Марио Леви
Истанбул беше една приказка (71)

Всъщност и това била игра

Да рискуваш, въпреки всички опасности да задаваш въпроси на огледалата или на себе си… В този момент се сетих какво бе казала в друго време друга жена, успяла да се спаси от концлагерите. Тя живееше във Виена. Беше се омъжила и имаше деца и внуци. Викаха я в различни градове по света, където разказваше преживелиците си, доколкото можеше да ги разкаже. И тя се беше научила да живее без Бог. Познаваше варшавското гето, своето гето с всички лишения, страхове и безизходици. Още като малка беше опознала всички мъки в Аушвиц, от началото до последните дни на войната… Поприказвахме си… Някои картини от онези дни ми описа така, както се разказва отдавна отминала история. Когато я спасили, както си спомняла или предполагала, била петнайсетгодишна. Имала тиф и тежала само трийсет и шест кила. За последните седмици там си спомняла само смътно. Тогава и майка й била тежко болна. Трябвало да я преместят в болничното отделение. Отговорниците й казали, че и тя може да иде с нея. В такъв случай е нормално и неотменимо дъщерята да изпълни своя синовен дълг и да не остави майка си сама. Но това вече били ценностите на друг, изгубен свят. Тя заявила пред всички, които й предложили това, че никъде няма да отиде, че не иска да отиде и с пълно съзнание изпратила майка си сама по пътя към смъртта. Тъй като това била игра, още преди това играна с много нейни другарки по съдба. Отвеждали тежко болните заедно с децата им и после ги убивали масово в газовите камери. Тя не се съгласила да участва в тази игра. Тогава всеки търсел начин да спечели нов ден, още един ден… Погледнах жената в очите. Изразяваха по-малко разкаяние, по-скоро мъка, че вижда други мъртви на други места в други страни… Отново обаче се запитах защо след толкова години още си спомняше за този епизод от своята история, защо намираше за необходимо да го разказва…

После я попитах какво е искала най-вече да вземе със себе си, когато я откарали на „мястото“. Тя каза: „Взех дневника си. Само дневника си… Но няколко дни след пристигането ни в Аушвиц ми го прибраха. Тогава май се научих най-интензивно да губя. Бях едва единайсетгодишна“.

Донякъде и заради такива истории човек смята за нужно да си задава въпроси… Ала когато се опитах да разкажа тази история на Жинет, същевременно се сетих за малката тайна, която ни беше издал Берти. Ето че редът й беше дошъл, не можах да се въздържа и попитах за нея. „Дай да поговорим и за твоите дневници“, казах. Тя каза: „Няколко дни след като пристигнах в Израел, ги унищожих всичките. Исках да започна нов живот. Стигаха ми паметта и кошмарите“. Казах, че не й вярвам. Тя се усмихна и каза само: „Откачалник такъв! Хайде довечера да излезем и да пийнем някъде вино! И двамата май имаме нужда от това“.

„Имам време… Ще видиш, че алкохолът ще те отпусне още повече. Може да ми разкажеш нещичко за Енрико, Анджела и Арман… Струва ми се, че има още някои фрагментарни спомени, които още не са намерили мястото си. Фрагментарни и незначителни за мнозина спомени, които обаче най-вече затова може би имат значение за нас…“, казах на това място. „Фрагментарни и донякъде незначителни… Нима животът не е точно такъв?“, залови се тя за моите думи. Да, фрагментарен и донякъде незначителен… Онази вечер беше последната ни вечер по този път. Разказът не позволяваше да се срещнем още веднъж. Целият живот е фрагментарен и донякъде незначителен. Фрагментарен и донякъде незначителен… Онази вечер… Онази вечер ми се искаше да й разкажа за тази жена…