Марио Леви
Истанбул беше една приказка (76)

Фотографиите обаче невинаги можеха да говорят

Погледите на майка му… Дали затова очите на майка му с времето се бяха уморили, погребали в този дълъг мрак? Да си зададе, да изпита потребност да си зададе този въпрос след толкова време беше болезнено. Доколкото помнеше, тези погледи правеха силно впечатление на работниците в ателието. Зад уважението и обичта на работниците към техните работодатели трябваше да се види и атмосферата, която тогава цареше в големите стаи. И главната причина, довела с годините до интимното му сближаване с мадам Роза, навярно се криеше в тези погледи, в чувството, пораждано от тези погледи. Имаше едно място, където въпреки всички разочарования проявяваха взаимно разбиране към слабостите си. Това място бе възникнало донякъде и от старото желание да даваш сам на себе си, от способността да умееш да подаряваш сам себе си. От способността да даваш сам на себе си и още по-важно — да умееш да обичаш… Не се беше осмелил да воюва с тези погледи, може би затова не му се беше удало да се махне „оттам“, „от дома“, от „своето убежище“, както бе желала Олга… Майка му притежаваше природна дарба да се бори с живота, сключвайки мир със себе си, с недостатъците си. Това беше лично, строго индивидуално познание, което бе усвоила с течение на времето. Не беше познание, получено от други или от книги. Беше неграмотна. Това, което можеше да „чете“, наистина „можеше да чете“, бяха чувствата на близките й, на тези, които искаше да види. Това, което можеше да „пише“, наистина „можеше да пише“, бе това, което остави у хората, което можеше да остави и се опита да остави у тях след смъртта си… Да, майка му, която не можеше нито да чете, нито да пише, която не бе прочела нито една книга, не бе написала нито едно писмо в живота си, бе жена, заради тази „необразованост“ останала далеч, навярно изглеждала далечна за мнозина. Но тогава човек не можеше да си представи нещата другояче, нямаше друг път за тези хора, които бяха „затворници вкъщи“… Училищата на Alliance Israelite още не бяха достигнали Истанбул, Еврейският лицей още не беше отворен. Имаше училища за религиозно обучение, само че там не пращаха момичета. Да постъпи в католическо училище така или иначе беше изключено. За онези момичета пътищата бяха затворени, вратите бяха затворени… Тогава нямаше възможност да се направи друг избор. Понякога обаче му минаваше през ума, че именно „невежеството“ на тази жена, която беше дала толкова познания на синовете си и многобройните си близки в името на живота, бе първопричината за това, че тя живееше в толкова здраво, по-точно непоклатимо в рамките на този ред здание на разума. Тази позиция естествено не означаваше желание да защити „невежеството“. Освен това животът му беше показал различните аспекти на необразоваността и когато бе дошло времето, го беше научил да разсъждава другояче за тези неща.

Както всички майки, неполучили шанс да учат, така и мадам Перла беше много щастлива, че синовете й „щудират“ в добри училища. Вечер ги караше да й разказват учебния материал, макар да знаеше, че няма да разбере почти нищо. Да слуша, да слуша мълчаливо — това й доставяше голяма радост. Все едно тогава казваше: „Ето, и аз уча заедно с вас, опитвам се да уча“. В тези мигове обаче за нея беше важно и да прояви майчина нежност. Това може би беше позната част от позната история. Ала, макар да познаваше чувството, все пак беше хубаво да го изпитва, години наред да го изпитва…

Когато майка му се стараеше да компенсира нежността си чрез авторитет, който упражняваше, без да наранява някого, то това безспорно бе и известна самозащита, старание да прикрие собствените си слабости. Който не беше в състояние да разпознае този прийом, виждаше в нея предимно онази горда жена. В началото направи впечатление най-вече с това качество на мъжа, за когото се венча. Бяха се оженили по любов. Брак по любов, който противоречеше на условностите на епохата… Баща му разказваше, че за пръв път видял майка му в дома на роднини и веднага си помислил, че това е жената, с която иска да прекара своя живот. Поприказвали си малко. Тогава всички изживявали вълнението от започващото ново столетие. Побъбрили си малко и се опитали да поговорят малко за себе си. Тогава в онези домове, сред онези хора и бездруго не можели да изискват един от друг повече от „малко“… Този разговор обаче бил достатъчен на баща му, за да продължи да преследва гордата млада девойка. Когато в съгласие с навиците и традициите били предприети проучвания, узнали, че девойката, която в унисон с името си била красива като перла, живеела в дом, плътно затворен за външния свят. Говорело се, че семейството в Ортакьой било много религиозно. Няколко дни след запознанството отишли заедно като семейство в онзи дом, та — отново в унисон с традициите — да поискат ръката на девойката. Тогава, тъй като усетили духа на две култури с техните различни характери и гласове, първо било произнесено „мазел тов“, после „късмет“ и така бил даден брачният обет. Годеничеството продължило известно време. Всичко било толкова просто, чисто и по детски невинно… В тези дни Перла говорела много малко с Аврам и предпочитала да слуша, да слуша колкото се може повече и да разбира. Едва след като се венчали, могла да каже на мъжа, с когото съединила живота си, че бил спечелил сърцето й още при онзи пръв разговор. Минали още няколко дълги години, докато Аврам, чиракът на Кеворк ефенди, се превърнал в Аврам ефенди. По време на годеничеството с Перла Аврам зиме и лете вървял пеша от Хаскьой до Ортакьой, като по дългия път си мечтаел за ателието, което все някога щял да обзаведе. Отварянето на ателието станало възможно не само благодарение на изученото от Кеворк ефенди и въз основа на неговото насърчение, но и благодарение на зестрата на Перла. След сватбата живели две-три години в къщата в Ортакьой. Когато работата потръгнала, се преместили в къщата в Халъджъоглу.

От този ден насетне майка му ходела все по-рядко в къщата в Ортакьой, където била прекарала детството и моминството си. Често казвала: „Моето семейство е тук, моят дом сега е тук“. Ала тази позиция, изглежда, имала съвсем друга, неразказана, неразказваема страна. Тази страна сякаш спотайвала много дълбока болка, която трябвало да остане скрита много дълбоко. Истината, същинската истина не научили нито тогава, нито по-късно. Тук би могла да се види реакцията спрямо търпян дълги години тормоз, която най-сетне съумяла да намери израз. Баща му чул отнякъде, или се направил, че бил чул: жена му не била родна дъщеря на двамата набожни старци. Възпитали я много строго. Когато пораснала и започнала да се развива, да се разхубавява все повече, тя се сблъскала с определени „неизпълними настоявания“ от страна на баща си. По кой начин и доколко Перла можела тогава да им се противопостави? Всичко това най-вероятно беше голословен, мръсен слух. Безпочвена, мръсна клевета, чийто източник бе неизвестен и щеше да си остане неизвестен… Баща му мислел така или поне искал да се преструва, че мисли така. Дали във времето насаме двамата разговаряли подробно по темата, която подмолно можела да повлияе много дълбоко върху една връзка, и се опитвали да се разберат, или това била тема, която не засегнали, която отминали? Баща му и бездруго му спомена само веднъж за слуха, когато беше вече стар. Когато беше вече стар, само един-единствен път, доста години след „онзи пожар“… Сякаш говореше за детайл, който бе маловажен или бе изгубил значението си. Безспорно тази вероятност, а именно да си изоставен от истинските си родители, правеше още по-разбираем стремежа на майка му да сплоти семейството си. В някои ситуации обаче нямало как да се проучат по-задълбочено някои теми, свързани с миналото. В някои ситуации трябвало да спреш на определени места… В това отношение заслужава внимание фактът, че в деня на сватосването нямало никаква съпротива от страна на „онзи баща“, който бил принуждавал или уж бил принуждавал Перла да живее при условия, които тя така и не можела да забрави и за които не можела да говори открито… Няколко години след сватбата, двамата стари родители, както изглежда, внезапно заминали за Палестина, отишли в Светата земя. Жак не ги познаваше. Един ден намери в чекмеджето снимка и когато попита баща си за лицата на снимката, научи тази странна история. Да, междувременно бяха изминали много години. В гласа на баща му се долавяше леко треперене, издаващо, че едно съмнение не е било заличено напълно, въпреки многото години… Огледаха снимката, Жак и баща му се взряха в снимката. Виждаха се само жена с едър бюст и белокос мъж с дълга брада. Един ден казали, че били вече много стари и щели да се изселят в Йерусалим, за да склопят очи в Светата земя. Тогава Перла не се натъжила от това развитие и чрез безразличие се опитала да демонстрира, че не е натъжена. Чрез мълчанието си очевидно искала да демонстрира и каже, че онази стара жена и онзи много стар мъж никога не били играли важна роля в живота й. Чрез своето желание за демонстрация естествено демонстрирала и друг факт. Явно тогава никой обаче не засегнал тази страна на действителността, не се осмелил на това.

Дали онези фотографии бяха верните фотографии? Дали този разказ бе истинският разказ? Това Жак така и не успя да узнае, да разкрие напълно. За „децата“ тази история си остана приказка от далечен свят.