Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (42)

10

Един ден не издържа и се довери на дона Норма: „Отвън — сдържана в поведението си, отвътре — помийна яма“. Желанието се раждаше в нея, в гърдите й, в мълчанието, в мечтите й, в самотата, в сънищата. Без начало, без причина, без семе и корен. Зараждаше се в нея — „от лошотията ми, Норминя“, — в трескавото й тяло, растеше в изстрадалата й прокълната душа.

— Проклета да съм, Норминя, не искам да мисля, а мисля, не искам да виждам, а виждам, не искам да сънувам, а сънувам по цяла нощ. Всичко е против мен. Тялото ми не ме слуша, Норминя.

Четена и препрочитана, книгата с йогийските упражнения вече й беше обяснила, че става дума за „съдбоносна битка между нечистата материя и чистия дух“, водена вътре в нея. Проклетата материя на тялото й яростно се опълчваше против духа, унищожавайки спокойствието и равновесието в живота й. Вече нямаше никаква съгласуваност между волята и инстинктите й. Всичко се обърка: от една страна, вдовица за пример, от друга — млада разгонена женска. Тежък случай, който изискваше според книгата „силно концентриране на мисълта и ежедневни упражнения“.

С нищо не помогнаха мистичната литература и тежките упражнения, още по-тежки за пълничката и закръглена дона Флор. За да постигне обещаното равновесие, подложи се две седмици на най-глупави кълчения. По нейна молба дона Дагмар й показа най-различни упражнения и дона Флор се подчини търпелива и с надежда. Дона Дагмар не пестеше похвали за йогийските методи — „чудесни!“ — самата тя беше отслабнала вече четири кила. Дона Флор се провали напълно: дори не отслабна. Вместо спокойствие и равновесие докара си само умора, болки в тялото, но и това не я спаси от нетърпимото желание.

Още по-малко я удовлетвориха научните анализи на дона Жиза, пълни с неразбираеми имена, достойни за университетски преподавател: комплекси, сексуален инстинкт, подсъзнание, психотравма, табу.

— За такава вдовица като теб, Флор, тъпкана с комплекси, сексът е табу.

Табу, не табу, съзнателно, несъзнателно или подсъзнателно, поради травма или комплекс, или просто от женско желание, но отчаянието я държеше в плен цяла нощ, завличаше я във вакханалии и еротични сънища, а от приказките с чужденката нямаше никаква полза. Ако тръгнеше по акъла й, трябваше да излезе на улицата и да се хване с първия срещнат, като отведнъж отхвърли травми и комплекси, като задуши в леглото си нещастното табу, като завинаги опетни себе си и паметта на починалия.

Дона Норма беше самата народна мъдрост, изживяният опит, човешкото разбиране. Отиваше направо на думата:

— Това е от липса на мъж, мила моя. Ти си млада, не страдаш от тежка болест, не си кьопава, какво искаш? Дори монахините се омъжват за Христос, за да опазят честта си, и пак някои му слагат рога. — И се усмихна, като си припомни: — Спомняш ли си за монахинята от Дестеро, която забременя от хлебаря и накрая стана артистка в театъра? Отдавна беше, не си ли спомняш? За нищо друго не се говореше…

Но дори и представата за монахинята на театрална сцена не разсейваше дона Флор и тя настояваше развълнувана на своето, без да обръща внимание на приятелката:

— Ама, Норминя, аз съм вдовица…

— И какво от това? Или смяташ, че вдовицата не е жена? Вдовиците, доколкото знам, мислят за мъж, сънуват мъж, гледат към мъжете. Хайде де…

— Ти знаеш, че не съм от тези, дето мислят само как да се омъжат. Един път ти дори ми се накара…

— Вярно е. Знам, че не си въртиопашка… Но ще ти кажа откровено: ти си една твърдоглава вдовица и почваш да ставаш непоносима. От една година си вдовица и вместо да се оправиш, става по-лошо, като че ли си овдовяла вчера. Преди поне се смееше, когато говорехме за годеж, за брак, после не поиска да чуеш за такова нещо дори на шега, само се сърдиш…

— Знаеш много добре защо… Появиха се разни мошеници…

— И само защото онзи граф — граф ли беше, принц ли — обикаля известно време тук, ти стана по-лоша и от монахиня! Ако беше решил да те задиря, значи, че си му харесала. А сега само защото господин Алуизио направи малък опит, и ти се заключи вкъщи, почти не излизаш, не поглеждаш мъж, като че ли мъжете ще те изядат… В крайна сметка господин Алуизио искаше само…

— Знам какво искаше…

— Искаше да спи с теб, скъпа… Естествено… Много ще поискат, изяждат се от мъка. Ти си хубава вдовица, мнозина са ти хвърлили око…

— Толкова ли ми е безсрамна физиономията, че тези нахалници имат смелост…

— Кой е казал, че жената трябва да е развратна, за да искат да спят с нея? Въпреки намръщената ти физиономия…

— Но какво мога да направя, Норминя?

— Трябва да загасиш този огън бе, жена… Ако не спиш както трябва, ако не си почиваш, ако нямаш покой… Всичко това се дължи на тоя проклет огън, дето ти е подпалил задника…

— Норминя, не прекалявай…

— Че не е ли така? Не е ли истина?

— Какво искаш да направя? Да плюя на всичко? Не съм някоя развратница, не съм родена за любовница, тези неща ги правя само с мъжа си… Само за това, че сънувам тези глупости, ми идва да умра… На уличница ли ти приличам, че говориш така…

— Не бъди глупачка, какво съм казала, че те обидих?

— Не каза ли?

— Казах и повтарям, че огън ти гори задника или както казваше дъщерята на една моя приятелка на майка си: „Майко, оная работа ми е станала като пещ, ще пламне“. И ти си горе-долу така. Но това не значи, че не си почтена… Напротив… Много си почтена, иначе откъде този огън, досега да си вирнала краката… Почтена си и изглеждаш дори още по-сериозна, като че ли си от стомана… Дори не си даваш сметка каква физиономия имаш, когато някой мъж те погледне…

— И какво, да се усмихвам и да викам: „Ела да спиш с мен…“? Предпочитам да умра. Спала съм само с мъжа си.

— И трябва да спиш само с мъжа си…

— Мъжът ми почина…

— Почина първият… Нищо не ти пречи да имаш друг. Млада си, Флор, нямаш дори тридесет…

— Ще ги навърша в края на годината…

— Момиче си още… Затова, което ти става, което не е нито болест, нито лудост, има само две лекарства, моето момиче: брак или разврат. Или пък да влезеш в някой манастир. В такъв случай да внимаваш с хлебарите, млекарите, градинарите, свещениците, за да не сложиш рога на всевишния.

— Не се подигравай, Норминя…

— Не се подигравам, Флор. Ако беше някоя безсрамница, можеше да си останеш вдовица и да си носиш траура; щеше да буташ на тоя или на оня и да се забавляваш, но щом не си такава и си наистина почтена, трябва да се омъжиш, нямаш друг изход…

— Желанието на вдовицата, Норминя, си отива с мъртвеца в гроба, вдовицата няма право дори да си спомня за леглото, а още по-малко да храни илюзии за годеж, брак и нов съпруг. Всичко това не е нищо друго, а поругаване на паметта на починалия.

— Желанието на вдовицата е толкова силно, колкото на младо момиче или на омъжена жена, ако не и повече, глупачке — така й отговаряше дона Норма. — Новият брак не е никакво поругаване на паметта на умрелия. Всяка жена може да уважава починалия си мъж и същевременно да бъде щастлива с втория. И най-вече ти, дона Флор, чийто първи брак не беше съвсем щастлив, да не кажем нещо по-лошо.

Дълъг и успокоителен разговор, двете приятелки бяха сами, уважаваха се истински, дори и две сестри не биха се разбирали така. Дона Флор най-после се убеди. Навярно се беше убедила и преди това в жестоката схватка със себе си; но никога не би го признала, ако дона Норма не беше разкъсала воалите на предразсъдъка, на фалшивия траур, удавен в желанието.

— Ама, Норминя, какъв смисъл има? Кой ще ме вземе вдовица? Никой не би искал да му витаят мъртъвци, а аз няма да тръгна да се предлагам… Така ще си умра.

— Свали си табелката, и ти давам най-много шест месеца…

— Каква табелка?

— Тази, която си окачила: „Аз съм вдовица завинаги, умряла съм за живота и брака“. Свали я, засмей се пак, стани като всички, и бас ловя, че за по-малко от шест месеца…

Този разговор се проведе няколко дни след карнавала, който тази година се падна много късно^[1], през март, горе-долу един месец след първата годишнина от вдовството на дона Флор.

Сутринта в деня на тази тежка печална годишнина дона Флор се отправи към гробищата със сълзи и цветя, стоя дълго време до гроба, като че ли там намираше утеха. Това беше един от най-спокойните й дни в цялото това объркано време, само дето се чувстваше нещастна и й беше мъчно за починалия. Дълбока и успокояваща мъка.

А дните на карнавала й бяха най-тежки. С музиката и песните, много от които се повтаряха от предишния карнавал, идваха и спомени от онази ужасна неделя. Като се облегнеше на прозореца да погледа някой блок, заперейра, забумба или Афоше, спомняше си за мъртвия на площад Втори юли, омотан в серпантини и конфети, облечен като баиянка.

Когато богът на децата на морето спря в цялото си величие пред училището „Вкус и изкуство“, подчинявайки се на свирката на водещия^[2], и черната Андреза Ошун, носейки знамето на царицата на водите, изигра няколко прекрасни стъпки — прозорците бяха пълни, улицата задръстена, всички ръкопляскаха възбудено — дона Флор се обля в сълзи. Цялата болка от липсата на мъжа й изведнъж се стовари върху нея. Преди една година, когато тялото на мъртвия лежеше на желязното легло, все още имаше сили да погледне минаването на блока зад гърба на дона Норма и дона Жиза. Толкова скорошна и внезапна беше смъртта, че у нея още имаше искрица живот. Едва с течение на времето дона Флор щеше да си даде сметка за окончателната празнина. На миналия карнавал погледна блока, макар и бегло. Сега обаче й бяха непоносими великолепната гледка на децата на морето и на барабаните. Дори и да пренебрегнеше почитта, съдържаща се в изсвирването, в спирането на движението, в танца на Андреза, полюшваща се като лодка сред вълни, почит от Афоше, стар приятел на починалия, дори и така дона Флор не можа да се задържи на прозореца — виждаше само голото тяло, мъртво завинаги.

Тежък беше този карнавал, все по-тежък ставаше животът й. Мъртвецът се възползва от шумната веселба, за да се смеси с болката от незадоволеното желание, страданието така се разрасна, че дона Флор не можеше повече да го понася в мълчание и самота. Не беше в състояние да пази повече тайната си, чувстваше се разсипана. И се разкри пред дона Норма.

Дона Норма й обеща годеж и брак в най-скоро време, ако пожелаеше да свали онези маска и табелка. Потърсиха подкрепата на дона Жиза, но тя отдаваше малко значение на годежа и брака — глупави официални и нечовешки изисквания; беше чела Кропоткин и преплиташе анархизма с психоанализата. Омъжена или не, по нейно мнение дона Флор имаше „комплекс за вина“, който я мъчеше, и щеше да се освободи от него само ако скъсаше с всякакво табу, като се реализира по някакъв начин. Наистина смахнат съвет: да прави свободна любов, да съжителства, да прави каквото ще, но веднага.

Дона Норма наистина помагаше и утешаваше — нека дона Флор престане да смесва почтеността с омразата към света, честност с лошо настроение, и дона Норма е готова да заложи пари, че за по-малко от шест месеца вдовицата ще сложи халка или най-малкото ще се сгоди.

Дона Жиза не заложи: защо дона Флор да чака цели шест месеца? За какво е тази глупост, когато по света е пълно с мъже? Ако заложеше, щеше да загуби — почти винаги между знанията от книгите и знанията от живота печели животът.

Дали защото дона Флор се очовечи в отношенията си с хората, превъзмогна сухата любезност и пак започна да се усмихва и да разговаря, сдържана, но мила и внимателна, или може би по чиста случайност (това беше по-възможно), но един месец след разговора с дона Норма и разправията с дона Жиза станаха явни и се превърнаха в предмет на хорските приказки интересът и честните намерения на доктор Теодоро Мадурейра, съдружник в Научната дрогерия от ъгъла на Кабеса. Трепереща и победоносна, дона Динора изискваше овации:

— Още преди толкова месеци го познах в кристалното кълбо и казах на всички: изискан, свестен човек, доктор и с пари. Не беше ли така? Можеш да ме поздравиш, госпожо дона Флор!

— Партия и половина, късмет извади! — пееше хорът на приятелките и съседките, изпаднали в транс.