Марио Леви
Истанбул беше една приказка (40)

При кого изгубихте рая?

В Истанбул Берти бил посрещнат с малко скромно празненство. Когато разказваше за онези дни, за тъжната радост, която преди години оставил на онези места, всеки път ми се струваше, че говори за съвсем друг човек. На онези места оставил различни хора, при които търсил убежище. В някои нощи сякаш копнеел за тези хора и се опитвал да ги намери отново. Можех да разбера това чувство. Кой не би искал да бъде друг човек в съвсем друг разказ и да бъде роден като друг човек в живота на съвсем други хора… Берти смяташе, че в тази авантюра винаги го оставяли сам… Хората, подготвящи нашето поражение, са онези, които някак си не ни виждат, или ако ни виждат, вечно остават глухи за това, което правим, което искаме да доведем до слуха им. В тази самота най-добре го разбираше Жулиет. Жулиет умееше да вижда и да усеща неговите самоти по-добре от мнозина други, макар че човек невинаги може да говори за тези самоти както му се иска. До истинските причини за нейната близост щях да се доближа с времето, съвсем бавно… Разбирайки мястото си в разказа… С помощта на тези думи се опитах да разбера както различните картини на Берти, така и нужното за мястото. Къде бяхме ние, в кое време?… Сега ми е невъзможно да си спомня, без да оставя пространство за някакви съмнения. От време на време правехме големите си разходки. Слушахме плочи… Седяхме в сладкарница… Ходехме на кино… Бях изправен пред минало само от фрагменти. Исках да сглобя тези фрагменти в едно цяло, за да разбера малко по-добре себе си и това, което бяхме преживели. В този случай целостта може би щеше да бъде малко по-друга от реалността. Още по-важно: цялото може би не би се превърнало в цялост, тъй като в откъслечните разкази на Берти за преживяното, в неговата слабост към намеци можеше да се търси и друг смисъл. В края на краищата всеки виждаше само каквото можеше или искаше да види. Берти не търсеше в мое лице нищо друго, освен лоялен приятел, спътник. Трябваше да му стана изповедник. Или може би искахме да забравим нашите различни самоти заедно, във взаимна самота? Или именно това ни сближаваше, въпреки всички мечти, които бяхме съчинили за толкова много улици — само дългите разходки по улиците на „нашия град“, с който някак си не можехме да се разделим? Когато му дойде времето, несъмнено ще поискам да напиша нещо за значението на този път за мен самия. Тези дълги разходки бяха нашето пленничество и средствата, за да понасяме нашите липси, нашите копнежи… Като се замисля за всичко това, понякога се питам дали, разказвайки разказаното ми на други, не извършвам предателство спрямо ролята си на изповедник и приятел…

Скромното празненство по повод завръщането на Берти у дома безспорно имало нещо общо и с искрено чувство… Заради това празненство, което горяла от ентусиазъм да устрои както всички майки, чийто син се връща след дълго пътуване, мадам Роза прекарала часове в кухнята, за да му сготви незабравимите „детски ястия“. Това — каквото и да се случило — било израз на неподправена взаимна сърдечност и множество насъщни чувства. Положих старание да бъда добър наблюдател на тези сцени… Може би затова, когато по време на една от разходките ни Берти ми описа тази сцена, съумях да чуя гласовете и да подуша миризмите от мястото си… Онази вечер трябвало да разкаже за Англия, Кеймбридж, Лондон. И той разказал всичко каквото можел да разкаже по време на тази вечеря… За Гордън Лукас и мистър Дайсън, за големите библиотеки, за своя велосипед, който оставил до пощенската кутия пред къща на една пресечка, с надеждата някой да го намери и вземе; разказал за студените нощи, които прекарвал пред камината в стаята си, за Лондон с неговите задръстени улици и автомобилите, кой от кой по-красив… Вуйчо „Робърт“ и жена му присъствали на тържеството по случай връчване на дипломите. Със своя шик и елегантност впечатлили мнозина. Вуйчо му изглеждал много добре. Казал, че копнее за Истанбул и семейството си. Искал да види всички и всичко, за което си спомнял… Преди това обаче трябвало да уреди някои неща… Имал много работа… В различни страни на света го очаквали заради нови големи „връзки“… Тази новина безспорно зарадвала най-много майката на Берти. Това означавало, че казаното и написаното в писмата отговаряли на истината. Брат й, по-малкият й брат бил много далеч, но пък бил щастлив, поне сбъднал мечтите си. Най-сетне можела да каже на познатите си, че имала брат, който си живеел в Лондон „като лорд“. Като се сетела за времената си като „голяма сестра“, сега имала достатъчно основания да се гордее както с този успех, така и със себе си.

След това дошъл ред на Марселина… При първото си идване в Истанбул Берти не споменал за Марселина, въпреки цялото въодушевление и вътрешната си готовност. Сега казал, че възнамерявал да се ожени в Лондон или в Истанбул и да заживее с нея. В този момент над трапезата повял леден полъх. „Ya lo yori уо esto. Ya lo pensi ke te ivaz a kayer un dia de muşoz“, казал баща му. „Знаех си, че ще стане така, все се опасявах от това. Знаех си, че един ден ще си строшиш главата по този начин.“ Майка му тутакси се намесила, като го пресякла по своя любезно — строг маниер, както била правила и преди, казвайки: „Yak, estate kayado! Deşado ke avle i ke ezbafe!“ — „Жак, млъкни! Остави го да говори и да се успокои!“. Не ми беше трудно да вместя това време, което години по-късно ми бе пресъздадено с оригиналния тон, в собственото си време. Бях вярвал, че познавам тези хора. Но с оправданията и реакциите, скрити в тези думи, те всъщност спореха за нещо друго, което не им беше тъй лесно да изразят. Сякаш в разговора щяха да се опитат да разберат и своето място в тази дълга история. Берти цитира разговорите с използваните в тях думи, за да пресъздаде възможно най-вярно атмосферата. Не потърси съответствията на тези изречения от друг езиков свят. Кой език бе „правилният език“, който отличаваше един човек от друг и го отнасяше в своя свят? Чий език бе езикът от определен момент нататък, чия самота, чие изгнание? Все още ми се иска да вярвам, че един ден всички ще споделим взаимно това приключение. Много ми се иска да вярвам, че и други хора някъде наоколо са изживели друг климат, други страни и друга история. Тъй като зная, че мнозина от нас трябва да се съберат, за да убият, наистина да убият нашите палачи, нашите зли духове. Ала заради всичко това навярно трябва да се поговори и за тези „стени“…

„Помня лицата им… Сякаш бях извършил тежък грях, бях съобщил за убийство, сякаш бях заразен от чужд човек със смъртоносна болест…“ Дори след толкова много години в гласа на Берти още се долавяше разочарование… Разбирах. Разочарованието му се дължеше не само на факта, че те не бяха приели и бяха отхвърлили Марселина, без да я познават, а и че не бяха благоволили да го изслушат, да се вслушат в думите му дори в такова тежко време. Бяха преживели, принудени да преживеят безброй подобни отчуждения като това в миналото си. Но Марселина била важна за него. Толкова важна както никой друг дотогава. Затова дръзнал да говори, въпреки всички заблуди и неизбежни дистанции. Погледнал майка си в очите. Усетил за какво мислела, за кои хора, за кои неизбежни прокуждания и за „грешките“, допуснати от роднините й. Очевидно било за кого ще стане въпрос рано или късно. Всеки обаче трябвало да разглежда този проблем от своя зрителен ъгъл и по свой начин. Ненапразно мадам Роза възразила срещу позицията на мосю Жак. Те се намирали на една линия, която минавала между опита да разберат и решението просто да поискат информация. Към това може би се прибавял и страхът от разбирането и усета за проблема на друг. Когато поискала синът й да „говори за притеснението си, за да се успокои“, мадам Роза навярно имала предвид, че тя самата искала да научи същината на проблема, за да се успокои. След като узнаели за какво става дума, може би щели да обмислят други решения и да преместят други пулове на други места… Ала дали действително било възможно да узнаят, да могат да узнаят нещо? Според мен мадам Роза също си задавала този въпрос в дните, в които се опитвала да проникне в този загадъчен свят. Но и знаела как да задържи някои хора на едно определено място. Ето защо щяла да изслуша сина си, да го изслуша до онази граница. Берти пък усещал, че в онези дни можел да очаква за това, което искал да разкаже или просто да спомене, не повече от този малък периметър. Настроението за пореден път било негативно. Да разкаже обаче, същевременно означавало и да демонстрира, да може да демонстрира въпреки всички безизходици, означавало да вкуси от малкото чувство на мъст. Това чувство било разбираемо единствено за него или за някого, който като него идвал от същата ситуация на липси. И той разказал, опитал се да разкаже колкото се може повече и при това да вкуси от тайния триумф. Разказал за прекараните с Марселина часове, за обещанието, което си дали за живота, за техния живот. Разказал как променил възгледите си за много неща. Разказал за пътуванията до градовете, разположени край вода, и за това, как бавно научил езика. Някои подробности естествено запазил за себе си, в душата си, където предпочитал да продължи онази мечта…

Мосю Жак направил всичко, за да не повдига повече темата след онази вечер. Мълчанието му, разбира се, означавало съпротива, съпротива докрай и старание, доколкото било възможно да избяга от фактите. Не било първото му мълчание с такова значение. Това мълчание друг път съдържало егоизъм или дори малодушие. Но както и да е, никой не би го да накарал да каже, че синът му би бил щастлив с „чужденка“ до края на живота си. Да се ожени за чужда жена, означавало да премине в чужд живот… Толкова често в живота си бил свидетел, зрител и слушал разкази, че въпреки цялата любов и доброто желание бракове и връзки приключвали с разочарования по причина на отчуждението. Майката на Берти споделяла същото мнение. Мадам Роза, водена от майчината си нежност и традиционната женска роля на закрилница, направила всичко възможно да реши „проблема“, да не изгуби сина си. Като се вземе предвид какво била преживяла лично тя, а и взаимоотношенията й с други в миналото, не можело да се твърди, че била готова да разбере. Водела простата битка на човек, непознаващ много битки. По мнението на мнозина битката била погрешна битка, щом подхождала с такива чувства към това, което се било случило и което предстояло.

Тя обаче не мълчала като мъжа, който цял живот бил на нейна страна, който се опитвал да изживява бащинството с детинско безсилие, тя поне не се измъквала от спора. С цялото си сърце вярвала в справедливостта на битката си, въпреки всичко, което казвали синът й и онези, които живеели като сина й…

В „нощите на проблемите“ седели заедно и говорели. Докато ставало все по-късно, пиели кафе и се пренасяли в стари времена. Берти си спомнял за смокиновото дърво в градината на къщата им на Бююкада, което на всеки две години давало толкова много плодове, че раздавали на съседите, за червеите, които изпълзявали от окапалите смокини; за къпането в мраморната вана в петък сутрин, за което трябвало да загряват вода върху печката с дърва, за техните велосипедни излети, за Мимико; спомнил си, че мадам Виктория от време на време им пращала горещ, „току-що опечен“ бюрек с кайма и „pastelikos“. Всичко това било на един „остров“, на „онзи остров“… Сега всички тези картини били сякаш много далеч… Майка му също разказвала, опитвала се да разказва. За къщата на Бююкада имало и „преди“… Имало и други нощи, други спомени, свързани със смокиновото дърво и миризмите от онази градина…

Трябвало да разбере баща си… Такива бракове не донесли щастие на нито един, дръзнал да се възпротиви срещу неизбежностите на живота. Всички изчерпали силите си в мрака на своята съдба. Достатъчно било да си припомнят леля Естрела… Къде се дяна леля Естрела? Отиде в другия край на Истанбул, беше принудена да скъса с всички, всички роднини, да се раздели с тях. А беше най-хубавото момиче в семейството. Стига да искаше, навярно можеше да срещне съвсем други хора в съвсем друг живот. Дали осъзна грешката си? Никой не можа да отговори на този въпрос. Никой не се осмели да отговори на този въпрос, дори Естрела. Но да оставим отговорите, в нашия живот имаше времена, в които забелязвахме, че завинаги сме пропуснали нещо. Трябваше да обмисляме, не биваше да забравяме. Тъй като да забравим, означаваше просто да избягаме от своята действителност. Да забравим, означаваше да избягаме. Нима „те“ не се бяха опитали да избягат възможно най-далеч, когато решиха да се преместят в „другия край“ на Истанбул? Даже и дете не направиха. Тъй като съзнаваха, че въпреки цялата любов бяха различни. Хората, които бяха взели със себе си от миналото в избрания живот, им показаха или още по-правилно: ги научиха, че са различни. Някой „им“ отвори очите.

Колкото до него, Берти… Може би щял да има дете от „чужда“ жена… Но по-важното било какво щяло да стане после. Дори не искала да си помисли, че детето би могло да бъде момче. Дете, което навярно щяло да остане необрязано и нямало да знае какво е, при кого, къде му е мястото… Нима искал да се нагърби с тази отговорност? Какво искал да даде на детето от себе си, от онази болезнена, знаменателна история? Нима дългата борба през всичките тези столетия била напразна? Доколко щяла да разбере това жена, неизживяла проблемите на различността? И нима „всеки“ не казвал, че бракът не бил като любовта и че хората неочаквано се променяли, когато живеели в един дом. А и много интересно било да се види дали тази жена, макар в началото да се съгласяла да живее в Истанбул, дълги години щяла да остане там завинаги. В края на краищата била чужденка. Един ден щяла да поиска да се върне в своята страна заедно с детето си. И тогава какво? Щял ли да последва жена си в напълно непозната страна? Тя щяла ли да го чака там? А всичкото „чакало на тепсия“ в града, в който бил живял, който добре „познавал“… Налудял се, стига толкова. Следвал в много добър университет и по всичко личало, че изживял много красива любов. Но всеки човек рано или късно трябвало да премине през периода на завръщане към предопределения си живот, към самия себе си, към своите хора. Всеки човек имал отговорности… Всеки човек имал отговорности, от които не можел да избяга. Неговите отговорности били ясни. В другите семейства не било по-различно, в други епохи — също. Той бил най-големият син. Той имал задължението да поеме флага откъдето трябвало и да го отнесе докъдето трябвало. Та това, което наричали живот, било толкова просто, толкова лесно за разбиране. Онези, които обърквали живота си, не виждали тази простота. И тя била най-голямата и много добре познавала това чувство, това „задължение“. От ранна младост се опитвала да сплотява семейството, своето семейство, което се променяло с времето и придобивало ново значение чрез нови хора. Годините отминавали, някои хора починали или заминали другаде, но борбата не спирала. Това било призвание. Трябвало да се научи да разбира и понася това призвание.

Междувременно изминали три или четири месеца. През това време Берти се срещал със старите си приятели, ходел на кино, четял и продължавал научните си занимания. Затварял се в стаята си и се опитвал дълго да размишлява за себе си и миналото си и да разбере по-добре онова „призвание“, за което говорела майка му и от което някои хора не можели да избягат. Оставеното в Кеймбридж било в душата му, на място, което никой нямало да чуе и види… Дали от страх се застоявал толкова често при тези картини, от страх, защото чувствал, че никога вече не ще може да се върне на тези места? От една страна, там било близкото минало, което евентуално би се превърнало във възможно, дълго, подхранвано с мечти бъдеще, но от друга — едно „много по-реално“ бъдеще, от което той — с всеки ден го съзнавал все по-ясно — не можел да се изплъзне, което се крепяло и изграждало камък по камък от „онази история“, от онова дълго минало, предначертало посоката на неговата лична история, която той изживял или пък не могъл да изживее по специален начин. На кого обаче принадлежало това бъдеще и на кого миналото? Онези дни били дълги, много дълги дни… Вечер баща му се връщал сякаш от съвсем друг свят. В онези дни не било възможно да общуват; не можели дори да разговарят. Трябвало да изминат години и да ги постигнат някои други загуби, за да могат да разговарят, когато се налагало, за да могат да си изяснят взаимно действителните си становища… Това била битката на Берти с други отчуждения… Битката му с други езици, други убеждения, други мълчания… Не му било леко…

За Берти, доколкото разбрах, освен тези дни имало и нощи. Нощи, в които говорел с Джери, с когото искал да сподели нещо за себе си… Берти щеше да ми разкаже за тези нощи с лека тъга. Причината за тази тъга бе съжаление. Съжаление, в което с времето трябваше да видя друга дълбочина, чийто смисъл трябваше да схвана. Джери не бил щастлив в училището, което все някак трябвало да завърши. Оценките му били добри, но често имал проблеми със строгата възпитателна концепция на „братята монаси“. Пушел цигари и пиел алкохол. По времето, когато Берти се опитвал да живее друг живот в друга страна, той бил пораснал и се чувствал много самотен. Говорел за Ницше, за митологията, за големите американски лимузини, за екзистенциализма и за това, че искал да стане автор и изпълнител на песни. Научил се да свири на китара, искал да композира и да пише стихове. Дали фантазиите от детството му просто търсели друга форма? Споменал за млада „секси“ учителка по биология на име Клодет, която „нямала нищо против една авантюра“. Няколко пъти го поканила в жилището си… Но скоро след това, когато Джери бил изправен пред дисциплинарната комисия, се оказало, че тази история била измислица, лъжа и измама. Оплакването било от въпросната учителка по биология. Джери донесъл костенурка в часа, защото искал да докаже твърдението на учителката, че анатомията на костенурката наподобявала човешката. Виждайки как костенурката се изсрала на учителската катедра, горката жена припаднала сред смеха на учениците. След това управата извикала в училище „лицата, замесени в инцидента“, и Берти, който познавал случая, отишъл там с майка си, за да поговори с директора. Тогава узнал истинското положение на нещата. Учителката по биология била от старите противни даскалици, които се задоволявали с банални познания и се опитвали да замаскират своята неудовлетвореност с дисциплинарни мерки. Виждайки тази „изненада“, Берти едва успял да се сдържи, идвало му да избухне в смях. А ситуацията била сериозна. Обмисляли дали да изгонят Джери от училище. Берти обаче съумял да уреди нещата по мирен начин, като помолил за извинение във формата, наложена от „изискания английски маниер“, който бил изучил с времето. Защо се случило всичко това, защо били тези лъжи и игри на дребно? Запитан, Джери заявил, че мразел „папагалите“, които се фукали със знанията си и че около него имало сума ти „папагали“. После, след като дълго мълчал и дърпал от цигарата си, казал: „Изглежда, не се разбрахме и май никога няма да се разберем с дирекцията“. Дали с тези думи имал предвид само училището? Дните щели да покажат, че това твърдение се отнасяло и за други места и имало значение.

В един от нощните разговори Джери заявил: „Аз на твое място щях да си тръгна“. Ако бях ти, щях да си тръгна… Кой би могъл да твърди, че в една от тези нощи не видял друго бъдеще за него? След това продължил: „Иди и поговори с леля Естрела“. В този момент Берти осъзнал, че от години не бил виждал леля си Естрела. Засрамил се, изпълнило го странно чувство, което не можел да опише. Нима изоставянето или отхвърлянето било толкова просто? Нима било толкова лесно да забравиш и да оставиш някои хора в собствения им свят? В онези дни и нощи много често слушал Елгар в стаята си… Елгар… Заради мистър Пейдж, чиято следа се изгубила в друг град… Когато ми разказа за онези дни, Берти съжали, че „тогава“ не навестил леля си Естрела. Изпитвал дълбока болка, усещал я като празнотата, когато никога вече няма да видиш оставено далеч зад гърба ти място. Но най-голямата болка в онези дни според мен била — независимо от това какво му предстояло да преживее „по-късно“ — че е „оставил любимата“ си там, докато той се задържал в Истанбул. В дните, когато го занимавали въпросите без отговор, баща му нарушил тишината вкъщи, като казал с изключително спокоен глас: „Стига толкова протакане, сине. Решавай. Или тя, или ние“.

Това била кулминацията на тяхната разправия. Или „тя“, или „ние“. Ясно било, че под „тя“ можел да има предвид само Марселина, а под „ние“ — само семейството. На този кръстопът трябвало да направи избор, или да си тръгне „гол и бос“ с една любов и всевъзможни проблеми, или да остане „в своето убежище“. На това пътно разклонение Берти трябвало да вземе, така да се каже, едно от най-важните решения в живота си. И той взел едно от най-важните решения в живота си въпреки онези хора, въпреки обещанията, които дал на онези хора, и въпреки всички възможности… Ако изберял изгубения рай и света на своето доверие, с това щял да сътвори донякъде и себе си… А били достатъчни няколко крачки, за да досегне онзи рай, да може да го досегне наистина… Магията била може би скрита и в онези крачки… Само че нямало друг изход, освен да се престраши да поеме по пътя на смрачаване… Имайки предвид всичко това, вече може да предположите как ще се напише разказът от протагониста… Защото тук се таеше историята на едно пленничество. Ала дали тази предистория бе единствено на Берти?

Това, което евентуално ставало в онези дни там, несъмнено повикало в много тайно пространство и мосю Жак, който повдигнал „проблема“ на това ниво. Сякаш един мрак или по-скоро едно чувство, което трябвало да остане завинаги в мрака, на друг път, скрито зад мълчание или няколко думи, поискало да стане тема на обсъждане. Ако Берти бе взел решение в полза на другата страна или на онова, което било отвъд „стената“, това щяло да разклати из основи неговия живот и да му заяви колко погрешни и безсмислени били досегашните му решения. Един от най-важните му пулове внесъл известна несигурност в неговата игра. И все пак след толкова години той бил цар на играта, така че успял да предвиди подобно нещо и да предугади някои крачки. Баща и син се срещнали след години на неочаквано място, на задънена улица, на своята задънена улица. Би могло да се каже, че това била игра на беззвучна смърт, обречена да остане единствено в погледите. Разказите в други животи, книги, картини са „по-ранните“ свидетели на тази смърт.

Олга също като Марселина била принудена да наблюдава „отвън“ онези, които местели пуловете на смъртоносната игра и се сближили заради своите „тайни“… Тъжното било, че дори тук, в такава емоционална ситуация, не се родила истинска връзка между баща и син… Нямало път назад, след като пуловете за пореден път били поставени на местата си, респективно намерили непоклатимите си места. Това решение не би следвало да учуди никого. Те водели живот, в който отделни проблеми се понасяли „замаскирани“. След много години щели да застанат още веднъж един срещу друг, много дълги години по-късно… По време, когато имали малко повече кураж да губят… Години, много дълги години по-късно… След някои смърти… Защото трябвало да приемат определени смърти… Така, както го били направили вече мнозина, които заедно с тях играели същата игра… Това била цената за решението да живееш в това убежище. Цената за „спасението“ на живота по собствени критерии в това убежище…

Другият проблем на Берти се дължал на факта, че зад това, което бе оставил зад гърба си в онзи чужд град, града на „запад“ — неговия предполагаем „рай“ — не виждал „ада“ или поне реалния свят. Според него хората на онова място били много по-щастливи от хората в града, в който живеел, бил принуден да живее. Нито тогава, нито по-късно бе проумял тамошната реалност, която всъщност би трябвало да види. Ако бе сполучил, тогава може би щеше да понася по-леко своя живот или най-малкото проблемите на делничния си живот. Само че той бил убеден с цялото си сърце в тази фалшива картина. Дали това било по-различно, отколкото да се вкопчиш в клон, от опита да се вкопчиш в клон, без да го провериш както трябва?

Берти не видял Марселина никога повече след раздялата, макар че тяхната връзка привнесла съвсем друг тон в живота му и той я изживял с пламенни чувства. Никога повече да не можеш да се докоснеш до това „Там“ както човекът тогава… Сегиз-тогиз, най-вече във времена на самота, да си представяш как любимата живее в един от онези светове, онези животи… Непрестанно да вървиш по следата на едно чувство, раждащо въпроси, които придобиват значение чрез думите „къде“ и „как“… Поне можеше да се потопи в онова минало, онези картини, които подхранваха и винаги щяха да подхранват това чувство, докато той усещаше онази липса. Опитах се да извикам тези картини във въображението си. На мястото, където ме отведоха думите, имаше следа от щастие, което за пореден път бе останало неизживяно, неуловимо. Велосипедните излети, изглеждащите нерушими мисловни построения, които бяха обвързани с другия свят на професорите и състудентите, онази река, пътуванията по онази река, къде бяха те на фотографиите? С думи както винаги можеше, от една страна, да се разказва и споделя, но от друга — и да се затаява, крие… Надявам се да стигна с други въпроси до други места. Каквото и да бе скрито в тези думи, на тези фотографии, очевидно на много далечно разстояние оттук бе останало нещо, което във времето бе носило различни имена и имало различни чувства. Изглежда, Берти се самонаказваше, като оставаше обвързан с тази възможност, която бе изгубил още преди години. В онези вечери бе решил да изживее „докрай“ онова чувство на раздяла и да приеме пътя си като съдба. В такова положение не можете да изтриете паметта си. Тъй като, спомняйки си за снимките, винаги се чувствате виновни за това, което сте оставили от другата страна на огледалото. В някои нощи онези от другата страна на огледалото са усмихнати, изглеждат усмихнати… Дали това не са моментите, в които най-сетне сте се доближили, успели сте да се доближите до верния въпрос?