Марио Леви
Истанбул беше една приказка (57)

Да хвърлиш феса в морето

Убеден съм, че мигът в онова кафене, който ме свърза, наистина ме свърза с Жинет, бе мигът, в който се докоснах до онзи дълъг разказ. Сякаш всички надежди, подхранвани заради този разказ, бяха предопределени да се устремят към този момент, този магически момент. Едни и същи хора бяха оставили в нас различни пътища в името на различни мечти… Различните пътища бяха различни самоти, а може би донякъде и усилието, или възможността да намерим отново някои сенки. Да се разказва за пореден път означаваше човек да действа автентично, да може да разбира и да вижда. Случайност, малка, банална случайност ни бе събрала в града, където този разказ можеше да започне наново. Виена беше отлагано, отдавна очаквано начало. В това начало трябваше да вярвам, както и в момента, когато се докоснах до разказа. Като се има предвид какво беше разказал мосю Жак за по-големия си брат, бащата на жената, която седеше пред мен, излиза, че в крайна сметка Виена беше много важна в този разказ. Сега си спомням за онази нощ преди много години. В един от редките мигове, в които говореше за онези дни, които не обичаше да си припомня, мосю Жак каза: „Несим забеляза във Виена колко обича Рахел. Иначе нямаше да се върне в Истанбул“. В думите му сякаш се криеше чувство, което всички ние не можехме да назовем, което ни върна отминалите времена, един друг Истанбул. Беше събота вечер. Помня смътно, че се бяхме събрали „семейно“ да гледаме телевизия. Съботните вечери бяха вечерите, когато в дома на мадам Роза имаше студен бюфет. Тогава приготовленията протичаха другояче. Запарваше се чай, а в плата и купички старателно се подреждаха храните: унгарски салам, сирене с червен пипер, солено филе от сардела в оцет, мармалад от розови листенца или според сезона от праскови, ябълки или портокали. Имаше маслини, тарама, а понякога и хайвер на зърна. В този дом не познаваха маслини в сос с риган, а чаят винаги се пиеше в порцеланови чаши… Берти, Жулиет, Рози, Нора… Онази събота вечер всички бяхме там. Какво накара мосю Жак да заговори ненадейно за по-големия си брат Несим? Да, никога нямаше да узнаем, да назовем чувството, което бе спотаено в онзи момент. Онова чувство беше в онзи мрак, значението му трябваше да се подири в онзи мрак… В този текст мракът бе още един призив. Сега с всеки изминал ден ми се струва по-вероятно, че ще съумея да събера този текст, като сглобя животите, фрагментите от животите, които с течение на годините получавам съвсем бавно от някого, от „моите хора“, в дълъг разказ, въпреки всички липси, въпреки мрака и мълчанието. Тъй като вече разглеждам онова, което евентуално се е случило там, отдалеч, като наблюдател. Така че онова изречение би могло да се интерпретира и по следния начин: Във Виена Несим разбрал най-вече колко обичал Рахел, че не можел да избегне Рахел и живот с Рахел и че не можел да се възбунтува срещу своята орис. Във Виена, там, където искал да забрави всичко, където се надявал на нов живот… Във Виена, в града, който години наред за него бил символ на нов живот, в тази страна на мечтите и свободата… В атмосферата на валса, който олицетворявал великолепието на австро-унгарската монархия. Била втората или третата година на Несим във Виена. Мосю Жак не си спомняше точно. Спомняше си обаче, че един ден пристигнала картичка, съвсем различна от картичките, които обикновено получавали. Тази картичка дошла след дълго мълчание, станало по-голямо поради чакането. Несим пишел, че много скоро щял, трябвало да се върне в Истанбул по причина, която не можел да обясни. На картичката имало файтон. Според мосю Жак „ценността“ на картичката била именно в снимката на файтона. Снимката на файтона… Да, каквото всъщност искал да каже Несим, сигурно се криело в тази снимка. Снимката на файтон… А пък това била просто една от фотографиите с изгледи от Виена, с които той още преди това се опитвал да сподели, да покаже моменти от този град. Доколкото разбрах, тази снимка породила особено чувство между двамата братя. В крайна сметка обаче истински важното било завръщането. В онези дни и Рахел вярвала в завръщането. Това била новината, която чакала търпеливо, доверчиво. Силата, която й давало това доверие, й потрябвала един ден и в „други времена“. Ала тогава всичко било още много далеч от онези времена. Тогава никой не можел да си представи, че някога светът щял да се промени дотолкова, никой не бил в състояние да си го представи. Световната война още не била свършила. С образованието, което Несим получил в тогавашната гимназия на австро-унгарската монархия, която днес се нарича просто Австрийската гимназия, била положена основата на факта, че той, за разлика от брат си бил привързан от цяло сърце, с цялото си същество към немския език, към света на немското. Тази привързаност намирала отражение дори в някои детайли на картичките, които изпращал на роднините си в Истанбул. Привързаността била толкова дълбока и подчертано емоционална, че изписвал второто си име Моше, което използвал рядко, обикновено само в подписи, по немски маниер. От тази привързаност произтекло и решението веднага след завършване на гимназия да отиде в легендарната столица на „приятеля и съюзника“, австро-унгарската монархия с намерението да не се върне. Когато човек запланува да замине за някъде без връщане, за добро или за зло понякога се налага да убие нещо в себе си. Замисля ли се за преживяното от Несим, у мен напира желание да кажа, че той винаги тръгвал на пътешествията на живота си с това чувство, че не можел другояче, освен да тръгне по този начин. Сякаш това била съдба. Съдба, която въпреки всичките му грешки и заблуди го превърнала в голям пътешественик… Тъй като големите пътешествия изискват както големи копнежи, така и големи разриви без завръщане и умиране, което не можеш да разкажеш на никого… По думите на мосю Жак, Несим бил човек, който не разкривал чувствата си даже на близките си хора, бил затворен и твърде мълчалив. Ето защо научили за двегодишния му престой във Виена доста малко извън бездруго известното, а именно че операта била красива, сладкишите — вкусни, хората — порядъчни. Веднъж Несим споменал тиха улица и няколко стари жилищни сгради, които гледали към голям вътрешен двор, и разказал за свой съсед, вече на възраст или от друга гледна точка „без възраст“, чиито роднини и приятели били заминали някъде, и който живеел усамотено като отшелник. Този мъж години наред четял лекции по философия на религиите във Виенския университет и по думите му дори бил професор. Известно време семинарите му били претъпкани със студенти, въпреки това с трудовете си не бил стигнал до нужните места или най-вече до хората. Вниманието на Несим към този съсед, когото сегиз-тогиз навестявал, привлякло другите съседи. По време на посещенията мъжът подчертавал, че в детството и юношеството си бил преминал обучение по талмуд — нещо, което надхвърляло спомените за старите дни. Обучение, което взривило границите на религиозните наставления и го отвело до пътя на философията на религиите. Благодарение на това обучение усвоил умението да вниква в духа на думите, да размишлява по-добре върху някои понятия и да формулира по-добре мислите си. Това обучение му позволило да интерпретира подобаващо редица нерелигиозни, философски текстове, а освен това да говори по-добре немски. Защо мъжът разказвал всичко това? Защо Несим бил толкова заинтригуван? Предполагам, че в града, в който бил дошъл заради търговията с килими, продължавайки бащината професия, въпреки цялата съкровена привързаност в много нощи се чувствал самотен и в климата на самотата сигурно намерил при този съсед идваща от историята позната обстановка. Според мен най-въздействащото в тези разговори били „думите на завета“ на този човек, който казал, че скоро ще умре. Подробните разкази за обучението по талмуд със сигурност означавали и разкази за изгубен живот. За пореден път били пуснати корени на едно място. Ала не след дълго на континента, който професорът така и не напуснал, евреите ги очаквала много голяма катастрофа. Един ден по тези земи много, страшно много хора щели да загубят живота си. Европа още не подозирала това. Той обаче можел да види тази катастрофа по лицата на редица свои близки, особено по лицето на Несим… В онези дни на тези думи не се отдавало значение. Тези градове сякаш гледали към съвсем друго Утре, към съвсем друго бъдеще, когато за Несим се очертал пътят за Истанбул…

След всичките тези години мога да се опитам да разбера причините за реалността, в която хората там искали да вярват. Не пренебрегвам факта колко трудно е да проумееш отстрани, от друго място и от друго време истината или това, което бива смятано или трябва да бъде смятано за истинско. С други думи, съзнавам, че моите интерпретации служат на това да изяснят по-скоро нещо на мен, отколкото на другите. По тази причина не навлизам по-навътре в разказа. Разглеждайки всичко казано, не мога да изтрия от съзнанието си един въпрос, ключовия въпрос, който би ми помогнал да разбера по-добре текста. Дали това завръщане, това неочаквано завръщане било заради Рахел? Или тази любов била може би претекст, а преживелите тези дни искаха — за разлика от тогава — да видят само тази любов, вълнението, което тази любов бе породила в семейството? Може би дори мосю Жак не знаел отговора на този въпрос. Никой в този разказ не можел да каже какви други евентуални причини имало внезапното и неочаквано отпътуване на Несим от Виена, освен това, че професорът, да речем, му показал неговото истинско място в живота или подготвил завръщането му.

Но да се върнем на това, което можеше да се каже и разкаже… Веднага след завръщането си в Истанбул Несим се сгодил с Рахел, а няколко месеца по-късно без много-много да му мисли, постъпил на военна служба. Първо завръщането от Виена, после годежът, после войската… Всички тези важни решения, които влияят на житейската посока и повдигат нови въпроси, били взети набързо, за много кратко време. Дали не се налагало спешно да стигне донякъде? В онези дни всеки отивал някъде и мечтаел за друг живот, друго бъдеще, в които да се почувства на прага на съвсем друго място, на прага на съвсем друго време. Истанбул се опитвал да добие власт над наследството на различните страни от османската империя и гледал отдалеч и леко скептично онези, които поемали към авантюрата, наречена „нова страна“^[1]. Несим завършил военната си служба при Митническата порта в Сиркеджи и използвал възможностите, които му предоставял чинът, за да завърже важни връзки с индийски офицери в английските войски. Дали имаше нещо общо между тези връзки и авантюрата без завръщане, неговия по-късен път към Европа след войната? Мосю Жак реагира на този въпрос, който един ден му зададох между другото, с неочакван гняв, който не разбирах, и вместо отговор ми каза — като се опитваше да прикрие максимално чувствата си — че всеки дом и всеки живот си имал тайна и човек никога не бивало да се заблуждава от очевидното.

Предполагам, че след дълго време неволно бях засегнал тема, която бяха искали да забравят, която бе погребана и никога не биваше да се разравя. За пореден път усетих, че трябваше да си стоя на онова място, на онази граница, че щях да остана сам, ако дръзнех да навляза отвъд границата в миналото, в миналото на другите, и че тези крачки щяха да ме отведат до нови евентуални грешки. А това бе един от въпросите, които рядко изпитвах потребност да задам относно човек, останал в далечното минало. По време на дългата си авантюра предпочитах да слушам и да изчаквам, докато частите съвсем бавно се съединяха с течение на времето. Бях убеден в тази позиция и вярвах в мълчанието. Само така можех да видя хората на онзи остров, по този начин онези хора можеха да ми покажат своите острови. Така можех най-добре да тръгна по онези следи от стъпки… Тъй като в края на краищата всеки се нуждаеше от слушател. Проблемът беше, че ние не можехме нито да слушаме както трябва, нито да разказваме истински. Това навярно бе свързано с факта, че когато се разкривахме истински един пред друг, не спазвахме достатъчно границите, които трябваше да ни предпазят от взаимни обиди. Ето защо моментът за задаване на въпроса бе решаващ. Та нали няма откъде да знаете какво желае или какво не желае да разкаже даден човек, какви колебания, съмнения изживява по отношение на това, което е оставил някъде или постоянно е мъкнал със себе си. По всяка вероятност мосю Жак беше решил да не казва на никого действителните причини за второто заминаване на по-големия си брат. Мястото, където тези дълги дни за едни изгряваха, а за други залязваха, за да не изгреят никога повече, беше място, което превърна Несим в герой на истински разказ. За да разбера още по-добре това място, сметнах за необходимо още веднъж да разпитам мосю Жак като свидетел. В такава ситуация всички ние безусловно носим отговорност да положим старание да разберем — така, както и разбирането май е една от предпоставките да намериш себе си в разказа и да го разкажеш по-добре. По негово мнение Несим бил „османец“ в истинския смисъл на думата. Тази обвързаност го превърнала в човек от друга епоха, респективно от друга битка. Всъщност това чувство беше понятно. Унищожаването на империята същевременно означавало и унищожаване на ценностите на една страна. Когато била провъзгласена републиката, Несим се почувствал в този град като изгнаник. Все едно трябвало да живее в нова страна. Това било и времето на разрухата на Австро-унгарската монархия. Тогава „другите“ поискали да забравят един исторически период… Да, тези дни били „дните на разрухата“… Сякаш разрухата искала да съобщи, оповести, че не само приключила една епоха, една идеология, но и че един свят съвсем бавно вървял към края си. Едновременно с тази разруха било преживяно предателство и страхът да не намериш мястото си или да не можеш да видиш място за себе си в евентуалното бъдеще. Това чувство тогава изпитали мнозина. По кой начин вие, за да защитите същината и ценностите си, бихте отхвърлили свят, съграден върху разруха? Несим не се пригодил към този свят и казал: „Тук вече не се живее“. Решил заедно с Рахел да отиде в съвсем друга част на света, в една надежда. Страна, за която вярвал, искал да вярва, че няма да рухне, придобивала все по-голямо значение за това пътуване към надеждата… В онези дни никой не подозирал, че с това пътуване подмолно се подготвяла съвсем друга разруха, истинска разруха. От палубата на парахода, отплаващ за Марсилия, Несим направил на майка си, баща си и брат си знак с две ръце, който означавал: „Всичко свърши, окончателно свърши“. Свърши, окончателно, край… Дали знакът действително бил направен с намерението да внуши това чувство? А ако било така, какво тогава означавало това свършване, какво било свършило, от какво най-сетне щял да се чувства избавен? Или когато направил този знак на оставащото в Истанбул семейство, Несим виждал място в бъдещето?… Някои хора искат да вложат и друг смисъл в живота на някои от най-близките си посредством своите мечти, посредством мечтани разкази. Може би затова години наред знакът бил предаван с тази двузначност. Доколкото си спомням, мосю Жак за пръв път повдигна това съмнение. Междувременно бяха изминали двайсетина години. Сега мосю Жак вярваше още повече в съдбата, а оттам и в основателността на това съмнение…

Когато заминал от Истанбул за Марсилия по време, в което новата държава още не била навършила и година, Несим бил както тъжен, така и изпълнен с надежда. Заедно с любимата му жена параходът носел мечтата за още едно ново начало на живота… В първото си писмо, което пристигнало след няколко месеца от Париж, Несим разказвал, че при Дарданелите хвърлил феса си в морето. Времето било мрачно. На палубата духал студен вятър…

В онези дни Рахел забременяла с Полет…