Марио Леви
Истанбул беше една приказка (55)

Да можеш да идеш в друго лято

В края на краищата някои разправии, ако бяха истински, вътрешно очаквани разправии, отваряха у човек нови врати, въпреки всички причинени или понесени оскърбления. Крачките, които мосю Жак се опитваше да прави, го водеха до друга, според мен по-истинска самота, която му даваше възможност да се възроди. Може би човек успяваше да стигне до гласа в своите глъбини, поемайки товара на големи далечини, разстояния, кой знае… Докато разглеждам случилото се онези дни в светлината на такова чувство, мога да кажа и че Берти бавно ставаше нов човек. Онзи Берти, когото виждах в онези „моменти“, изглежда, се подготвяше за някои загуби или разриви. В един от дните, последвали „големия скандал“, ми каза, че чувствата му били много хаотични, че с времето щял да съумее да подреди чутото, но че не съжалявал за постъпката си, въпреки цялата несигурност относно бъдещето. Сякаш се гордееше със себе си, задето бе дръзнал да се разбунтува. Най-малкото бе успял да изрази обидата си, която години наред бе таил в себе си и подхранвал с други обиди. Малък, късен триумф, който включваше и поражения, който обаче в крайна сметка засилваше вярата в нов ден, улица, пространство, докосване… Берти не се заблуждаваше. За него тези мигове въпреки всички смъртни случаи и сбогувания имаха свежестта на утринна капка роса. Затова трябва да разкажа как се разхождаше по пътечката на мечтите от „Таксим“ до дома си в Нишанташъ. Дори примамливостта на витрините може да има значение в това състояние, както и тайнствената усмивка. В миговете, в които спомените извикваха мечти, се появяваха нови крачки. Спомените подхранваха мечтите, а мечтите очакваха нови, други мигове заради спомените…

Да, сега, след години искам да видя отново Берти по „същия път“ в това кътче от Истанбул, което представлява друго пленничество. Този път предпочитам да се скрия в някой ъгъл, да не издавам нито звук, и мога да си представя, че по време на разходката си той сегиз-тогиз ще си припомня образите на онези хора и ще ги носи малко „по-мъдро“: баща си и майка си, Жулиет, Нора, Рози, Гордън, мистър Дайсън, мистър Пейдж, Джери, Жинет, Марселина. Нека да е нов пролетен ден. Пролетен ден, който ражда плана през „лятото“ да отиде на „острова“… Както в предните години… В такъв ден мога да го покажа като леко нерешителен, изморен, но спокоен мъж в неговия кафяв габардинен панталон, бежовото сако от туид, с подходящите за панталона биещи на бордо обуща от фина италианска кожа, кремава риза и петролено зелена плетена вратовръзка. Някои чувства се поддържаха живи в мечтата и искаха да се разкрият или по-точно: да се реализират чрез една мечта. А любовта беше илюзия, желанието да отнесеш собствения дефицит, собствените дефицити при друг… Проблемът, същинският проблем май произтичаше от това, че тези мечти също като илюзиите винаги се възприемаха, охотно се разглеждаха като реалност, кой знае… Когато се приближи до дома си, му дойде наум, че от години не се беше сещал за Марселина, докато сутрин миеше зъбите си. Някои хора просто си тръгваха един ден, без да се обадят на никого, изчезваха някъде. Берти може би щеше да се запита дали след всичко случило се би събрал кураж да изживее нова връзка с друга жена в къща, в апартамент с изглед към Босфора, далеч от мястото, където живееше, бе принуден да живее. Загадъчен глас щеше още веднъж да сътвори загадъчно лице… Щях още веднъж да реша да остана в моя ъгъл, да не се показвам пред никого… Познавах играта… Познавах отговора на въпроса… Но въпреки всичко това, въпреки всичко, което знаех, щях да се опитам да мълча… Берти никога нямаше да разбере какво знаех… Това е единственият път да се скрия в този разказ…