Марио Леви
Истанбул беше една приказка (29)

Пътешествие на сърцето

„Уморена съм… Дори много уморена… Остарявам. Концертите още са хубави, но кината затварят едно след друго. «Глория» затвори, «Конак» също, в «Алказар», в «Мелек» вече не прожектират стари филми. Къде отидоха онези хора, къде се загубиха?“, каза Танте Тилда, след като отпи глътка от чая си. Отговорих на този въпрос с думите, че всеки човек си има собствена среда и че всеки човек изживява кината и филмите си със своите хора.

Сегашното време не беше вече онова време. От друга страна, заблудата между другото съдържаше и аспект, обвързващ човек с живота. Тези заблуди приемахме напълно естествено. Напълно естествено… Без да анализираме, без да обсъждаме, без да се съобразяваме със себе си…

Завръщането на брат й в Истанбул като че ли натъжаваше, но същевременно и тайно радваше Танте Тилда… „Робер се върна. Сигурно не се чувства добре в хотелската стая. Ще му кажа да дойде при мен…“ Макар че не искаше да й проличи, въпреки многобройните си флиртове, многобройните си връзки бе покрусена от неочакваното изоставяне. Това, че намери за необходимо да заговори за умората си и да припомни за копнежа си по онези кина, бе може би израз на копнежа да прегърне по-големия си брат, някого, в чиято обич можеше да вярва. Нейните самотни нощи бяха навярно по-ужасни в сравнение с нощите на други хора. Тук обаче трябва да се види и друга фасета на действителността. Зад желанието да покани брат си в дома си се криеше стара съкровена вина, която тя се опитваше да изкупи след години. Не би могла да намери по-подходящ момент, като се има предвид какво пораждаше това завръщане у човек с тези житейски съдби. Освен подходящия момент обаче, това бе, така да се каже, потребност. Танте Тилда бранеше по подобаващия й начин онова, което смяташе за правилно, за разлика от семейството си… Лондон или животът, години наред превръщали брат й в герой в очите на семейството, били далеч, сякаш завинаги недостижими, невидими, недостъпни. Магията била развалена. Героят можел да се задържи като търпян постоянен гост единствено на мястото, към което принадлежал до последно. Като нуждаещ се, търпян постоянен гост, който трябвало да се покае за грешките си, дори по-скоро като чужд човек… В онези дни той несъмнено, както и мнозина други искал да зададе на някого въпроса: От кого всъщност се изисква да плати цената?… Кой, за какво и пред кого настоявал в една от вечерите, в които той се опитвал да вмести някъде завръщането си?… „Какво всъщност си правил в живота си?“, попитал мосю Жак неочаквания си гост в това ново време. В гласа му се долавяло нещо като яд, нещо инквизиторско и сякаш старание да покаже собственото си превъзходство. Мосю Робер много добре разбирал какво се криело зад въпроса. След толкова много малки битки не било трудно да предугади какво искали да кажат хората с някои думи. Трябвало да приеме играта подобаващо на предизвикателството. Подобаващо на предизвикателството, както искали другите, напук на други сцени, драми и играчи… Тази роля безспорно не му била чужда. Затова казал, без да прикрие лекото пресекване на гласа си: „Нищо, освен шоу… Просто шоу…“. Била неделна вечер. Неделна вечер, в която стаите били някак по-малки, някак по-студени и лишени от фантазия… В онази неделна вечер един от стигналите до мен фрагменти от спомена намерил мястото си… Само допреди няколко месеца Робер живеел сред светлините на друг град… Сега сцената била друга, не скривала както по-рано заблудите, лъжите, далечността. Той се опитал, въпреки всичко се опитал да се преоткрие в онези картини. Опитал се… Само допреди няколко месеца ходел за следобедния чай в хотел „Гросвенор“, за да не се откъсва от онзи живот, за да каже и покаже най-вече на себе си, че може да остане верен на тези отживели навици… Онази вечер, там, онази далечна неделна вечер бил сам. И все пак същата вечер в Истанбул в по-малките стаи с по-оскъдна светлина там били и „другите“… Другите, само другите… Фактът, че бил принуден да погледне на живота си от такова място, породил почти неописуема тъга. Но най-трудно поносимо всъщност било да се завърне при онези, които година след година смятал за свои близки, като при „други“. „Шоу, просто шоу…“ Може би това било изречението, което всички там искали да чуят, всички, които нямали друга работа, освен да седят по местата си и които му завиждали „в онези стари времена“. Цената била платена. Онези, които били отвъд границата, видели, каквото искали да видят… И за хората отвъд границата естествено също имало бряг и друго „отвъд“, за което можели да разкажат, което можели да защитят.

Танте Тилда била извън тази игра. За нея по-големият й брат си оставал герой. При нея дошъл герой от онези филми, способен да пренесе чувствата от онези филми върху другиго. Както всеки герой със „своите песни“, който можел да живее само във въображението и който все пак бил по-близо до реалността, до автентичната реалност, по-близо от мнозина, които спадат към нашата реалност, изглеждат част от нея. Този герой бил нейният Кларк Гейбъл, който се усмихвал само на нея, който не бил загубил усмивката си. Кларк Гейбъл, който й разказвал, че онези филми не били далечни приказки… Несъмнено тази мечта бе приятна и убежище, което трябваше да бъде закриляно и поддържано живо докрай. Според мен обаче в тази връзка се таеше и чувство, разбираемо само ако се пристъпеха някои неизбежни граници, чувство, което можеше да тръгне по съвсем друг път в съвсем друг разказ. Дали в това чувство не открихте следите на много дълбока, неизразима с думи връзка, аспект, който трябвало да се запази в тайна? Ако се замислим за онова, което успяхме да видим, за нашите опорни точки или за това, което ни бе предоставено между редовете, тогава ни се струва, поне засега, невъзможно да стигнем дотам. Останали са картини от секретната история на тази връзка, която не бивало да се разклати нито за миг. В тази история имало картички, изпратени от пощенските служби в далечни градове, неочаквани дълги телефонни разговори, като думите в тях имали тайни значения. Във времената, когато имала най-голяма нужда, брат й — сякаш помежду им имало особена комуникация — й пращал малки преводи от „банките, където правел големи сделки“. Това Танте Тилда не забравила, също както и прекрасната седмица, когато я поканил в Лондон, дните, в които й предоставял за разходка ролс-ройс с шофьор, мюзикълите и оперите; че я завел в „Хародс“, в „универсалния магазин, откъдето пазарувала кралицата“, и какво й купил там; ресторанта, където я обслужвали келнери в столетни традиционни одежди и с бели перуки, „всеки учтив като лорд“. За нея това бил стар филм, на който не дала, не искала да даде заглавие. Стар филм, който не се изтъркал, на чиито сцени вярвала, че се наслаждава във всичките им багри, за който искала да си спомня вечно… Живеела с илюзията, че може да срещне на улицата Дейвид Нивън, поискала да почука на вратата на къща, която подхождала на „Моята прекрасна лейди“, и вярвала, че обикаля из приказен град, когато я снимали със стражата пред двореца. Изобщо не била наясно, че и в други страни и езикови светове имало хора с отегчителен, монотонен живот, нещо повече: че можело да има други приказни светове, които откривали значението си другаде. В онази далечна страна, без да съзнава, си представила съдба и позиция, които дали насока на живота й. Може би затова смятала някои далечни картини в далечната страна за по-важни от много други хора. От прозореца на своя луксозен хотел наблюдавала как автомобилът с шофьор, изпратен от брат й, винаги идвал десет до петнайсет минути преди уговорения час. Шофьорът поглеждал часовника си, чакал и й давал знак едва когато станело време. Всичко било толкова „по английски“, толкова фантастично. Седмицата била фантастична. Фантастична седмица, която щяла да остане незабравима години наред, може би цял живот. Откъде при това положение би могла да разбере, как би могла да забележи, че по същото време по-големият й брат бил затънал в блатото на дълговете и водел много нещастен живот с жена си? Зад онези светлини се криела съвсем друга самота, разруха. Ала навярно никой тогава не бил готов да понесе докрай последиците от една грешка. Онова време било времето, в което мечтата още не била рухнала, частите още не били разглобени, вярата, че една надежда може да се възобнови още веднъж въпреки всички липси, всички принудителни раздели, още не била изгубена. Когато научила истината, изпитала още по-силна любов към брат си. А ето че сега й се удал случай да докаже любовта си, която се задълбочавала все повече с годините и която тя искала да запази завинаги жива. Щяла да го покани в дома си.

От даваните под наем два магазина в квартал Махмутпаша, останали от семейството, от баща й, Тилда получаваше малък доход. По-малък от нуждите й. Горе-долу знаеше с колко пари разполага месечно и колко може да похарчи. Единият наемател беше кожухар, толкова стар, че бе в състояние да извършва поправки само на познати, а другият — търговец на платове, чийто капитал постоянно се топеше. В последна сметка всеки се бореше посвоему да оцелее, да свърже двата края и да носи бремето си… В действителност сестрите и брат й също имаха дялове от магазините. По разбираеми причини обаче бяха сключили малко споразумение. При всички положения магазините трябвало да бъдат, да останат собственост на Тилда. Това споразумение, доколкото разбрала, било резултат от тайния завет, който мосю Ицхак малко преди смъртта си поверил на мадам Роза, която от най-ранна младост била принудена да поеме майчината роля в семейството. Значението на полученото или даденото в такива моменти обещание понякога би било по-важно от редица документи… И все пак онова, което всъщност ме интересуваше в онези вечери, бе не толкова тайното споразумение, което би могло да се коментира по много начини, а по-скоро отношението на Танте Тилда към дохода от тези магазини. Ако желаеше, би могла да повиши дохода си, за да си проправи пътя към по-комфортен живот. Спомням си, че мосю Жак често я критикуваше, задето не предприемала необходимите стъпки в тази посока. Ала навярно имаше друго чувство, което бе решаващо за подобен избор. Едно простичко чувство, което мнозина се опитваха да потиснат, което у някои можеше да пробуди нещо в глъбините на душата, намираше отзвук някъде… Това чувство се основаваше върху факта, че макар и отдалеч, тя споделяше, вярваше, че споделя нещо общо с хората от тези магазини, които също като нея самата се съпротивляваха срещу променящото се време… Доходът бе оскъден, ала освен пари тя печелеше и други неща. Най-вероятно Танте Тилда се подчини на подобно чувство, когато покани брат си при себе си. Парите й стигали дори да ходи на концерти и кино. И бездруго не очаквала повече от живота си.

Ала в онези дни имаше и друг факт, който разтърси дълбоко, много дълбоко семейството. Мадам Роза, която полагаше усилия за сплотеността на семейството си и на отделните членове на семейството, сдобряваше скараните и умееше да пази всички тайни, тази жена с всеки изминал ден се отдалечаваше все повече от близките си, хората, на които бе подавала ръка в най-трудните времена.