Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Istanbul Bir masaldi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
MegiGuvenal (Йорданка Павлова)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Марио Леви

Заглавие: Истанбул беше една приказка

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: „Летера“ ЕООД

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: не е указано

Националност: турска

Печатница: Тафпринт

Редактор: Емилия-Боряна Славкова

Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева

Художник: Lonely Planet Images/Phil Weymouth (снимка корица)

Коректор: Ангелина Кръстева

ISBN: 978-954-516-951-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14006

История

  1. — Добавяне

На дядо ми

Скорците

Беше вечер… Вие се усмихвахте…

„Беше вечер… Вие се усмихвахте…“ се казва в една стара песен. Не си спомням къде и кога я срещнах за пръв път. Не си спомням и какви хора се опитах да създам заедно с нея в очакване на нови дни, нови утрини… При това в нашите истории, в нашите различни истории, които неминуемо вземахме от други хора и носехме един на друг, имаше и куп фотографии, които знам, че никога не ще забравя, които не мога да покажа на никого и които с времето ми дават все повече. Тези фотографии съхраняваха нашите нощи, това, което не можехме да си споделим, което не можех да кажа дори на най-близките си, също и моите, въпреки всичко преживяно, винаги нови или повтарящи се надежди… Там бяха например летните ни нощи, които гледаха от друг прозорец града, в който бях живял години наред. Намирахме се на балкон. За мен уханието на мирабилис олицетворяваше самотата на множеството стари градини в моя живот. До една от тези градини поисках да се докосна още веднъж. Мама беше уловила светулка в шепите си. Светулката продължаваше да блещука в мрака, в топлината на нейните шепи. Там, в ъгъла имаше още светулки… И други светулки…

По-късно на онзи балкон или в друга стая на онази къща поисках да споделя с нея старите си песни. Тъй като знаех, че песните, наистина изживените песни никога няма да ни напуснат, никога не могат да ни напуснат. Песните бяхме ние, нашият изгубен в онези времена език, който някак си не успяхме да намерим отново. Песните бяха нашият изгубен език или нашите илюзии, които се опитах да опиша в други разкази от името на други разочарования. Затова скрихме, защитихме някои от предметите си; затова някои от нещата ни бяха като гърбица, която мъкнехме със себе си при нашите любови и любими, в любовта, която можехме да подхранваме единствено с мечтите си…

В онези нощи исках да разкажа и колко победен и самотен се чувствах, когато бяхме заедно и се докосвахме. Тогава бих могъл отново да посегна към молива и хартията, бих могъл да се опитам да се вкопча отново в своето съчинение, което мислех, че никога няма да довърша. Когато бях насаме с нея, забравях всичките си проекти, копнежи, насочените към бъдещето надежди и най-вече онова, което бях отлагал. Изживяваното с нея бе творческо умиране, ако може да се каже така. Творческо умиране… В нейните докосвания, които в онези нощи ме потапяха в глъбините на цялото ми същество, на моя интелект и сексуалност, се криеше и моето детство. Да, цялото ми детство… Цялото ми детство и изгубените в него детства. Мислейки за къщата, от която тогава си тръгнах, сега се сещам най-вече за песните, за които години по-късно исках да разкажа и споделя…

След всичко това ми е трудно да проумея защо все още сме приятели, защо не съумях да се разделя с нея. Тъй като дори в онези мигове, в които се опитвах да споделя с нея най-ценните фотографии и слова от живота си, не говорех искрено, не можех да говоря истински с нея. Но защо, защо така се барикадирах зад своите стени? Защо, заради какви надежди? Дали не се боях да я изживея още по-дълбоко, да я изживея до края, с всички възможности? Може би… По силата на този страх не запазихме, не съумяхме да запазим и другите си връзки, понеже не се отдавахме всецяло на хората, които ни обичаха. Другите връзки или афери убивахме с това, че от определен момент нататък се криехме, предпочитахме да се крием. Тя знаеше това; мисля, че го знаеше още като се срещнахме за пръв път. Откакто се бяхме срещнали за пръв път… И може би това бе времето, когато детето подири къщата и заедно с майка си си пожела поне една светулка да оживее в топлината на нейните длани…

В онези нощи споделяхме сексуалността си с всички хора, които ни бяха отнели нещо, което навярно никога не можехме да назовем… В онези нощи пишехме и нашите истории, които никога няма да поместим в книга… Тя знаеше това. Знаеше заради кого преживявах всичко, че го преживявах, за да съумея, както вярвах, с всеки изминал ден да разбирам малко по-добре какво ми липсва… Тъй като знаеше всичко това, тя може би искаше да ме има за себе си, само за себе си… За да бъда още повече себе си или още по-вглъбен…

Ето защо така и не съумях да се разделя с нея. Никога… Въпреки всичките си надежди, хора и стени… В някои нощи гледаме през прозореца навън, в други нощи. Усмихвам се, сега и аз се уча да живея с нея… Сега зная, че не мога да се спася нито от такива нощи, нито от онези утрини, в които в стаята ми неочаквано нахлуват гласове, които си мисля, че съм забравил. Ето защо постепенно започвам и да разбирам по силата на коя тревога обичащите, които взаимно се нараняват и съсипват, въпреки цялото разочарование и цялата болка продължават да се обичат и не могат да се откъснат един от друг, независимо от отчуждението, измамата и отлаганата радост.

Името й… Името й в мен беше „Хюзюн“… Меланхолия… Това е единственото име, което намерих за нея, за себе си, за дългогодишната ни заедност. Тъй като тя скри от мен другите си имена, също както и други времена, чувства, къщи. Усещам го, мога да го разбера по-добре след всичките закъснения, причинени от моите грешки. Ала и тази връзка както всички реални, истински връзки изисква усилия и старания за взаимно разбиране. Затова ние и занапред ще бъдем заедно, за да създаваме други нощи за други малки надежди. И занапред ще останем заедно… Независимо дали желаем или не… В края на краищата човек не може да разбере морето, ако не го изживее наистина. Не може да разбере какво означават морето и мирабилисът, и ароматът на липов цвят, ако действително не е претърпял загубата им. Отчитайки това, по-скоро вярвам, че в подходящия момент ще науча другите й имена… По този път може да ми е достатъчна и една-единствена снимка… Ала за да намеря мястото си на тази снимка, навярно никога не бива да забравям някои фотографии… Тогава отново ще се усмихна. Ако обаче се усмихна сред мнозина други, никой не ще узнае защо и заради кого се усмихвам…

Тогава кой с кого заради кого остана?

Беше вечер… Жената погледна през прозореца. Вслуша се в гласовете навън. „Скорците“ — каза на себе си. — „Скорците са тук и тази година… С гласовете на другите… Също като нас… Като нас…“ Доплака й се. Склони глава на рамото на съпруга си, който застана до нея. Затвори очи. В онази вечер, в онази градина, в нейната градина двамата щяха да пият още веднъж чай… Още веднъж се намираха в неописуем разказ на Чехов. Онзи часовник удари още веднъж същия час…