и уважение към съпруга си. — Ела в хола.

В хола небесните порти се разтвориха и се разнесе божествено песнопение. „Къде се е видяло да се прави любов с нощница?“ Дона Флор се съблече, единият се покриваше с голотата на другия. Прониза я огнено острие, Вадиньо я обезчести за втори път — първо като мома и сега като омъжена (и други възможности да имаше, не би ги пропуснал). И така — чак до сутринта.

Никога не беше се държала толкова свободно, пламенно, невъздържано. „Ах, Вадиньо, ако ти си гладен и жаден, какво да кажа аз, след като ме държат на диета, без сол и без захар, нали съм съпруга на сериозен и уважаван мъж? Какво ме интересуват приказките на хората? Какво ме интересува честта? Вземи всичко с пламналата си уста, изгори в огъня си честта ми, разкъсай с шпорите си вечния ми свян.“

Пътуваха и се връщаха, пак отиваха и пак поемаха обратно. Толкова спомени, толкова пропуснати желания.

Обичан и нахален, мръсен и красив, Вадиньо й шепнеше какви ли не наглости, припомняше й старите времена:

— Спомняш ли си първия път? Когато гледахме карнавала и ти се облегна на рамото ми…

— Ти ме прегърна и ме хвана за ръката.

Той я погали и призна:

— Разхубавила си се, Флор. Ще ти кажа нещо: много жени са минали през ръцете ми, но като теб, кълна се…

— Какъв вкус има? — попита цинично дона Флор.

— Има вкус на мед и пипер, на джинджифил.

Говореше, а дона Флор се разтапяше. Нямаше по-луд, по-деспотичен, по-пламенен, по-развратен от него. „Вадиньо, не си отивай никога вече. Ако си заминеш пак, ще умра от мъка. Дори и да те моля, не си отивай; дори и да ти заповядам…

Ще съм щастлива единствено ако си отидеш, знам го добре; с теб няма радост, има само безчестие и страдание. Но без теб не мога да живея щастливо, не мога да живея, не си отивай.“