Марио Леви
Истанбул беше една приказка (52)

В коя „секта“ влезе Джери?

След тази голяма разправия мосю Жак идваше по-рядко в „дюкяна“. Започна фазата, в която се затваряше все повече за външния свят и се опитваше да намери в себе си друг човек. Тогава се опитваше да се доближи до магията на стар, много стар „език“, като искаше да преоткрие вярата си заради „по-справедливи“ дни. Виждаше, че Джери е мъртъв, наистина мъртъв, и че никога няма да се върне в страната, в която бе роден и израсъл, за да остарее там. Това навярно бе важно. Веднъж проумял този факт, вече можеше да вниква бавно и в другите реалности. Трябваше да преосмисли случилото се. Така че имаше смисъл да си спомни. Едва когато „му дойдеше времето“, до нас стигаше това, което някои хора ни бяха оставили, бяха пожелали да ни оставят след себе си. Още преди много години Джери бе съобщил, че няма да се върне, че трябва да го смятат за умрял. „Деликатното, нуждаещо се от закрила дете“ бе намерило „търсения“ свят, своето убежище „там“. Тази истина не можеше да се преглътне лесно. Подхранваните за бъдещето мечти бяха родили празнота. В тази ситуация беше по-лесно разбираемо желанието на семейството години наред да приема „проблема“ за забравен. Рискът, предприет в онези дни, беше вид търсене на позиция, по-точно: усилие, така да се каже, за намиране на място. Мосю Жак бе принуден да започне нова битка със своята история, с човека в себе си. В тази битка разказите за други раздели, които бяха отвели на други места, в други животи, можеха да хвърлят лъч светлина върху пътя му. Героите на миналото бяха запазили тази болка в множество незабравими, неразрушими фотографии. Този път обаче реалното му семейство, което се бе опитал да съгради, бе разпокъсано и преживяваше както смъртни случаи, така и раздели без край. Битката или съпротивата започна там, където бе забелязана или припомнена тази реалност.

Можеше да се каже, че мадам Роза изпитваше същите чувства. Само че тя се опитваше да види място, което принудените да носят „тайната“ не виждаха или отказваха да видят; и до сетния си дъх не загуби увереността си, че един ден синът й ще се върне. Най-ясният израз на това беше, че сутрин и вечер неуморно отправяше молитва към своя бог за благополучие на дома и синовете си, за щастие на семействата им и напредване по „път, изпълнен с мед и мляко“. Увереността й беше пословична и нямаше да се разруши въпреки всичко, което се случваше. Джери беше жив. Просто бе избрал друг живот на друго място. Нейният бог виждаше сина й там, а тя можеше да изпълнява майчиния си дълг и от далечно разстояние чрез силата на вярата. Безспорно това бяха видимите страни на чувствата, които Джери пораждаше у мосю Жак и мадам Роза. Ала трябваше да има и невидимо кътче, нещо като „тъмната страна на луната“, за която пишеше в едно стихотворение. Тъмното лице на луната или на чувствата… Там не бе стъпил, а и нямаше да стъпи никой човек. Навярно това бе всъщност болезненото, което обаче превръщаше онези стихове в истински стихове, безнадеждността…

Но да се върнем на Берти… За мен той въпреки всички огорчения беше този, който разбираше и се опитваше да разбере най-добре Джери. Нито за миг не бе лишил брат си — въпреки неговата измяна и отсъствие — от своята нескрита братска симпатия. Тази връзка се крепеше и от таен копнеж. Копнеж, пред който не можех да остана равнодушен и който и в други моменти от този дълъг текст ми напомняше за него. Берти се опитваше да направи копнежа, болката по-поносими, избирайки пътя на иронията. Само така мога да разбера защо отговори на въпроса ми какво прави „според онова писмо“ в Америка брат му, за чието детство и юношество ми беше разказал толкова много, с думите: „Отиде в Харвард да следва икономика, ожени се и влезе в сектата на мормоните“. За пореден път търсехме убежище в леката ирония, която кара човек да усеща като дълбока болка решимостта си да остане жив до последно. И аз се опитвах да проникна в чувството, предизвикано и поддържано живо от тази ирония. Тогава кое от казаното беше вярно и доколко? Къде започваше и къде свършваше реалността? Можех да разбера и приема мълчаливостта на Берти по този въпрос. В края на краищата от негова гледна точка всяко мълчание бе самозащита, решението да остане на своя бряг, на своя остров. Ето защо се опитах да запълня донякъде празнините относно останалата на тъмно страна на историята с това, което ми разказа Жулиет. Не бях изгубил вярата си в Джери, не исках да я изгубя. Но като че ли той бе за мен по-скоро само възможният герой на разказ. Възможен, непознат герой на разказ, който можеше наново да припомни, че човек е щастлив и с илюзии… В тази ситуация някои детайли можеха пак да възвърнат стария му образ на човек, за когото можех да разкажа, към когото можех да проявя съпричастие. Доверявах се на предчувствията си. Картините на моите думи, които може би щяха да се променят с времето, ме викаха в ново пространство… Сега, след толкова много хора, се питам дали това, което намерих по време на онази разходка, ме отведе на „правилното“ място или не. Изтръпвам. В изреченията, които намерих, откривам единствено добре известното безмълвие, тишина. Но май вече съм попрехвърлил границата, до която ме доведе Берти с онези думи, със своето мълчание. Може би той желаеше точно това. Предполагам, че не желаеше да бъде „разказвачът“ на този аспект от личния си живот.

Частта от разказа, засягаща Харвард, не беше тайна. След като завършил „Сен Жозеф“, решил да следва в Харвард, напук на всички съученици, но най-вече на „братята монаси“, които му били показали „много тъмна страна на живота“. Още тогава имало индикации, че искал да отиде на ново, различно място. Първите писма били пълни с надежда. След това за някое време потънал в неизвестност. Със сигурност това била цената на запознанството със света, с другите лица на живота. В края на краищата едно „произведение“ се създавало бавно, в примирение със силни болки… Дългото мълчание след първите писма било прекъснато от неочаквано писмо. В това писмо Джери съобщавал, че се оженил, бил много щастлив и намерил „ново семейство“. Щом научил това, мосю Жак светкавично изпратил Берти в Америка. След като прекарал десет дни при брат си, той се върнал в Истанбул с кратка, банална история: Джери се оженил за вдовица с три деца, която била с дванайсет години по-възрастна от него. Бил щастлив, най-малкото изглеждал щастлив. Живеели в малка ферма извън града. По различни причини Истанбул им бил много далеч.

Тогава този брак бил възприет от семейството като мечта, която рано или късно щяла да приключи, трябвало да свърши. Мосю Жак, който сметнал този брак на сина си най-вече за предателство, изсумтял полуразбираемо: „Този мизерник! То се очакваше!“. Гласът му издавал не толкова гняв, а по-скоро поражение. Мосю Жак за пореден път избрал мълчанието. И този път замълчал от чувство за самосъхранение, сега обаче видял какво е изгубил, осъзнал какво е пропуснал, затова сякаш мълчал по друг начин… Мадам Роза твърдо вярвала, че синът й е омагьосан и пуснала в ход всички средства, за да развали магията. В самото начало на борбата си подирила още повече убежище в молитвите и се опитала да отреди на сина си „в чужбина“ малко повече място във вечерната молитва. Още веднъж се помъчила да почерпи сила от историята. Без да й идва в повече, току надничала в „чекмеджетата“, останали от сина й, с надеждата да намери нови, невидени дотогава неща. Ходела при врачка, по думите на Берти — вещица. Тези посещения, подчинени на нужната тайнственост и на чувството за малък ритуал, се повтаряли и продължавали години наред. Мадам Роза така и не казала коя била „вещицата“, къде и как живеела. Само веднъж разказала, че била жена, която можела с погледи да вдигне голяма маса и на други езици да общува с друг свят. Джери несъмнено бил омагьосан. Щели да минат години, докато се разваляла магията и се доловял глас от „другата страна“. Останалото семейство трябвало да се сплоти, да обедини сили. В тази борба всеки имал задължение, което щял да разбере още по-добре с времето. Един ден ключът със сигурност щял да бъде намерен на закътано, забутано място. На всеки път имало неотложен, неизбежен час, който щял да промени живота на всички. Берти слушал всичко това с усмивка и се опитвал да изрази с погледи желанието си да остане извън тази борба. Мосю Жак обаче заявил категорично: „Yo no me kreyo en estas vaziyuras“ — „Не вярвам на тези глупости“. Мадам Роза, разочарована, задето била оставена сама по този дълъг труден път, се стараела да остане незабелязана и се борила до последно срещу магията.

В края на краищата всеки защитавал Джери, всеки искал да го защити посвоему, съзнавайки, че заради онзи брак там бил принуден да пожертва ценна част от себе си. В тази ситуация безспорно трябвало и да се замислят кой бил този, когото искали, наистина искали да защитят, като събрали кураж да погледнат на нещата от друг ъгъл. Независимо от всички решения и техните възможни последици обаче, като си припомня разказаното от Жулиет за онова време, излиза, че е имало съвсем проста причина да не се опълчат срещу фактите или по-точно: да не позволят на изживяното да избликне навън. В миг, в който тази тайна история отново обединила семейството, мосю Жак казал: „Тази загуба си остава между нас“. Тази загуба си остава между нас… Представям си какво е последвало, какво чувство е възникнало от това кратко изречение. С течение на времето този безмълвен срив щеше да проличи на различни места, у различни хора… За пореден път болката била отложена, за пореден път се опитали да направят едно страдание по-поносимо чрез празни обещания… Освен това не бива да се забравя, че тогава предстояла друга сватба, сватбата на Берти и Жулиет… Детайлите, с които разполагам, сглобяват интересна картина. За пореден път току-що изпитана скръб била прикрита с нова надежда. Същевременно в онези дни сигурно били направени и нужните приготовления за сватбата.

Няма как да не потвърдя, че от мястото, което достигнах, се видях изправен срещу възобновен спектакъл на традицията. Опитах се да видя от различни места „погледите“, които придаваха значение на „спектакъла“. Имаше мигове, в които възприемахме наблюдението си като участие, а участието си като наблюдение, и понякога сами искахме това, и двете неща се смесваха… Онези погледи водеха до пренаписване на разказа за онези, които искаха да си останат при малките триумфи, които искаха да се задоволят само с нищожни триумфи… Никога нямаше да се узнае кой не изживяваше живота така, както всъщност би трябвало да го изживява. И може би затова несвалената по време на празненството в синагогата шапка или някоя дреха, или малък подарък, за чийто приносител се говореше дълго, бяха толкова важни. Още по-важно обаче бе присъствието на множество очи, та някои подробности да се възприемат достатъчно добре. Може би затова искаха да погребат една болка в един спектакъл на радостта. Когато по време на „репетициите“ в предходните дни някой казал, че сватбата на Берти щяла да бъде много хубава, мадам Роза отвърнала: „Същото щастие желая и на Джери… Какво повече да желае една майка?“. Със сигурност това е най-убедителното доказателство за нейния отказ да признае другия живот в друг край на света. Изключено било бракът на Джери да е „законен“. Трябвало да оценят този брак като авантюра също както изживяното от по-големия й син в Кеймбридж. Временна, обичайна авантюра, която всеки мъж можел да изживее, така да се каже, като подготовка за доживотен брак. Това наподобявало викане в собствената тишина, когато човек сам си вика чужди думи, за да повярва в онова, което изживява, защото иска да вярва докрай във важността на изживяваното. Да викаш, да се опитваш да викаш; да викаш срещу себе си и собствената си тишина, колкото и чуждо да ти се струва това… В тишината страховете, които искаш да скриеш, придобиват друга дълбочина… Да не би Джери да е създал дете? Това означавало друга майка, друго дете, ала най-вече друг свят. С всеки изминал ден естествено щяло да става все по-трудно да се разбере кой с кого имал родство. Трябвало да се опитат да издържат това, докрай. Трябвало да се опитат да изтраят това, докрай… Такова едно дете можело да затрудни връщането при семейството. Е, връщането, срещата не била невъзможна. Във всички случаи обаче щели да останат дълбоки, не само повърхностни рани…

Берти се усмихнал на въпроса на майка си относно това и казал, че нямало повод за притеснения. Нямало такова дете и най-вероятно никога нямало да има. Невъзможно било да има такова дете, докато друго дете, тоест самият Джери, се опитвало да избяга от миналото си… В усмивката на Берти се спотайвал факт, който мадам Роза навярно никога нямало да узнае. Човек можел да се ограничи само с усмивка в отговор на такъв въпрос, имайки предвид на какво място се намирал Джери. Имало толкова видове усмивки, за да се изрази безпомощност или нещо неописуемо… Мадам Роза не задала друг въпрос на Берти. Поне получила отговора, който очаквала. Получила очаквания, желания отговор… Зная, това изречение би могло да се разбере и другояче. Ала в крайна сметка всички тези възможности, които могат да ни отведат на други места, до светлината на тези други значения, постигнали едно: мадам Роза останала извън реалността… Всичко това научих години по-късно от Жулиет в един от дните след големия скандал, разтърсил из дъно всички в семейството. Според нея Берти криел от майка си много важен факт относно Джери. Навярно по-потресаващ факт от евентуално дете. Единствено мосю Жак бил посветен в „тайната“. Понеже толкова емоционален човек като Берти бил в невъзможност да носи сам бремето на това дребно, но много важно нещо, което можело да разкаже цял живот. Който е изживял такива чувства, който не ги е избегнал, лесно може да разбере тази потребност. Като си спомним обаче какво са стрували на тези хора техните взаимоотношения, тази крачка изисква по-задълбочено обяснение. Навярно Берти изпитал болезнена радост, когато разказал на баща си факта относно Джери, а причинявайки му тази болка, го накарал да плати цената за това, което на него самия не позволили да изживее пълноценно тогава. По принцип някои злини никога не можеха да се потиснат, никога не биваха ликвидирани. Някои злини не можеха да се изкоренят… Може би затова така и не можахме да се избавим от старите сенки, които вярвахме, че сме забравили, които обаче завинаги остават живи в нас…

Между тези изречения за пореден път съзирам лицето на Жулиет, което не можах да забравя въпреки нашата раздяла. Думите разказваха и за друг нюанс на съпружеските й взаимоотношения, които бяха изживявани в цялата им естественост, без да бъдат наречени другояче. Междувременно тя вече бе в състояние да реагира и на „нещата с Марселина“ не само с погледа на съпруга, а като голяма сестра, като майка. В този момент си помислих, че Берти беше на точното място. Един ден със сигурност ще трябва да разкажа за това чувство, след като съумея да определя крайния предел на взаимоотношенията им в себе си. Още веднъж си помечтах да съживя една надежда в тази стая, за която мисля, исках да мисля, че ми принадлежи. Ала мечтите понякога водят и до загубата на определени хора. Детайлът, че Берти бе решил да се довери само на баща си, завинаги щеше да остане за нас тайна. Положително имаше неща, които човек можеше да усети, да „види“. Само че ние решихме да подхранваме тази тайна посвоему…