Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (54)

8

Репетициите на романса продължиха около шест месеца, докато взискателният маестро, още по-взискателен сега, не сметна, че може да бъде представен пред хората; романсът, посветен на грацията и добротата на дона Флор, беше една от най-хубавите му творби.

Всеки съботен следобед, в дъжд или пек, в един или друг дом, те се събираха да репетират за предстоящия концерт, вече насрочен на определено място и дата: след една седмица в резиденцията на Тавейра Пирес.

Тези месеци бяха изтекли мирно и тихо, без особени събития, с изключение може би на дебютирането на Марилда „пред народните микрофони на Радио «Амаралина»“, Младежката станция, „най-младата и най-слушаната“, която вълнуваше съседите и хората от квартала. Като че ли и улиците, и уличките участваха чрез гласа на момичето, дотолкова всички бяха развълнувани и нервни.

Дона Норма като капитан командваше отряда на стискащите палци — една шумна делегация, която пристигна в Радиото на празничната дата. Междувременно Самуел успя да си докара бая пари от съседите — продаваше скъпоценни камъни и всичко друго, което може да се продава на този свят — кашмир, тропикал, лен, мебели, парфюми, всичко контрабанда и всичко на износна цена. Дона Норма се сдоби с чудесен ръчен часовник, модерен и оригинален, с шест месеца гаранция. „Швейцарски е, седемнадесет камъка, много евтин“ — твърдеше Самуел и човек оставаше с убеждението, че го продава само за да направи услуга на добрата си клиентка дона Норма.

Вечерта господин Сампайо, на когото покупката беше показана, установи, че съпругата му е била измамена още веднъж от стария амбулантен търговец, което ставаше вече от двадесет години насам и щеше да продължи, докато единият от двамата не опънеше петалата:

— А ако тя умре първа, Самуел е способен да й продаде в последния й час някое контрабандно супер мазило…

Нито беше швейцарски, нито с толкова много камъни, беше произведен в Сао Пауло, но все пак нелош часовник, „трябва да престанем да говорим лошо за бразилското производство, толкова добро, колкото и всяко друго“, завършваше патриотично Зе Сампайо.

В деня на представлението, както си е нормално и разбираемо, дона Мария до Кармо получи лек припадък, като видя дъщеря си пред микрофона и чу говорителя да говори за нейния „звучен глас на тропическа птичка“. Дона Норма също изтри някоя и друга сълза: изпитваше към Марилда майчина нежност, беше се борила, за да я види там, и дори се посдърпа с доктор Теодоро заради нея. Ако победата на Марилда се дължеше на целия квартал, то главна заслуга за нея имаше дона Флор. За да я отбележи, беше донесла сладки, които поднесоха в дома на момичето, където вечерта отвориха даже една бутилка шампанско (донесена от Озвалдиньо).

Освен дебюта на младата певица, поздравена от критиката в Радиото и от публиката, друго важно събитие бе неочакваното заминаване на дона Жиза за Съединените щати, дало повод за много приказки. Дори и дона Динора с нюха си да усеща най-невероятни неща не предугади, станалото: в Ню Йорк починал някой си мистър Шелби и завещал богатството си на дона Жиза. Кой беше този „мистър“ и защо завеща състоянието си на учителката по английски, заселила се в Бразилия? Не можеха да попитат дона Жиза, тя замина изведнъж, без да предупреди и без да се сбогува, както е редно в такива случаи.

Плъзнаха най-странни слухове за умрелия и за богатството му. Чу се, че й бил съпруг, разведен или не, че бил стара нейна любов; какви ли не версии — почтени и непристойни. В едно нещо нямаше съмнение: дона Жиза наследяваше огромното богатство на милионер, и то на американски милионер, притежател на долари, а не на мил-рейс.

Всички слухове заглъхнаха, когато по въздушната поща пристигна едно писмо за дона Норма, която, преди да го отвори, дълго гледа чуждите марки и познатия почерк на дона Жиза — издаващ сила и твърдост като на лекар.

Пишеше от Ню Йорк, за да извести за скорошното си завръщане: занесла цветя на гроба на братовчед си („Братовчед ли? Да вярва, който ще… Мъж й е, ако не нещо друго“ — клюкарстваха по ъглите и по баровете съседките и лентяите), сложила в ред работите си. Наистина получила наследство — от единствения си роднина, — но то се свеждало до един стар автомобил, лични и домакински вещи, малко акции в петролни компании от Средния изток (акциите били застрашени). Продала всичко и това й стигнало да покрие разходите по пътуването. Като наследство всъщност съмнителният братовчед й оставил само Монсеньор, един басет^[1] чиста порода, който скоро щял да се появи по улиците на Баия, защото дона Жиза вече уреждала документите, за да го докара.

Ето, това е, което се случи през тези месеци и заслужава да се разкаже в повествованието за дона Флор и двамата й съпрузи. Освен това — репетициите, конференции на Фармацевтичната асоциация, уроците в училището, посещения на приятели и роднини, ходене на кино, любенето в сряда и събота.

Дона Флор вече не ходеше на репетициите така редовно като в началото, но не ги и смяташе за досадни и скучни, както някои съпруги на членовете на оркестъра, чието мнение беше известно. Колкото и да беше съпричастна към задълженията и заниманията на мъжа си, понякога пропускаше репетициите. Защото само музикантите можеха да усетят в монотонното повторение на мелодиите вътрешния им мир и безкрайно удоволствие.

Не беше вече толкова точна и на събранията на Фармацевтичната асоциация с разпалените им дебати. Защо да се насилва да ходи? За да се бори цяла вечер с коварния сън, да се сили да внимава и най-после да бъде победена от срамната дрямка? Не бе издържала цялата сесия дори когато доктор Теодоро изложи оспорваната си теза за барбитуратите („За заместването на настойките при лечението на безсъние с органични продукти“) — все пак това бе една вълнуваща вечер със страхотни спорове, при което научната репутация на доктора се постави на карта. Караниците продължиха почти до сутринта и когато щастливият й съпруг й подаде ръка, тя, събудена от ръкоплясканията, почти го помоли за извинение, че е спала дълбоко, като човек, глътнал две кански дози от настойки и барбитурати. Каза му:

— Мили мой…

Но той беше толкова възбуден, че дори не забеляза зачервените й очи и сънливата физиономия:

— Благодаря, мила моя. Каква голяма победа!

Срина със земята веднъж завинаги барбитуратите, като изпълни дълга си на гражданин и аптекар. В дрогерията той продаваше тези опасни отрови и те му носеха голяма печалба, защото бяха на мода. Като учен, начетен аптекар и същевременно собственик на преуспяващо предприятие, той не се измъчваше от неудобство и двуличие заради противоречието, съществуващо в поведението му, защото гледаше със същата непреклонна съзнателност на хуманния морал на учения и на не по-малко достойния морал на търговеца.

Наистина заслужаващо внимание събитие, отразено във вестниците, разисквано във висшите кръгове, раздвижило шивачки, модни магазини, кроячи, чието отбелязване тук е задължително (с превратностите на съдбата кой знае дали един ден няма да прибегнем до услугите на комендатора Андриано Пирес, господар на парите), беше концертът на оркестъра „Синовете на Орфей“ в двореца на папския комендатор, виртуоз на виолончелото.

Да опишем тази вечер, посветена на изкуството, с целия й блясък, ни се струва непосилна задача, тя надхвърля нашите възможности и този беден стил. Ако някой се интересува, да речем, от дамските тоалети, от тяхната неподражаема красота и елегантност, препращаме го към вестника на поета Таварес, където може да прочете изложението на Силвиньо Ламеня, непогрешим съдник в тази деликатна област. Колкото до самия концерт, заинтересованите имат изразени мнения във вестниците от критиците Финеркаес и Жозе Педрейра, също така хрониката на Елио Басто, човека със седемте инструмента, защото освен на пианото се отдаваше на писателство и изкуство. Дона Розилда събра в Назарет изрезки, почти всички с хвалби за доктор Теодоро и за „неговото първокласно изпълнение на трудното соло на фагот в романса на Аженор Гомес, една от връхните точки на концерта“ (Кокейжо, „Пициката из един концерт“, виж „Газета де Баия“).

Тази вечер дона Флор се издигна до върховете, до най-високото стъпало на социалната стълбица, възкачи се и беше забелязана: „Прелестна украса, кой парижки моделиер би могъл да се похвали с подобна рокля «моаре фов» с драпирано деколте, която сложи толкова други в джоба си?“ — както се изказа Силвиньо, летописецът на обществото. Присъстваше цялата върхушка, най-видните хора на Баия, политически дейци, хора с пари, интелектуалци — от архиепископа Примаз до началника на полицията и около тях — снобите и натрапниците, онези мошеници, които успешно бяха нанесли големия си удар, като се започне от зетьовете на комендатора.

От площад Втори юли, освен доктор Теодоро покана получи само господин Зе Сампайо, като колега на Прерийния кон от клуба на магазинерите и негов стар съученик от колежа. Но той отказа да отиде:

— Не! За бога… Оставете ме на мира, зле съм с далака, трябва ми почивка… Върви сама, Норма, ако искаш…

Естествено, че дона Норма отиде, не сама — с дона Флор и с доктора (как да изпусне такава покана, само онзи дивак мъжът й можеше да откаже).

Комендаторът каза на дона Имакулада:

— Искам всичко да е от най-доброто и най-хубавото.

Всичко беше от най-доброто и хубавото, дона Имакулада можеше да е всякаква, но трябва да се признае, че умееше да посреща. Наеха (с цената на златото) услугите на архитект Жилбербет Шавес, който украси градината, където оркестърът щеше да свири.

— Не се скъпи, момче, искам нещо хубаво, с подиум и всичко останало. Харчи, каквото намериш за необходимо… — Комендаторът, стиснат за слугите си и за дребните разходи, тоя път развърза кесията.

Тези думи бяха като мед за ушите на маестро Шавес, той знаеше как да не се скъпи. Похарчи цяло състояние, но каква красота! Приличаше на градина от приказките, а малкият амфитеатър бе една смела архитектурна творба, невиждана дотогава в Баия: „Жилбербет — обърнете внимание, не Жилберт или Жилберто, както произнасяха някои парвенюта — показа своя ултрамодерен гений“. (Още веднъж Силвиньо, и не за последен път, разбира се.)

Като влезе, дона Флор зяпна от удивление. Дона Норма можа да каже само една дума:

— Страхотно!

Дона Имакулада и комендаторът посрещаха гостите, тя — увита в някакви европейски парцали, с вечния си лорнет, той — притеснен в смокинга с твърд нагръдник и обърната яка. Като видя доктор Теодоро с фагот в ръка, с пребледняло лице, той разцъфна в усмивка:

— Скъпи Теодоро! Ще изкараме по някоя нота днес… — щастлив заради концерта и двусмислието^[2].

Изправена, дона Имакулада протягаше крайчеца на пръстите си за целувката на мъжете и за поклона на жените, като че ли и едните, и другите идваха да й искат благословията.

— Като кука е! — каза дона Норма, щом зърна отдалеч лорнета на комендаторшата.

— Но е милостива… Председателка е на Асоциацията за подпомагане на туземците от Африка и Азия… Дори вече ми писа по този въпрос. — Доктор Теодоро беше получил преди известно време едно циркулярно писмо, в което го молеха да помогне на католическите мисии в онези континенти, подписано от комендаторшата.

След това видяха Бедния Урбано в бляскавия му смокинг, току-що излязъл от шивач (платен от комендатора, след като научи, че цигуларят не може да дойде поради липса на дрехи). Излезе от къщи освиркан от жена си и сега гледаше да се скрие между дърветата, да мине незабелязан. Доктор Теодоро го завлече до амфитеатъра и там оставиха инструментите си.

Концертът бе насрочен за осем и половина, но вече минаваше девет, когато маестро Аженор Гомес успя да събере музикантите.

Приятелите, пийващи по салоните и градините, не бързаха много и трябваше самият комендатор да хване микрофона и изрече ядосан, със строг глас:

— Концертът ще започне, заемайте си веднага местата, хайде, хайде…

Можеше ли някой да не откликне на този призив — заповед, а не покана? Шумът взе да стихва, дамите и господата заеха местата си, много мъже останаха прави, с надеждата да се измъкнат. Истински парад на елегантността, жените излагаха на показ скъпоценни камъни и смели деколтета, всички господа бяха облечени изискано. На първия ред близо до дона Имакулада седнаха дона Флор и дона Норма и архиепископът Примаз, в най-скоро време бъдещ кардинал, както твърдяха всички.

Маестро Аженор Гомес, разтреперан от вълнение („би трябвало вече да съм свикнал, но се вълнувам при всеки концерт, като че ли ми е първият“), вдигна палката.

Първата част беше изслушана с внимание и ръкопляскания. Маршът на Шуберт, изсвирен с плам, и после първата цигулка доктор Венсеслау Вейга, изпълнил мелодията на Дрдла, изтръгнаха и ръкопляскания, и дори „браво“ от някои вещи почитатели, като доктор Итазил Бенисио, „дубле от лекар и артист“ (Силвиньо). Маестро Гомес се потеше, щастлив.

В антракта гостите като изгладнели варвари, неяли месеци наред, се нахвърлиха върху царския бюфет, където за първи път в живота си дона Флор и дона Норма видяха и опитаха черен хайвер.

На дона Флор с вкуса й на майстор готвач толкова прочутият хайвер — всеки грам цяло състояние — се услади: „Странен е, но ми харесва“. Дона Норма не се съгласи и като направи гримаса, каза на приятелката си със смях (харесваше й повече шампанското и вече беше изпила две чаши):

— Това нещо смърди не знам на какво…

Дона Флор също се засмя и тъй като доктор Теодоро се беше отдалечил, за да потърси Бедния Урбано и да го накара да си сервира, спомни си за едно изказване на първия си съпруг, когато се върна от Рио. Като пътувал, дона Флор не помнеше точно къде, ял до насита от този черен хайвер и после й каза, когато тя го попита какъв е вкусът му:

— Има вкус като нааа… Много е хубав!

Дона Норма избухна в смях, малко замаяна от шампанското: починалият беше смахнат, мръсник, непоправим, но толкова весел, незабравим! Имаше чувство за хумор и разбираше от тези неща…

Доктор Теодоро се върна, като водеше под ръка Бедния Урбано, и дона Флор побърза да му приготви една чиния, без да забрави порция черен хайвер.

Беше малко трудно музикантите да се съберат пред амфитеатъра за втората част на концерта. Любителите на музиката бързо заеха местата си, но бяха по-малко от гастрономите. Комендаторът обаче даде енергични заповеди на прислугата и най-накрая маестрото и оркестърът подеха „Просто признание“.

След композицията на Франсис Томе се стигна до връхната точка на концерта: солото на виолончело бе изпълнено от комендатора Адриано Пирес — Прерийния кон. Наистина настана тишина: даже в миялното и кухнята прислугата спря работа, келнерите престанаха да наливат напитки, докато не свърши изпълнението. Дона Имакулада лично даде заповед за най-строго мълчание.

Забравил за всичко на този свят, папският комендатор, сухият милионер, изведнъж се бе превърнал в човешко същество, в олицетворение на добротата.

Щом свърши, гръмнаха нескончаеми ръкопляскания. Изправен на амфитеатъра, сочейки към маестрото и колегите, господин Адриано се покланяше и благодареше. Викаха „браво“, „бис“, и то не само познавачите. Викаха всички, като по сила на ръкопляскане и „браво“ изпъкваше използвачът Алирио де Алмейда, който нищо не разбираше от музика, но работата му зависеше от една дума на Прерийния кон.

Както по-късно отбеляза Бедния Урбано, изпълнението на комендатора трябваше да е последно в програмата, защото след него много гости напуснаха градината и отидоха в салоните да си приказват и пият. Седналите на столовете, които не се решаваха да излязат, изслушаха края на концерта разсеяно и с известно нетърпение. От време на време някой се осмеляваше, молеше съседите за извинение и изчезваше, отправяйки се към наредените вътре в двореца маси.

„Синовете на Орфей“ обаче не забелязваха дезертирането и продължаваха със същия плам. Почитателите на музиката пък се дразнеха от растящото движение и шушукане. Дона Норма се обърна назад и изшътка, когато доктор Теодоро започна солото си на фагот (вперил поглед в дона Флор). Дона Имакулада, като внимателна домакиня, също се обърна и изгледа през лорнета си нетърпеливите. Това беше достатъчно: настъпи тишина и никой повече не прояви смелост да става.

Звуците на фагота изпълваха въздуха, прелитаха над градината и изплитаха ореол от любов около синкавочерните коси на дона Флор.

Дона Флор притвори очи и в този романс видя всичко, което добрият съпруг й бе дал. Тя никога не би повярвала, че ще седи там, в градината на най-аристократичната къща в Баия, а до нея ще слуша благосклонно негово светейшество господин архиепископът Примаз.

Толкова много й беше дал: мир и сигурност, спокойствие, ред и удобство, всичко каквото бе пожелала и нито едно огорчение. Сега търсеше в тясното гърло на фагота дълбоката нота на своята любов, на своята всеотдайност. Никой не можеше да си пожелае по-добър съпруг.

Когато започнаха да ръкопляскат, дона Норма погледна към приятелката си: в очите на дона Флор имаше сълзи. „Сълзи от щастие“ — усмихна се съседката, доволна от успеха на доктора.

— Доктор Теодоро свири божествено…

Самата дона Имакулада си направи труда да го похвали от съседния стол:

— Съпругът ви добре се справи…

В големия салон танците започнаха веднага щом свършиха с потпурите от „Веселата вдовица“, последния номер от програмата. Слушателите в градината поздравяваха маестрото и музикантите, заобиколили комендатора. Дона Флор не беше изтрила сълзите си и докторът, като я видя така трогната, реши, че това е добра отплата за шестте месеца репетиции.

От салона извикаха Елио Басто, за да свири на пианото самби, фокстроти, танга и болера на импровизираната танцова забава. Доктор Теодоро, с фагот в ръка, предложи да си ходят — минаваше полунощ… Дона Норма помоли за още пет минути, време, достатъчно да обърне още една чаша шампанско: „Обожавам го!“.

Обърна две и в таксито се смееше, без да знае за какво, доволна от живота. Дона Флор хвана ръцете на добрия си съпруг. Обсъдиха концерта и празника — и единият, и другият бяха прекрасни. Толкова нещо за ядене и пиене, от най-хубавото, комендаторът бе похарчил цяло състояние.

— Прекалено е… — каза докторът. — Даже черен хайвер… Истински, руски…

Дона Норма, замаяна от шампанското, намигна на дона Флор и се обърна към доктор Теодоро с хитър глас, разбираем само за двете:

— А хайверът харесва ли ви, докторе?

— Знам, че е храна на боговете, и днес го опитах, защото няма да пропусна случай като този, когато може да се яде толкова скъпо нещо. Но ще ви кажа, дона Норма, не мога да свикна с вкуса му…

— А какъв е вкусът на черния хайвер според вас?

Дона Норма се хилеше невъздържано. Дона Флор наведе глава, кой знае, може би, за да прикрие подигравателната си усмивка. Доктор Теодоро потърси с какво да сравни вкуса на лакомството и нищо не намери:

— Да си призная, не си спомням нищо с подобен вкус. Между нас да си остане, ужасно лош вкус!

— Ужасен? — заливаше се от смях дона Норма. — И аз така мисля… Но някои го намират добър, не мислиш ли, Флор?

Но дона Флор не се смееше — кой знае дали от тъга или от вълнение. Гледаше в нощта, като че ли не чуваше смеха на приятелката си. Стисна ръката на мъжа си и му каза тихо:

— Много хубаво беше изпълнението ти, Теодоро.

— По-хубаво не бих могъл… Аз съм само любител, нищо повече.

„По-хубаво за какво? Коя съм аз да изисквам от теб, мили мой, каквото и да е? Какво ти донесох аз, какви блага сложих на семейните везни, за да ги уравновеся с твоите: от парите до романса на фагот, от знанията до изисканото възпитание, а и тази почтеност и чистота? Нищо не ти донесох, нищо не добавих, не съм прозрачна и вечна, нямам твоята светлина, направена съм от сенки, от нощната и преходна материя. Толкова малка съм за твоята извисеност, Теодоро.“

Докато чакаше трамвая на спирката, Бедния Урбано ги видя как минават. Носеше цигулката и пакет соленки за леля Марикота.