Марио Леви
Истанбул беше една приказка (68)

Моята страна принадлежеше на други

Накрая съумяхме да станем добри приятели, поне добри приятели… Дали това изречение можеше достатъчно добре да обясни връзката между Берти и Жинет? Според мен тук ставаше въпрос за състояние, обяснимо с малодушие или благородство или пък просто с любов. Срещат се взаимоотношения, които имат или получават определено място, без да се говори, без да ги проверяваме внимателно или да ги подлагаме на разпит. Това са взаимоотношения, а понякога и съжителства, които предпочитат да живеят в мълчание или с гласовете в душата, гласове, които чуваме само ние, които се носят от безмълвни подвиквания. В играта на криеница, давала насока и цвят на взаимоотношенията между Берти и Жинет, навярно се долавяла следата от такъв глас. Ала играта на криеница превръщала онова чувство на приятелство, за което ми разказа Берти, в нещо много специално и го отнасяла на място далеч отвъд делничните безсмислени брътвежи. Да, някои чувства трябва да се крият, никога не бива да се изваждат на показ. Тогава Берти, изглежда, не рискувал да претърпи евентуално поражение и да загуби напълно Жинет, а пък Жинет може би не искала да нарани Берти. Навярно биха могли да преживеят някои трудности, ако бяха проявили правилно чувствата си и думите им бяха намерили нормалната си идентичност в този живот. Мислейки за този аспект на своите взаимоотношения, те преди всичко съумели да станат приятели в границите на взаимната подкрепа, взаимния контрол. Научили се да носят един друг с мълчанието си в тази тясна, неопределена граница. Това вероятно била най-красивата и най-значимата страна на техните взаимоотношения. Това поведение беше подходящо и за да задълбоча познанията си за тяхната житейска нагласа. Берти например имаше такива страхове и тревоги във всичките си връзки, за които знаех. В дъното им бе заложен страхът да не се загуби нещо, което човек можеше да получи само ако се спуснеше достатъчно дълбоко в неговото действително значение, ако съумееше да се спусне дотам; той се боеше от загуба и не би могъл да живее с илюзия. Това чувство не е чуждо и на мен.

Жинет очевидно винаги намирала жени, които проявявали желание да я закрилят, да я вземат под свое покровителство. Това били все жени, които безгрижно изтъквали своята порядъчност, изживявали я и я изисквали от другите. Първо мадам Манзел, после монахинята Мари-Терез и накрая мадам Роза преминали през различните й животи. Но дали тези различни животи с различни жени не показвали и че в различните времена нещо е било изживявано с определени липси? Дали не била друга жената, поискала да бъде намерена и изживяна? Ако се вземат предвид всички тези дефицити, не би трябвало да ни учудва, че тя навсякъде се чувствала като гостенка. Тъй като в живота й нямало нито осигурено бъдеще, нито минало, в което да се приюти, ако пожелае. Така че решението й да се появи в живота на онези хора с лица, отговарящи на техните желания, било малка, безмълвна съпротива. Безмълвна малка съпротива, напомняща за протагонистите, умеещи да носят своята анонимност… Безмълвна съпротива, обогатена с още едно значение чрез лукава, детинска усмивка… За да се приближи бавно към подходящото време, подходящото за нея време, без да получи твърде дълбоки рани… Това, че съумяла дори в омразното училище да стане отлична ученичка и да очарова своите амбициозни учителки, явно също спадало към тази тайна съпротива и било част от плана за същинското време… Берти виждал това решение и правел всичко възможно, за да бъде опора на Жинет, респективно да защити чувството, което някак не се осмелявал да назове. Право да си кажем обаче, въпреки всички тези усилия не му се удало да постигне с Жинет успеха на мадам Роза. В някои вечери мадам Роза и Жинет се затваряли в една от стаите и си говорели с часове. Никой от нас така и не узна за какво си приказвали през тези часове в онези стаи. Вероятно или навярно Жинет, която през това време все повече се превръщала в жена, научила от тези разговори най-вече, че човек трябва да може да живее и с „предателството“…