Марио Леви
Истанбул беше една приказка (87)

Мосю Бюсак не биваше да се жени

Един ден очите на мадам Перла, които виждаха както това, което искаха да видят, така и това, което не искаха да видят, загубиха напълно своя „зрак“. От този ден нататък тя стана по принуда наблюдателка, която погребваше своето зрение в себе си, която все повече се затваряше в себе си. Кога беше всичко това, колко годишна беше, когато това се случи? Естествено не беше възможно да се сети, да възвърне онези години. Жак за пореден път трябваше да приеме, че паметта му изневерява. Доколкото се сещаше, беше при управлението на Мендерес^[1]. Страната отново се променяше. Онези скокове бяха равнозначни на опит за нова промяна. Отново промяна… Поне така мислеха, поне в това искаха да вярват. Правителствената смяна бе посрещната с най-голямо одобрение, може би от хората, които живееха, искаха да живеят като него. По това време Исмет паша^[2] неизбежно си бе навлякъл омразата на онези, които бяха преживели принудително онази „несправедливост“. Затова времето на Мендерес въпреки всичко беше хубаво време, което си струваше да си припомни…

Докато стигне дотам, бе преживял множество загуби, заблуди и вероломства. Затова обичаше максимата на Киркор: „Достатъчно е животът да ни остане верен!“, която в онези дни на страдания изразяваше както разочарованието от живота, така и същевременно неясна надежда за бъдещето, убеден, че някой ден щеше да им даде да се разберат на „онези хора“. Достатъчно е животът да ни остане верен…

Но да се върнем на него самия и на онова, което остави зад гърба си… Сега Жак можеше да гледа на живота си от друг прозорец. Можеше да вижда живота си от друг прозорец, без да се показва на някого… Това навярно бе мястото, на което самотата му се струваше поносима, та дори целесъобразна. Понякога спомените можеха да разтворят вратата към други мигове, към неочаквани мигове. Това бе другата страна на изоставеността. Това чувство обаче се примесваше донякъде и с гордостта, че е преодолял онези дни. Гордостта, че е преодолял онези дни, че въпреки всичко е „живял“, гордостта да вижда, че е успял да живее и да остане на крака. Като другите… Както го чувстваха мнозина, които също бяха познали и съумели да понесат и поражения, и успехи. На онези места там бяха стъпките на човек, който след всяко поражение търпеливо се беше опитвал да се съвземе, който, за да остане на крака, беше смятал битката за своя житейска съдба… Търговията в галантерийния му дюкян в Юксеккалдъръм не вървеше. В годините, след като го затвори, се захващаше с най-различни работи и неизменно ги зарязваше. Това бяха краткотрайни неща, с които нямаше успех. За празненствата по повод десетгодишнината на републиката беше изтъргувал хиляди, десетки хиляди електрически крушки в националните цветове бяло и червено, които в онази нощ трябваше да осветят площади и улици. После отвори работилничка за производство на гумени токове на обувки, но тъй като не познаваше занаята и пазара, не след дълго се оказа изигран и потънал в дългове. Работи като продавач във фирма „Хавагаз“, която тогава бе ръководена от французи, и изръшна всички улици в района на Бейоглу, Таксим, Тарлабашъ и Сиркеджи, докато продаде безброй газови бойлери на фризьори, стоматолози и специалисти по венерически болести. Освен заплата получаваше „солидна“ премия за всеки продаден бойлер. Генералният директор на фирмата, мосю Бюсак, много го обичаше, защото Жак се отнасяше сериозно към работата си и знаеше френски. Помежду им се зароди приятелство. Мосю Бюсак живееше сам. Тогава беше около петдесетте. Понякога вечер на чаша само едва-едва подсладено турско кафе разказваше за себе си, родината си, за изминалия си живот… Имал престаряла майка, която живеела в Белвил, Париж. Работил в много страни и градове по света. Кайро, Индокитай, Алжир… А сега и в Истанбул… Беше се женил три пъти и по думите му винаги се разделял с жените си „със загуба“. Често казваше: „Да се оженя пак е последното, което бих направил в живота си“. Понякога идваше и у тях. При тези гостувания бе облечен много елегантно и показваше, че много харесва двамата синове на домакините. Изглежда, беше симпатия, целяща да изрази нещо дълбоко скрито в него. Тази симпатия се проявяваше в това, че никога не забравяше да донесе малки подаръци. Дали пък мосю Бюсак не отчиташе като най-голямата си грешка липсата на дете от онези жени, решението си да няма деца? Кой знае… После… После фирма „Хавагаз“ бе одържавена, подобно на редица други компании с голям чуждестранен капитал. Както французите, така и местни служители отидоха на работа другаде, бяха принудени да отидат на работа другаде… Мосю Бюсак обаче остана още някое време в Истанбул. Това бяха дните, в които ходеше още по-често у тях. После, една вечер по време на едно от станалите вече всекидневни гостувания, каза, че вече трябвало да се раздели с този град, с „несравнимото море и неговите риби“, където бил прекарал важна част от живота си, а именно почти десет години и че си бил намерил работа в Сенегал. Приятелството продължи с кратки писма, от които се усещаше, че разговорите са останали незабравими. Един ден мосю Бюсак съобщи, че се оженил за млада африканка, много по-млада от него. Родила му дете… Е, след като изпитал и онова чувство, така да се каже, в есента на живота си, не очаквал друг подарък от бъдещето. Бил щастлив, но и малко притеснен. Тъй като не знаел докога, до каква възраст ще може да наблюдава как расте детето му. Въпреки това, въпреки всички пречки било фантастично да натрупа този опит… Това писмо на мосю Бюсак не бе последвано от друго. След това не чуха нищо повече за него. Няколко писма останаха без отговор, нещо повече — едно от писмата се върна с печат „получателят неизвестен“. Понякога Жак неволно се замисляше дали пък мосю Бюсак не бе съчинил в „последната минута“ лъжа, за да остави в паметта на близките си, които бе напуснал, „по-достоверна“ житейска история?