Марио Леви
Истанбул беше една приказка (35)

Да обичаш фотографии

Вечерите, в които заедно излизахме от „дюкяна“, често се уверявахме взаимно сякаш за свое оправдание, че е трудно да намерим маршрутка за Нишанташъ, така че предпочитахме да повървим до Каракьой и оттам с подземния трамвай, най-малкото метро на света, пътувахме за Бейоглу. След това се спирахме пред магазините за дамско облекло и дълго разглеждахме витрините. Берти ме питаше какво мисля за тези дрехи. Разбирах. Разбирах, но споделях с него мислите си, все едно нищо не забелязвах. Тази игра трябваше да се играе по този начин… Всичко това бе заради Берти… За негово добро исках Берти да преоткрие — макар и след години — своя „изгубен рай“. За жалост обаче и моите възможности, компетентности бяха ограничени. Тъй като първо трябваше да повярвам в себе си, ако исках да играя тази игра, респективно да напредна в този разказ. Може би затова след известно време се принудих да си дам сметка и призная, че въпреки всички усилия не постигах желания успех по този път, вече не можех да следвам настроенията си. Сякаш за пореден път доказала, че беше права, тази жена ми се смееше от своето потайно място, от нашето специално място, също както в по-раншните оставени в мен разкази.

С всеки изминал ден ми ставаше все по-трудно да задържа Берти задълго в този разказ. Докато исках жената във въображението ми да бъде избавена от голяма болка, разочарование от мъж като Берти, може би и от собствен опит някак не можех да се доближа до мисълта, че тя ще започне такава връзка. Естествено, че бе изживяла разочарования, тя беше специална жена. Виждаше по-добре от други жени как и от кого бяха наранени някои хора. Зная, че крачките, които е нужно да се правят във връзките, не са уточнени, не могат да се уточнят предварително, че сърдечната авантюра придобива значение чрез неочаквани пристанища и бури. Но въпреки всичко според мен тя имаше съвсем друго място в съвсем друг разказ. Тъй като очакваше от мен ново, друго изречение, изречение, което не бе казано, написано досега… Тъй като у мен имаше тайна топлина, създадена от нея. В момента нито бе толкова остаряла, нито бе изгубила своята привлекателност, така че нямаше абсолютно никаква причина да печели мъжете, правейки големи жертви, и вследствие на това да бъде толкова добра… С две думи, нейният протест, това, което бе казала в кухнята, бе отчасти оправдано. Станалото след тази фаза принадлежеше на двама ни. Затова след тази вечер още дълги вечери седяхме заедно на онзи балкон. Още дълги вечери, заедно… Както бе мечтано от самото начало… Говорехме за романа, който исках да напиша. Струва ми се, че в тези мигове Берти бе малко по-близък с нея. Нали понякога е много по-лесно да живееш в мечти, отколкото в реалността… В онези дни като че ли написахме онзи разказ, без да забележим… Беше обаче разказ, който и до днес нямах кураж да възпроизведа на хартия… Тъй като помежду ни неизменно бе изречението, което не можех да напиша, да намеря… В онези дни се питах дали някои думи щяха да намерят мястото си. Е, днес е време да задам още веднъж този въпрос. Досега въпросът не е получил отговор. Склонен съм обаче да се осланям на времето. Склонен още веднъж да се осланям на времето, още веднъж да вярвам, че чрез тези отсрочки ще стигна до себе си с всичките ми самозаблуди, лъжи, оправдания, цялата ми затвореност… Това бе една от най-важните причини да вярвам, че се нуждая от приятелството на Берти. Спомних си за него в една от тези вечери, в съвсем неочакван миг. Може би тази вечер и той би могъл да получи малко място. Само че по-късно предпочетох да замълча, поемайки за пореден път бремето на едно „предателство“. Разказът ми се опря за пореден път. Тогава трябваше да си спомня колебливостта, която диктуваше живота на Берти. Сякаш бе изгубил онзи малък рай или шанса за него по време на следването си в Кеймбридж. Според мен той се сещаше със съжаление за града и незабравимата си стая, която бе оставил там. Стая, която така и не забрави и която не можеше да понася въпреки всичко преживяно… За да види бегло тази стая, човек безспорно трябва да познава неговата история. Навярно и затова бе разказал, бе могъл да разкаже само на малцина за онези дни. Донякъде и затова… За да се връща принудително колкото се може по-рядко „там“, в онази стая… С надеждата, че ще може по-успешно да избяга, да се измъкне от евентуалните обяснения… Но нали си имахме нашите разходки от „Тунела“ до площад „Таксим“.

Днес тези разходки означават за мен много повече от онези въображаеми разкази. Мисля, че благодарение на тези разходки у нас възникна един напълно личен път. Въпреки че днес онзи път е павиран с други камъни и въпреки че вече не ни познава… Въпреки че сега съществуваме на други брегове, в други „стаи“, изречения… Къде остана това минало, при кого, как, с кои гласове? Според думите и държанието му аз спадах към малцината, които можеха да го разберат. Това доверие трябваше да ме отведе до безкрайно дълъг разказ, години наред пазен жив в тайно „чекмедже“. Той — както някои незабравими истории, които превръщат човек в пленник на определени картини — беше тъжна история. Това ми се изясни по време на една от дългите ни разходки из града. Въпреки всички грешки той никога не пожела да се раздели със своята история… Никога, въпреки всички грешки и липси… Тъй като беше убеден, че там е оставил важна част от живота си. Искаше да разкаже и да се представи донякъде и за герой на тази история. Искаше да разкаже, за да приеме още веднъж някого като гост в онази „стая“, макар и в далечна страна… Да разкаже, да може да разкаже… Макар невинаги да намираше точните думи за една такава авантюра… И бездруго можеше да види само част от разказа си. „Другата част“ щеше да ми поднесе „някой друг“ в неочаквано време на неочаквано място и тя щеше да остане моя тайна. Каквото научих един ден — споменато между другото — нямаше да му кажа никога. Защо постъпих така? Защо реших да скрия от него реалността, която би могла да отвори съвсем друга врата за разказа? Дали не исках да повярвам в името на неговите спомени, или ми се стори по-правилно да не повярвам на това, което години по-късно ми поднесе човек, навлязъл в живота ни като гост и после изчезнал? Може би. Но навярно „чрез предателството“ към нашата дружба, нашата близост исках да запазя този спомен. Не съжалявам. Тъй като така е жива поне неговата част от разказа, която отговаря на изживяното от него, от нас, от такива като нас…