Марио Леви
Истанбул беше една приказка (67)

Пристигането на Жинет… На кея бяха същите лица

Берти си спомняше какво настроение бе предизвикало писмото у семейство Вентура в Истанбул. „Бяхме силно развълнувани. Все едно животът ни бе претърпял голяма промяна“, каза той. После обобщи свързаните си със събитието асоциации: „Онова време беше много тежко за всички ни. Трябваше да се откажем от доста стари навици и грижливо да премисляме и най-дребния разход. Понесохме както материални, така и емоционални удари като например «мобилизацията на двайсет набора» и данъка върху имуществото… Не ни беше лесно да се съвземем от тях. Точно по това време сред нас се появи неочаквана, забравена сродница. За новия член на семейството ни, една европейка, се опасявахме, че неминуемо ще ни създаде куп проблеми. Върху раменете на татко тежеше голямо семейство. Всички зависехме финансово от него. Аз, Джери, мама, баба, дядо, Лилика…“. Но там, тъкмо на това място прекъсна изречението си. Знаех защо не можеше да го довърши. В този момент видя в семейството и Олга. Всички познаваха Олга, тъй като бяха започнали да я разглеждат като част от онзи живот. Всеки познаваше Олга, само че предпочиташе да не говори за това. „Ако искаш да знаеш истината обаче, нито за миг не се поколебахме, щом прочетохме писмото. Жинет беше една от нас, беше част от семейството ни. Разказахме за писмото и на дядо и баба. Те мислеха, че чичо и семейството му са в Испания. На тях казахме, че Жинет идва в Истанбул на гости на семейството си и ще остане дълго при нас. Много се зарадваха. И бездруго се бяха научили да не задават много-много въпроси по тази тема. Информирахме и мосю Вайцман. И той трябваше да е запознат с лъжата относно чичо. Разменихме няколко писма. Тогава настъпи моментът на срещата. Беше майски ден. Цялото семейство се грабна да посрещне гостите ни. Дори баба дойде. Май още не беше свикнала с мисълта, че не може да вижда. Трябваше да мине още някоя и друга година… Междувременно в кореспонденцията си бяхме решили, щом параходът наближи кея, в едно гърло да извикаме «Жинет! Жинет!». По този начин щяхме да покажем кои сме и да видим очакваните гости. Чие ли беше това странно желание? На Жинет или на мосю Вайцман? Предполагам обаче, че Жинет искаше да види и чуе с какво нетърпение я очакваме. В заключение цялата работа имаше и практична страна. Щяхме без усилия да намерим хората, които търсехме, очаквахме. Всичко стана, както бяхме решили. Когато параходът наближи кея, всички извикахме: «Жинет! Жинет!». Скоро след това млада девойка със синя рокля и синя шапка ни махна плахо и заедно с кораба полека-лека се приближи към нас. Само си представи какъв вълнуващ и тъжен момент… В този момент се сетих какво ми беше разказал веднъж татко. Преди много години чичо, който от същото пристанище отплавал с параход натам, откъдето сега идваше Жинет, направил на изпращачите само един знак с ръце, означаваш, че всичко е свършило. Татко така и не беше забравил, не бе могъл да забрави този момент. Дъщерята на онзи мъж, без да знае този детайл, след толкова време използва ръцете си, за да изрази друго чувство, една надежда. Сякаш този път ръцете искаха да кажат: «Идвам при вас». Погледнах татко. Очите му бяха насълзени. Навярно и той си беше спомнил този момент.

Мосю Вайцман беше дребен, съвсем различен от представата, която си бях създал. За разлика от това обаче имаше силен, внушителен глас. Ръкостискането, погледите му вдъхваха необикновено доверие. С татко се прегърнаха като стари приятели. А доколкото зная, бяха се видели само няколко пъти в Биариц. Но когато се прегърнаха, наистина съзнаваха кого прегръщат.

Бяхме решили всички заедно да идем у дома. Той обаче учтиво отказа, за да остави в първите дни семейството насаме с Жинет. От друга страна, искаше и да остане за малко сам в града на своя приятел и да направи собствените си открития. Не бивало да се безпокоим къде ще отседне. Свикнал бил да посещава чужди градове. При всички положения щял да дойде скоро… Не можахме да излезем наглава с тази категоричност. Освен това Жинет явно също беше съгласна. Което ще рече, двамата вече бяха обсъдили необходимото.

Мосю Вайцман остана две седмици в Истанбул. През това време ни гостува три пъти. Два пъти излезе някъде с Жинет, два пъти с татко. В тези разговори вероятно бяха разисквани наистина важните неща.

Моментът на раздялата бе, разбира се, много тъжен. Мосю Вайцман взе Жинет в обятията си и я задържа така няколко минути, без да каже нито дума. После дълго я гледа усмихнат. Накрая я щипна приятелски по носа. Същото направи и на кея, когато ни я повери. Това навярно бе таен знак, известен само на двамата.

В деня, в който пристигна Жинет, веднага я заведохме у дома. Същият ден бяха дошли и Танте Тилда и чичо Киркор. Танте Тилда беше много любопитна да види гостенката. А пък чичо Киркор каза, че не искал да оставя татко сам в такъв ден. На други не би им хрумнало; виж, той имаше тънък усет. След това дойдоха и един-двама уважавани съседи, които за добро или за зло бяха чули за събитието. Донякъде искаха и да покажат — сякаш това беше много важно — че и те знаят френски, поне доколкото им се простираха възможностите. Жинет изглеждаше неприятно изненадана от интереса към личността й. Беше объркана. В този момент си помислих: колко по-различна беше от нас и от хората, които бяха дошли да я видят. Това беше първият момент, в който се почувствах по-близко до нея. Първият момент, в който се доближих до нея… Това чувство не ме напусна години наред. Това чувство, чието значение може би не разбирах напълно, щеше години наред да нараства у мен.

Жинет ни се стори доста объркана от впечатленията си в първия ден у нас, но онази, която бе действително объркана, която всъщност изживя шок, беше мама, и то вечерта, когато стана време за сън. Жинет постави фигурката на Исус на нощното шкафче и каза: «Всяка вечер преди лягане се моля на малкия Исус». Мама веднага направи връзка с дните в манастира. Татко се усмихна и каза на мама, докато се мъчеше да овладее вълнението си: «Задачата ни ще бъде сложна. Но не се тревожи, ще се справим и с нея».

Оттогава насетне мама се стараеше да спечели Жинет за юдаизма. Право да си кажа обаче, тя се стараеше много за всичко. Таксуваше Жинет като своя дъщеря и по този начин уталожваше донякъде и копнежа си по дъщеря. Също и затова татко обичаше мама мъничко повече, въпреки всичко, което бе преживял.

Жинет прекара десет години от живота си у нас. И тя много обичаше мама. Имаше й голямо доверие. И бездруго й се доверяваше повече, отколкото на другите в семейството, а в най-трудните си времена винаги изливаше душата си пред нея. Беше затворен човек и все се опитваше да реши сама проблемите си, но в онези дни увереността, че до нея има някой и по всяко време може да положи глава на гърдите му, доколкото виждах, много й помогна да порасне. Имаше тежки проблеми с адаптацията. Не само защото бе отраснала в друга страна, а и защото беше имала друго детство. Но, както вече споменах, правеше всичко възможно, за да не показва, да не споделя тези проблеми. Веднъж каза, че й било неловко да обременява околните със своите проблеми. Сякаш търсеше самота. Може би обичаше да се измъчва или й доставяше радост да изживява докрай страданието си. Щом пожелаеше да бъде сама, не допускаше никого близо до себе си. Никога не изразяваше открито мислите, чувствата си, ала по погледите й си личеше много ясно, че не желае да разговаря с никого. По думите на татко чичо бил абсолютно същият. С това държание чичо наскърбявал мнозина, но особено майка си и жена си. А именно те били жените, които го обичали най-много и най-всеотдайно през целия му живот. По външност Жинет приличаше на майка си, по характер — на баща си. Създаваше впечатление на приветлив човек, ето защо сближаването с нея изглеждаше лесно. От определен момент нататък обаче вътрешният й свят оставаше затворен за всеки. Сигурно както мнозина се нуждаеше от този свят, за да се предпази. Затова й се удаваше да не показва истинското си лице. Знаех това. Тя ми даваше индикации да разбера какво означаваше държанието й към отделни хора в определени периоди. Това беше малката ни тайна. Докато ходеше в частното френско училище «Папийон», играехме този спектакъл с някои от съучениците й или с любопитните роднини. Тя обаче винаги изпълняваше главната роля, имаше нужда да чувства, че изпълнява главната роля. Аз правех всичко възможно да й вдъхвам това чувство. Нито за миг не я оставих сама на тази сцена. Накрая съумяхме да станем добри приятели, поне добри приятели…“

Накрая съумяхме да станем добри приятели, поне добри приятели… Сякаш на това място от разказа той искаше да заговори за някакво оскърбление, което от години пазеше, таеше в глъбините на душата си. В тези мигове часовникът без съмнение показваше друго време, още нещо невъзможно за разказване, липса, която не искаше да бъде споделена…