Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (14)

6

С кратък и учтив поклон, цял излъчващ симпатия, Мирандао влезе и помоли да седне до нея. До стените бяха наредени плетени столове. Вечният студент („упорит“, уточняваше той, когато му припомнеха седемте години в училището по агрономия) протегна крака, оправи внимателно ръба на панталоните си, огледа двойките, изпълняващи почти акробатични фигури на аржентинско танго, усмихна се с одобрение: нито един танцьор не можеше да се сравни с Вадиньо, с неговата класа, господ да го поживи, да не са му уроки! Мирандао беше суеверен. Светъл и елегантен мулат, в разцвета на своите двадесет и осем години, той беше най-известната фигура из публичните домове и игралните зали на Баия.

Усещайки погледа на дона Розилда, той се обърна към нея с още по-очарователна усмивка и я огледа критично и преценяващо. „Истинска ненужна дрипа“ — отсъди в заключение. Не заради възрастта. Мирандао отдавна беше записал в кодекса си за отношението към жените една точка, която гласеше, че никога нито една не трябва да се пренебрегва, била тя млада или стара, в противен случай може да се допусне фатална грешка. Жени, отдавна прехвърлили петдесетте, понякога имаха учудващо младежки форми, бяха способни на изненадващи номера, на непредвидени рекорди. Той го знаеше от собствен опит и даже сега, оглеждайки печалните останки от дона Розилда, си припомни залязващия чар на Селия Мария Пия дос Вандерлейс и Прата, всичките тези имена, носени от една тапичка, дама от висшето общество, дяволски привлекателна женичка. С повече от шестдесет официално признати години, тя слагаше гори от рога на мъжа си и на любовниците си, беше ненаситна. С внучки по на тридесет години, а правнучки за омъжване, тя ощастливяваше — и то как, беше пламенна и великодушна жена — млади, нуждаещи се студенти. Мирандао притвори очи, за да не гледа съседката си, неспасяема дъртофелница, и да си припомни по-добре незабравимата и страстна Селия Мария Пия дос Вандерлейс и Прата и банкнотите по петдесет и сто мил-рейс, които тя, благодарна, богата и разточителна, му буташе скришом в джоба на палтото. Ах! Добри времена бяха онези, Мирандао навлизаше в науките и тайнствата на живота, а Мария Пия дос Вандерлейс употребяваше истински френски парфюм за бръчките на шията и по-надолу.

Отвори отново очи и погледна стаята, усещайки в ноздрите уханието на незабравимата прапрабаба, а до него онази вещица с увиснали бузи, с коси, събрани на кок, продължаваше да го фиксира с малките си очички. Приличаше на бостанско плашило, сигурно смърдеше под фустите, цирей от разкапани меса. Мирандао вдъхна бързо остатъците от френския парфюм на далечните си спомени — ах, благородна Вандерлейс, къде си сега със седемдесетте си години? А старата на стола — каква нещастна скумрия!

Възпитан както се полага, вечният студент по агрономия не престана да се усмихва на дона Розилда. Можеше да е повехнала, долна, изсъхнала като чироз, неспособна да предизвика каквато и да е похотлива мисъл, и все пак заслужаваше уважение и внимание: измъчена майка, по всяка вероятност вдовица; а Мирандао в крайна сметка беше моралист, затрил се по игралните домове. А освен това беше настъпил неговият час на еуфория.

— Весело празненство, не намирате ли? — обърна се той към дона Розилда, започвайки историческия диалог.

Така беше при всяко едно от честите му напивания. Първо преминаваше през фазата на луда радост. Светът му изглеждаше добър и идеален, животът — весел и лесен и в такъв момент Мирандао можеше да разбере и да оцени всичко, между него и другите същества се установяваше атмосфера на пълно разбирателство, даже и сега — между него и смрадливата и пиклива съседка по стол. Ставаше обаятелен, разговорлив, фантазията му нямаше граници. Образът на беден студент, „вечен студент и вечно жаден“, създаден от него и живеещ в него, отстъпваше пред образа на важен и преуспяващ младеж, станал инженер-агроном, ако не и доцент във висшето училище, човек с много предимства, покорител на длъжности и жени. Скъсваше се да разправя истории, и то как! Беше цар на разказа, ваятел на образи, истински класик на добра проза.

Ако обаче пиенето продължеше повече, в края на нощта оптимизмът и доброто му разположение се изпаряваха и Мирандао започваше да се оплаква, да се самобичува, раздиран от остра самокритика, спомняше си жена си, жертва на неговото падение, четирите гладни деца, цялото семейство, застрашено да остане на улицата, а той — в бездната на комара и проституцията. „Аз съм един нещастник, едно мекотело, един мръсник“ — заявяваше Мирандао, разкъсван от истински угризения. Но тази втора жалостива фаза настъпваше доста рядко, само при страхотни напивания.

А между другото в единадесет и половина, в дома на майор Пержентино Пиминтел, пенсионер от военната полиция, Мирандао се чувстваше отлично, настроен за дружески и ползотворен обмен на идеи с дона Розилда. Току-що се беше натъпкал до краен предел в столовата, опитвайки от всички ястия, някои по два пъти. По най-разточителен начин там се предлагаха баиянски лакомства, ватапа и ефо, абара и каруру, мокека от пресни скариди, от риба, акараже и акаса, кокошка с шиншин и ориз ауса^[1], без да се смятат купищата пилета, печени пуйки, свински бутове, блюда с пържена риба за невежите, които не оценяваха олиото от денде (защото, както разсъждаваше Мирандао с пълна уста и с презрение, какви ли не глупаци се въдят по този свят, способни на всякакви низости). Всичките тези лакомства се поливаха с алуа^[2], ракия, бира и португалско вино. Майорът правеше празненството повече от десет години, изпълнявайки строгото предписание на кандомбле, откак ориша^[3] бяха спасили съпругата му, застрашена от смърт заради камъни в бъбреците. Не се скъпеше, събираше пари през цялата година, за да ги похарчи доволен в тази нощ. А Мирандао оглупяваше от ядене и още повече от пиене. Сега, заситен, отпуснат от толкова усилия, се нуждаеше само от приятелско бъбрене за храносмилане.

В стаята под акомпанимента на Жоаозиньо Наваро двойките се развихряха в аржентинското танго. Като се спомене Жоаозиньо Наваро, за познавачите всичко е ясно, нямаше в Баия по-търсен пианист. Някои, като адвоката Кокейжо, голям познавач на музика, пускаха радиото само да го чуят да свири в една програма за народни песни. А сутрин в „Табарис“ не беше ли неговото пиано повод за най-голямо оживление? Трудно можеше да бъде нает за частно празненство, не му достигаше време. Но в къщата на майора идваше винаги — беше му длъжник за стари услуги.

Мирандао наблюдаваше благосклонно танцуващите, одобряваше с кимане на глава изпълнението на Жоаозиньо — забележителен! — усмихваше се на съседката си, констатирайки абсолютната липса на други навлеци като него и Вадиньо. Нямаше други герои, успели да проникнат на празненството на майор Тиририка (така хлапетиите от Рио Вермельо наричаха добрия Пержентино), а това беше невъзможно геройство, причина за басове и предизвикателства. Мирандао се чувстваше доволен: най-после той и Вадиньо бяха успели да пробият бариерата, поставена от майора, и да направят така, че заключената тежка дъбова врата, отваряща се само за поканени — всичките познати и отдавнашни приятели на стопаните на къщата, — да се отвори за него и за Вадиньо и да ги пусне да минат. И не само това: и двамата бяха посрещнати с прегръдки от майора и дона Аурора, съпругата му, още по-взискателна в подбора на гостите. А вън зяпачите оплакаха провала си, като гледаха как влизат след кратка размяна на думи с майор Тиририка, преодолявайки непревземаемия праг сред шумните възклицания на дона Аурора. Как го бяха постигнали?

Мирандао въздъхна с пълен корем и се усмихна блажено. Вадиньо се въртеше из стаята с една красива дама в ръцете си, мургава и закръглена, от всичко си имаше — само кучетата обичат кокали, — с очи като маслини, меднозлатист тен, прекрасна в бюста и ханша.

— Страхотно парче, да се побъркаш! — изказа се Мирандао, посочвайки момичето, танцуващо с приятеля му.

Крантата наостри уши, изпъчи изсъхналия си бюст и изквича с нападателен тон:

— Това е дъщеря ми…

Мирандао хич не се притесни:

— Ами тогава приемете моите поздравления, госпожо. Веднага се вижда, че е момиче от добро семейство. Приятелят ми…

— Младежът, който танцува с нея, ви е приятел?

— Дали ми е приятел? Истински, госпожо, като брат…

— А кой е той, ако мога да знам?

Мирандао се поизправи на стола, извади от джоба напарфюмирана кърпичка, изтри няколко капки пот от челото си, все по-усмихнат и по-щастлив: най-голямо удоволствие му доставяше да забърка някоя весела история.

— Разрешете преди това да ви се представя: доктор Жозе Родригес де Миранда, инженер-агроном в кабинета на заместник-шерифа… — И протегна най-изискано ръка.

В един последен пристъп на недоверие дона Розилда премери събеседника си с враждебен поглед. Но самодоволната физиономия и откритата усмивка на Мирандао приспиваха всяко подозрение, преодоляваха всеки отпор, разоръжаваха и покоряваха всеки противник, дори хитър и несговорчив като дона Розилда.