Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dona Flor e seus dois maridos, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Александър Керимидаров, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жоржи Амаду
Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи
Преводач: Александър Керимидаров
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман
Националност: бразилска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна
Излязла от печат: септември 1984 г.
Редактор: Снежина Томова
Редактор на издателството: Мирослава Матева
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Рецензент: Мирослава Матева
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277
История
- — Добавяне
20
В желязното легло една-единствена мисъл потискаше дона Флор и я караше да се преборва със себе си: никога вече нямаше да го има тук нейния Вадиньо, никога вече. Тази сигурност я пронизваше и раздираше, като отровно острие разкъсваше сърцето й, гърдите й, убиваше порива й да живее, младостта й, жадна за живот. Крепяха я само желанието и упоритата памет. Защо го очаква, след като е безполезно? Защо желанието е като лумнал пламък, който я изгаря отвътре и крепи живота в нея? След като е безсмислено, след като той, дръзкият любовник, няма да се върне, няма да й свали фустата или ризата, бродираното бельо, да я желае чисто гола, да й говори луди думи, толкова луди, че даже и в спомените си тя не се осмелява да ги повтори, толкова луди и безсрамни, но толкова хубави. Няма да почувства ръцете му на корема и на хълбоците си, няма да я събуди и приспи сред буря от страсти, заслепяващ ураган, нежен ветрец, полъх от въздишки, сън и пак пробуждане. Никога вече! Крепят я само желанието и споменът.
„Като страдаща душа в мрачна и влажна къща, като в гроб.“
Дъх на плесен по стените, по керемидите и по пода, хлад на запуснато в очакване на паяци и паяжини. „Един гроб, в който тя се зарови със спомените за Вадиньо.“ Дона Флор, цялата в черно, в траур и отвътре, и отвън, с разядена душа. Дона Норма, нейната приятелка, дойде и й каза:
— Така не може, Флор. Не може. Ще стане вече месец, а ти живееш като мъченица, седиш си само вкъщи. Домът ти блестеше, а сега мухлясва. Прилича повече, бог да ме прости, на гроб, в който си се затворила. Стегни се, престани с това, смекчи малко този траур…
Ученичките се объркваха в тази атмосфера, където смехът и вицовете звучаха фалшиво. Как да се поддържа сърдечният дух на ежедневните уроци, приятното усещане от заниманията, донесли най-голяма слава на кулинарното училище „Вкус и изкуство“, след като учителката се смееше по задължение, насила? Навремето дона Мага Патерностро, милионерката, застанала в комичната поза на ученичка, декламираше от прага на първия етаж на улица Алво едно двустишие на алзаските ученици:
Да живее училището весело
и учителката млада и добра…
Оттогава броят на желаещите да се запишат започна да нараства, защото всяка нова ученичка правеше спонтанна реклама, съветваше приятелките си: „Тя е чудесна, готви като никоя друга, знае да преподава и е очарователна жена. Уроците са толкова забавни, два часа смях, вицове, закачки. Няма по-добър начин да си прекараш времето“. Понякога й се налагаше да отказва, толкова много бяха кандидатките за тримесечните курсове. Сега обаче три момичета бяха напуснали курсовете и даже се носеше мълвата за предстоящото закриване на училището. Къде бяха останали „младата и добра учителка“ и „двата часа смях и вицове“? Посред урока, докато момичетата се смееха, дона Флор като че ли изведнъж се отнасяше нанякъде с невиждащи очи и напрегнато лице. Кому е приятно да носи на гръб чужд мъртвец, дни и дни да е наред с него, сякаш няма гробища?
Дионизия Ошоси дойде да я навести, донесе малкото дяволче, беше се облякла в тъмно, както изискваха ритуалите на уважение, но дойде усмихната, понеже вече беше минал почти месец и със сегашното, посещенията й ставаха три. Тъжното лице на дона Флор я обезпокои, кръстницата й не вървеше на добре:
— Погреби адаша отведнъж, кръстнице… Иначе ще започне да вони и ще отрови всички тук, че и тебе…
— Не знам как да го направя. Спокойна съм само когато си спомням за него…
— Ами тогава събери всички спомени за адаша, събери му багажа и го зарови в дъното на сърцето си. Събери всичко, и добро, и лошо, зарови го и после спи спокойно…
С книги под мишница, в лека лятна рокля, излагаща на показ луничките и доброто й здраве, дона Жиза съветваше и мъмреше:
— Какво е това? Докога ще продължава това представление!
— Какво да правя? Не че го искам…
— А къде е волята ти? Кажи си: от утре започвам нов живот. Затвори вратата на миналото и започвай да живееш.
Хорът на съседките припяваше:
— Сега, като го няма проклетия й мъж, може да живее щастлива… Би трябвало да благодари на бога…
Дон Клементе Нигра в двора на своя манастир над необятното синьо-зелено море погали тъжните й страни, гледайки строгия, болезнен траур — тя му се стори отслабнала и отчаяна. Дона Флор беше дошла да поръча службата за един месец.
— Дъще моя — прошепна бледият свещеник, — защо е това отчаяние? Вадиньо беше толкова весел, толкова обичаше смеха… Винаги когато го виждах, съм си давал сметка, че най-тежкият смъртен грях е тъгата, единственото нещо, което обижда живота. Какво би казал, ако те видеше такава? Нямаше да му хареса, той не харесваше тъжните неща. Ако искаш да бъдеш вярна на паметта на Вадиньо, посрещни живота с радост…
А глутницата съседки от квартала:
— Е, сега вече може да бъде щастлива, защото онова куче отиде по дяволите.
Фигурите се движеха в дъното на стаята като в някакъв балет: дона Розилда, дона Динора, зяпачките, дъхащи на църква, и дона Норма, дона Жиза, дон Клементе, Дионизия Ошоси, усмихната, с детето си:
— Зарови в сърцето си товара, който ти остави адашът, кръстнице, и лягай да спиш.
Но тялото й не се примиряваше и го желаеше. Тя разсъждаваше, мислеше, слушаше приятелките, съгласяваше се с тях. Трябваше да се сложи край на това всекидневно, все по-мъчително умиране. Тялото й обаче не се примиряваше и го искаше отчаяно. Само спомените й го връщаха, него, Вадиньо, с дръзките мустачки, с подигравателния смях, с нахалството му, с грозните и хубави думи, с русите косми и белега от бръснач. Искаше да тръгне с него, да го хване под ръка, да се сърди на лошите му постъпки — а колко бяха! — да стене, прималяла от целувките му.
Но, ах, трябва да се пребори и да живее, да отвори къщата си и стиснатите си устни, да проветри стаите и сърцето си, да вземе целия багаж на Вадиньо и да го зарови дълбоко. Кой знае, може би така ще успокои желанието си. Винаги беше слушала, че една вдовица трябва да е безчувствена към такива желания, към подобни греховни мисли, желанието й трябва да увехне като ненужен цвят. Желанието на вдовицата отива в гроба с умрелия, погребват го с него. Една жена трябва да е много безочлива и да не е обичала мъжа си, за да може още да мисли за такива грозни и мръсни неща. Защо Вадиньо не отнесе със себе си изгарящата я треска, отчаянието, притискащо гърдите й, разяждащо я отвътре? Време е да погребе още веднъж своя мъртвец с всичкия му товар: с лошите му обноски, с лошите прояви, с безсрамията и радостта, с нежността и щедрите му пориви, с всичко, което беше оставил у кротката дона Флор, огньовете, които беше запалил, болезненото страдание, лудата любов, парещото желание, ах, престъпното желание на вдовицата!
Но преди това поне още веднъж, още един последен път да го потърси и намери, да тръгне с него, хваната за ръката му. Да върви със самочувствието на богата, както в моминските си години, когато тя и Розалия, и двете бедни, отиваха на празненствата на богатите и бяха най-добре облечени и надминаваха по елегантност останалите.
Тръгваше с него бавно, за последен път. Крачка по крачка възстановяваше нелепия път в онази беззвездна нощ, излизането от къщи, те двамата и дона Жиза, вечерята, тангото, представлението, танцуващите мулатки, пеещите негърки, рулетката, бакарата, сблъскването и нежността, завръщането в таксито на Циганина както на времето, целувките на нетърпеливия Вадиньо, там, пред очите на усмихващата се дона Жиза. Дърпаше и късаше скъпата й рокля още с влизането в стаята:
— Не знам какво има в теб днес, но си станала страхотна, луд съм по теб. Хайде, бързо… Ще видиш какво е любов, каквато никога не си познавала. Днес е денят, подготви се. Дадох ти каквото поиска, сега ще плащаш.
Паднала в желязното легло, дона Флор потрепери. В тази нощ жлъчта се превърна в мед, болката се превърна отново във върховно удоволствие, никога не бе обладавана така, бе робиня, подчинена на страстта му, водена през всички пътища на желанието, през полета от цветя и наслади, през влажни сенки и забранени стръмнини до последния редут. Нощ, проникваща през най-тесните заключени врати, нощ, в която падна и последната крепост на срама. Господи, благодаря ти, господи, алилуя! Когато жлъчта се превърна в мед, а болката — в рядко, божествено удоволствие. Каква нощ — да даваш и да получаваш.
Това се случи на рождения ден на дона Флор и не, беше много отдавна — през последния декември, около Коледа.