Марио Леви
Истанбул беше една приказка (21)

Една хотелска стая на „Съраселвилер“

Винаги когато си спомням за мосю Робер и картините, които остави у мен и които бяха само наши, се сещам за западналата хотелска стаичка на „Съраселвилер“ и прекараните там дълги нощи, задаваните въпроси и възобновяващите се непрестанно надежди. Беше първата спирка по пътя, който поех, за да пренеса в новия ден оставените някъде в отминали разкази животи, пречупвайки ги под моя зрителен ъгъл. Да, думите идваха от други истории и бяха предопределени да стигнат до друго място или да се върнат от друго място и искаха да бъдат споделени с някого. Винаги когато си спомням… Има моменти, които ми бяха разказани в онази стая, а ако бяха неизразими с думи — посочени, дори, така да се каже, предоставени. Едно шкафче, едно легло, два стари куфара, които съдържаха няколко овехтели предмета и уморени от годините дрехи, предлагащи една или друга опорна точка от миналото. Това бе в известен смисъл фотография, която ми помогна да се доближа до мосю Робер, до онзи мосю Робер в съзнанието ми. Снимка, която с течение на годините придобиваше все по-дълбок смисъл, чиито детайли с времето се разпознаваха по различен начин и която все повече претендираше за много специално място…

Като обобщя чрез впечатлението, което той беше придобил за другите, снимките, които ми показа, и онова, което ми разказа за дългия си мъчителен житейски път, мосю Робер беше в пълния смисъл на думата противоречива личност.

Да, мосю Робер остави разнопосочни впечатления за себе си и своя живот. Според мосю Жак например мосю Робер беше цар на позьорството пред околните, да съчинява празни мечти, да мами другите и себе си, безотговорен, егоистичен, изхабен човек. Цял живот правел погрешни крачки, живял с погрешни хора. Никога не се замислял за следващия ден, вечно се криел зад някакво лустро, стремял се да подражава на другите, никога не опознал себе си. Така и не можах да си обясня докрай защо мосю Жак, след всичко, което бе изстрадал, след толкова много смърти и загуби, имаше такова безсърдечно отношение към мосю Робер. А и не бе положил ни най-малко усилие да го разбере или обикне, въпреки че жена му трепереше над мосю Робер със сестринска нежност и винаги му подаваше ръка за помощ. Сегиз-тогиз си мислех, че мосю Жак всъщност нямаше право да говори така за мосю Робер пред мен. Неговите оценки и квалификации вероятно бяха плод на изпитани преди години и останали неизречени чувства. Може би навремето дълбоко в душата си бе завиждал на героя на онзи фантастичен живот в Лондон и оценките неволно разкриваха тайно чувство на мъст. Нямаше никакво съмнение, че в тая работа бяха набъркани и парични въпроси. С други думи, не бива да се забравя, че в онези дни Робер не вършеше големи дела и някои дългове останаха неплатени. В това отношение имаше какво да каже, би могла да се изкаже, разбира се, и мадам Роза. Само че в онези домове, в тези среди това бяха тайни или от определен момент нататък щекотливи въпроси, при които бе заложена честта на един човек и за които не се говореше открито. Каквото ще да става, кирливите ризи не трябваше да се вадят на показ. Като по-голяма сестра закрилница, едва ли не като майка, мадам Роза от малка се беше грижела с любов за брат си — каквото и да говорели за него — заради особената ситуация, в която се намираха. Докрай вярваше както в ролята си, така и в играта…

Ревност, разочарования или малките, нито веднъж не решени с открити карти битки за надмощие… Един ден мосю Робер бе приел „поражението“ си или поел ролята на победения, като привидно се беше съгласил с всички оценки за живота си, за да продължи битката на друго равнище. Днес разбирам малко по-добре това поведение. Изискваше го логиката на играта. Разказът за мосю Робер е разказ за дълга, сякаш безкрайна битка на един човек в страна, която никога не е била „неговата“, битка срещу чужди хора и срещу отчуждението. Потайната усмивка на победители и победени, която съдържа толкова чувства и спомени… Преживяното в онези дни отново ми припомни и чувството, породено от този факт. Дали в този момент фактите все още бяха важни, имаше ли изобщо граница между тези двама души, които хранеха различни надежди в различни светове и които трябваше да носят дълбоката скръб в душата си, всеки сам за себе си? Къде още можеше да се очертае границата между победители и победени? С други думи, можеше ли късната победа в тази война — ако това, което чувствах и разбирах, беше война — действително да донесе щастие на мосю Жак? Не мисля.

Мисля, че той дори нямаше нужда да задава този въпрос след всички смърти, загуби, след несбъднатия копнеж и разкаянието от постъпки, чиято цена бе платена. След онези дни мосю Жак започна да гледа на живота по друг начин, така мисля. Не му беше лесно да върви по започващия в тези дни път и за него това несъмнено бе път с голяма лична самота. Що се отнася до позицията на дадени хора към живота обаче, сред тези заплетени взаимоотношения имаше няколко малки опорни точки. Погледнато от този ъгъл, състоянието на мосю Робер — признавам, че може би се заблуждавам или се изразявам погрешно — макар и за кратко, вероятно облекчи донякъде душата на мосю Жак. Все едно гледаш героите на житейската сцена и от време на време се опитваш да се утешиш с думите: „Е, поне съм тук, колко е хубаво, че не съм принуден да живея като него“. Тогава много по-лесно ти се удава да приемеш човека, „който просто си е такъв“, въпреки всички напразни мечти и надежди. Не ми беше никак трудно да вникна в това чувство, да проумея тази позиция. В края на краищата, за разлика от мосю Робер, който повече или по-малко успешно бе изпробвал, рискувал да изпробва всички възможности, мосю Жак олицетворяваше света на сигурността, ако се вземеха под внимание неговите сделки, взаимоотношенията с жените и пътя, по който бе вървял, в който бе вярвал през последните години. В този свят живях и аз, нито за миг не бях далеч от него. Малките триумфи в свят на сигурност, в който можеш да се приютиш, който най-често възприемаш като убежище… Макар че невинаги можеш да разчиташ, да вярваш на тези триумфи… Да, малките триумфи. До последно сме зависими от малките триумфи, за да се предпазим от болките, или нещо повече: за да ги изтърпим. Когато се опитваше да оцени живота на мосю Робер, мосю Жак ненапразно използваше пословица, останала от баща му: „Ya palo ya payton“. (Или тояга, или файтон.) Един ден го попитах за значението на този шпаньолски израз. Отначало махна с ръка, сякаш за да каже „остави“. Да обясни поговорка, която съвсем естествено и спонтанно бе навлязла във всекидневната реч — е, това вече му се виждаше излишно. Та нали най-често не си даваме сметка за акумулираните у нас думи и за картините, които те пораждат… Някои приказки в някои разговори запомняме, без да се замисляме много-много откъде идват. Онзи момент бе белязан както от безпокойство, така и от чувство, което не мога да назова. Мосю Жак замълча и отпи от чая си. После каза: „Има две значения. Първото гласи: или бедност, или богатство, респективно всичко или нищо. Другото значение е: или удари, оттам и тоягата, или престиж, оттам пък файтона“. И двамата се почувствахме някак задължени да се усмихнем безмълвно. Известно време не отронихме нито дума, загледани пред себе си. Предполагам, виждахме хората, за които се сещахме при тази поговорка, на съвсем различни места и заедно с други съвсем различни хора. „Никога не съм бил такъв, винаги съм се страхувал да не стана такъв“, каза още той. За кого мислеше, за кого се мъчеше да си спомни — сега беше по-разбираемо. Какво се криеше зад думите: гордост или разкаяние? И досега не съм намерил задоволителен отговор на този въпрос. Да избяга, може би се опитваше пак да избяга. Да избяга, пак да избяга… Поговорката „Или тояга, или файтон“ изобщо не прилягаше на мосю Жак. Би следвало да се замислим още веднъж за неговата самота, която, като се абстрахираме от общественото му положение, не можеше да се обясни и с неговата природа. Той всъщност бе човекът, който винаги имаше право, въпреки всички заблуди и грешки. Също и в оценката за мосю Робер. В действителност поговорката много точно характеризираше този авантюрист. Тъжното бе, че един ден в крайна сметка остана само „тоягата“. И все пак, макар на някои да се стори озадачаващо, също и моментите с „тоягата“ му подхождаха във всички варианти на поражението. Този детайл беше уловил и Берти. За Берти този човек, живял до края на дните си в Лондон, в чужда страна, бе „героят на неосъществена авантюра“. Да, героят на неосъществена авантюра… Ето защо, мисля, споменът за следването му в Кеймбридж бе неизбежно свързан с вуйчо му. Когато мосю Робер се върна в Истанбул без очакваното богатство и без реноме, Берти бе човекът, който го защити с всички средства и това се дължеше на тази неизбежност. „Поне не слушаше никого, а живееше както си знаеше.“ С тези думи Берти всъщност изрази разочарование, от една страна, от себе си, а от друга — от баща си. Спомням си онази вечер. Сякаш изречението провокира всеки от нас за едно малко пътуване във времето. Погледнах към Жулиет, а тя погледна към Берти. На лицето й бе изписана нежността, присъща не толкова на съпруга, колкото на по-голяма сестра, на майка. Мисля, че в този момент усетих най-силно колко обичам всички тях въпреки различните ни схващания. Берти загатна, че тайно се възхищава от вуйчо си, което засили моето чувство. Бях досегнал деликатна, много деликатна граница. Не ставаше дума само за проява на лоялност, тази граница ни позволи да проникнем много по-надълбоко. Берти в никакъв случай не можеше да изостави този човек, който бе успял да живее години наред в Лондон и затова се бе превърнал за него в героя на изгубен живот. Дори след толкова много години той се нуждаеше от онзи живот — плод на своето въображение. И в онези дни трябваше да накара най-вече себе си да повярва, че човекът, описан от баща му, не бе загубил сили да продължи битката срещу други хора. Не биваше да изпускам от очи тази възможност и от определен момент нататък нямах друг изход, освен да продължа по пътя с неизвестен край и да проникна във вътрешния мир на протагонистите, които съвсем бавно пишеха разказа вместо мен, заедно с мен, а неизвестността роди невероятна енергия. Днес си мисля, все пак беше много показателно за Берти, че се застъпи за изоставен от всички човек, все едно по какви причини. Този факт може би беше маловажен за други, за мен обаче имаше голямо значение. Беше най-красноречивият пример за това, че той бе добър човек. Ала животът невинаги реагира великодушно на такива неща. Годините щяха да го покажат. Берти нямаше да намери никого от обкръжението си, който да прояви кураж и да се застъпи за него. В семейството имаше още една жена, която в онези дни не изостави, не можеше да изостави мосю Робер. Тази жена, за известно време играла важна роля в живота ми, беше не друг, а Танте Тилда, която с всичките си лудости и противоречивости живееше в съвсем различен свят. Не ми беше много трудно да открия причините за тази й позиция или пък да разбера свързаната с нея топлота. Мъжът, живял онзи живот в Лондон, бе героят на изгубена, неизживяна приказка: Да, героят на изгубена, неизживяна приказка. Макар че приказките бяха много различни. Затова и нейният герой беше винаги „там“ и трябваше да си остане „там“. „Там“, винаги „там“… Както другите герои от света на нейните мечти… Тя познаваше онази битка, чувстваше се дълбоко свързана с тази битка и в своя живот. Беше поела бремето на много драми заради онези хора и онези времена. Тези хора и тяхното време бяха причината за множество самотни пътища.

В семейството тези чувства несъмнено важаха не само за Танте Тилда. Тези, които не можеха да стигнат до хората от мечтите си и не можеха да се впуснат в игрите им, знаеха много добре, че животът с лъжи води до тежки нощи и душевни мъки. Дали Жулиет затова се отнасяше така към това завръщане, породило различни чувства у всички от семейството? В края на краищата всички ние вече се бяхме опитвали да намерим убежище при друг, чужд човек, за да се предпазим. Жулиет го осъждаше, задето не се беше адаптирал след всичките тези години в Лондон. Освен това мосю Робер не бивало да се връща в Истанбул в такова състояние, трябвало да приеме живота в Лондон в новите условия, нямал право да разклати образа, който бил създал във въображението на някои хора; трябвало да носи отговорност за себе си до края на своя живот. Казано другояче, както за Жулиет, така и за мосю Жак понятието за отговорност имаше голямо значение предвид живота на онзи авантюрист. За нас неговите преживявания несъмнено бяха свързани с различни асоциации. Независимо от различните оценки и понякога противоположните възгледи в крайна сметка все пак се оказа, че мосю Робер, животът му и разказите за него не оставиха никого равнодушен. Кой от тях бе истинският? Днес отговорът е не по-лесен от тогава. Според мен всеки имаше своята представа за мосю Робер, когото разбираше, представяше пред себе си и пред другите посвоему. Сякаш това бе съдбата на хора, които както в приказката тръгват, потеглят на път и отиват някъде. Той съумя да съживи у всекиго различна представа за себе си. По мое мнение в онези тежки дни, освен измамните надежди и мечтите му, отдавна надхвърлили обичайните времеви рамки, го поддържаше това чувство, по-точно този малък триумф, който не можеше да сподели с никого. Сякаш и днес го виждам как с тъжната усмивка от онези дни изживяваше този триумф в онази далечна хотелска стая. Още веднъж в онази хотелска стая, в онова фалшиво убежище, когато с все сили се мъчеше да се вкопчи в онези измислени моменти, картини. Още веднъж… Както винаги в такива мигове времето спира… Как няколко месеца след завръщането си в родния Истанбул, се приготвя пред огледалото за вечерта на Песах, която у семейство Вентура се празнуваше след големи приготовления и с малки вълнения… Как старателно се избръсва, реши и облича… Едно време, когато беше искал да превърне онези вечери на Песах в истински празник, тържество, след като години наред в далечната страна, в друга култура, на хиляди километри от семейството неизменно бе страдал от липсата на Песах… За да събере отломките на миналото… Отломките на миналото с надеждата да ги докосне още веднъж за една вечер, да ги събере безмълвно или заедно с незабравимите гласове… Откъде, през кой процеп на вратата бихте могли в такъв момент да погледнете към един човек?