Марио Леви
Истанбул беше една приказка (89)

Данъкът върху имуществото и папийонката на Муамер бей

С дните на „завръщането“ за него всъщност започна нова „военна служба“. Тогава родителите му и Лилика бяха още живи. Децата растяха. За да печели повече пари, трябваше пак да бъде убеден с цялата си душа в това, което правеше и преживяваше. Тогава на плещите му, така да се каже, падна отговорността както за семейството, така и за живота, техния живот… При тези обстоятелства не беше лесно да поддържа дюкяна в Султанхамам. Но заради трудностите се хвана здраво за своето убеждение и му беше по-лесно да понася дадени проблеми. Така пречките постепенно бяха преодолени. Дюкянът постепенно спечели клиентела. С новите стоки той спечели нови лица и улици. Ала когато търговията, а и вечерите вкъщи, постепенно „тръгнаха гладко“, на вратата му почука данъкът върху имуществото, който за нула време „експедира“ мнозина в съвсем друг живот. Оцениха го на трийсет хиляди лири. Като се замисли как бяха оценили други, реши, че е логично. Само че нямаше как да събере тази парична сума при тези обстоятелства. Всичките си пари беше инвестирал в магазина, който трябваше да гарантира многообещаващо бъдеще. По този начин безспорно се беше изложил на нова опасност, респективно на риск от ново поражение. И въпреки това онази крачка бе неизбежна, крачка, която трябваше да направи, заради своя път. Освен това миналото го беше научило и да губи…

Муамер бей му се притече на помощ. Муамер бей беше единствен наследник на стар, известен род, чиито корени стигаха до „важни места“ в Египет. Той дори не знаеше колко пари притежава и колко струваха недвижимите му имоти и мислеше само как да си живее добре и да подхранва екстравагантни наслади. Тогава имаше вид на човек вече прехвърлил шейсетте. С дрехите си, които бяха дело на превъзходни шивачи или идваха от магазините в цял свят, големите магазини в столиците, с изтънчените си обноски и изискания маниер на говорене, създаваше впечатление за дипломат, заемал важни държавни постове в миналото. Но това бе само впечатлението, видът, в чиято истинност може би вярваха хората около него. Той самият бе развил съвсем различен светоглед. В нито една фаза от живота си не беше работил. Не пропускаше случай да потвърди убеждението си, че работата пречела на „живота“. Сутрин често закусваше в хотел „Перла палас“. Като станеше време, отиваше да „поговори“ с наематели на магазините му в Султанхамам и Йешидирек, в онази част на Истанбул, която недолюбваше; а след като с неколцина приятели направеше разбор на политическите събития на деня, се оттегляше в къщата си да си почине. Вечер излизаше в Бейоглу и хапваше нещо леко. Това бяха вечерите, в които ястията се явяваха наистина леки, затова пък напитките — малко тежки… Заради тези вечери той имаше различни приятели, спомени и самоти… Това бяха хора, за които не разказваше на другите. В нито един час от деня обаче папийонката не липсваше от врата на Муамер бей, все едно кой костюм носеше. Папийонката бе една от най-личните, най-неотменните му емблеми. Папийонката беше най-вече израз на неговото светоусещане, по думите му неговият символ. Никой не бе успял да разбере този символ, никой всъщност не се беше и опитал.

Муамер бей можеше да прекара часове сред старите книги в голямата си библиотека. Интересуваше се много от стари ръкописи и калиграфия. Бележките си правеше винаги с османски шрифт. Така предпочитаха мнозина негови съвременници. За „опитите“ си, които по неговите думи пишеше само за домашна употреба, за себе си, също използваше този „език“… Муамер бей беше собственик на дюкянчето в Султанхамам. Веднъж-дваж бе показал тези „опити“ на Жак. „Съчиненията“ сякаш бяха излезли от перото на майстор калиграф…

На засегнатите от данъка върху имуществото Муамер бей съчувстваше и „му беше неудобно“. Затова в онези дни на драго сърце помогна на Жак и без да му мигне окото, му зае трийсетте хиляди лири, като каза: „Трябва да споделяме мъката си, това е наш дълг“. Той никога нямаше да забрави тази щедрост, всъщност по-точно: тази човечност. Тогава стисна зъби и за две години изплати всичките си дългове. Ако Муамер бей не му беше протегнал ръка за помощ, може би никога нямаше да има възможност сега да изживява преклонната възраст с други малки спомени, с които се гордееше. Ей такива хора имаше в живота му. Хора, които му бяха показали тесните пътеки на правилния живот, видени не от всички, хора, които бяха направили живота му приятен, даже в най-лошите моменти на нещастие и безнадеждност.

Ето че и тази фаза бе преминала и отлетяла… В този отрязък от време, в който се усещаха по-силно безнадеждността, разочарованията и гняв, който се опитваха да скрият, Исмет паша неминуемо въплъщаваше некрасивото, страшното лице на държавата, което трябваше да избягват. Дали склонността към едностранчиви размишления за живота беше несправедливост или по-скоро решение? Който бе преживял тези събития от първа ръка, нито тогава, нито по-късно можеше да отговори подобаващо на този въпрос. В края на краищата у всеки така или иначе се загнездваше чувството, че е бил предаден. За да се забрави това чувство, трябваше да дойдат други поколения, други надежди…