Марио Леви
Истанбул беше една приказка (43)

Пролетите ми напомнят за раздели

От време на време чувствате, че човекът, който сте искали да бъдете или като когото сте искали да живеете, неминуемо бива отвлечен от някои мигове в разказ, от който никога не ще успеете да се освободите. Това са донякъде и миговете, в които за пореден път усещате, че въпреки всичките си мечти не можете да се спасите от себе си. Мълчите, не искате нищо друго, освен да мълчите. Мълчите… Тъй като има нещо, което сте скрили, така да се каже, били сте принудени да скриете някъде. Тук, предполагам, влизат моментите, които през самотното време на онази разходка ми показаха онова малко дете. Гордън ненапразно се появи в този разказ. Едно сътресение, една неочаквана среща бяха необходими, за да придадат нова окраска на нашите разходки… Беше слънчева априлска вечер, в която всички се настройваха, посвоему се събуждаха за нов сезон… Като че ли в такива вечери можехте да вдъхнете още веднъж мириса на летните вечери, които сякаш ви обещаваха съвсем други, много по-слънчеви дни в името на живота… Искате отново да последвате този аромат, съвсем бавно и тихо и без да съобщавате на никого… Понякога се питам защо в тези дни все още се надяваме, въпреки всичко, което сме преживели и оставили зад гърба си. Тогава се замислям и за повторение, за всички възможни повторения и ми хрумва, че сме пленници на някои кръговрати. Замислям се за фалшивите любови и за фалшивата сексуалност. Там има песни или блянове, които разрушават нещо у нас, вътре в нас. Какво е любовта? Кой е скритият човек, който в съвсем неочаквано време ви конфронтира с неочакваните фасети на вашата сексуалност? Полека-лека си спомням. Онази вечер бях в ситуация, в която исках да задам тези въпроси и на себе си, на човека, като какъвто полагах усилия да виждам себе си от години. Беше слънчева априлска вечер в Истанбул… По онова врече все още я нямаше, все още не бе предложена за потребление мечтата или по-точно: лъжата на име „Бодрум“^[1]. Берти каза: „Това лято ми се иска да отида малко по-рано на Острова^[2]… Казвам на Жулиет, имаме къща, дай да се насладим на хубавия въздух… Тя казва, татко много остаря, тази година непременно трябва да го вземем със себе си, но първо трябва още да се постопли. От друга страна, той обича спокойното време на острова… В момента всички сме без настроение… Нейсе, ще преодолеем и това… Виж, през два уикенда смятам да отскоча дотам, да поправя едно — друго и да се погрижа за градината… Това лято и ти ще дойдеш. Миналото лято изобщо не дойде… Вратата ни винаги е отворена, както знаеш. Просто ти казвам“.

„Ще дойда, ще дойда… Миналото лято беше различно, знаеш…“, казах. „Зная… Случилото се миналото лято натъжи всички ни…“, каза той. Онова лято измъчи всички ни… Онова лято отне на всички ни нещо, което нямаше да изживеем никога вече. Бяхме стигнали до точка, в която нямаше накъде повече да се рови, да се обсъжда, а само трябваше да се остави в асоциираното с няколко изречения… Забелязах, че Берти възприемаше моята угнетеност като истински, но безпомощен приятел. Но за разлика от чувствата, които пораждаха или можеха да породят тези факти, които достатъчно добре осъзнавахме — или пък не — за които си говорехме — или пък не — той беше склонен също като мен да не навлиза в „забранената зона“. Имаше граници, които щяхме да преодолеем едва с времето. Едва след години щяхме да съумеем да говорим за изстраданата си болка, както по-рано, когато бяхме черпили сила от други болки. И двамата знаехме това. Навярно го знаеше всеки, го усещаше всеки, който волно или неволно бе замесен в изживяното. Ненапразно бяхме понасяли тези взаимоотношения с техните малки надежди и малки битки. Нуждаехме се от това време, което нямаше да разберем без нанесените ни рани, времето, което един ден щеше да ни покаже колко важни са били някои докосвания. С други думи, нуждаехме се от време, за да пробудим в нас вярата в себе си. Дали в тази ситуация можехме да се осланяме на думите си, които описваха мястото ни в живота, които и ни сближаваха, и ни отдалечаваха от други? Отлично зная, че някъде по пътя изгубих думите на Берти… Сякаш тук се криеше липса, която не бе толкова лесно да опиша.

„Този сезон винаги ми напомня за раздели“, каза Берти по някое време тази вечер. Вървейки по съвместния ни път, той все се стараеше да уцели време, в което да поговори с мен за грижите си. Следвахме глас, който познавах много добре. Бях направил всичко възможно да се вслушам както трябва в този глас. Без съмнение за държанието ми си имаше причина. Да го слушам, да пораждам у него чувството, че го слушам, това от определен момент нататък стана за мен нещо много повече от съзнание за отговорност, превърна се в тайно удоволствие. Харесваше ми да играя ролята на мълчалив наблюдател, който сегиз-тогиз решаваше да се включи в играта. Определени болки се понасяха по-лесно, когато човек гледаше болките на друг. Всъщност това, което бях избрал, беше несъмнено коварство. Коварство, което понякога бях забелязвал и по други пътища… Ала в онези дни не можех другояче. В края на краищата всеки живееше на мястото, което бе заслужил.

„По това време се разделих както с Марселина, така и с Жинет… Дните бяха други, жените — също, но сезоните си приличаха“, добави Берти. Дните със сигурност са били други. Дали обаче жените наистина бяха толкова различни, както изглеждаше и както искаше да го представи? Дали жените, ако се вземеха под внимание тяхната женственост и значението, отдавано на тази тяхна женственост, бяха толкова различни, както мислеше и вярваше? Във вечерта на този разговор се домогвах до вниманието на „друга жена“, от която сега бавно се бях отдалечил, и „по-силно отпреди“ бях обзет от чувство на благоприличие. Беше жена, чиито контури не можех да видя и която се криеше зад „завеса“, за която бях убеден, че един ден ще видя, опозная и нея, и всички тези „забранени зони“. В онези дни бях замесен в друго бягство. Може би затова казах: „Но и Жулиет не е толкова зле…“, за да вземем на нашата разходка и жената, към която бяхме привързани по различен начин, с различни чувства, „нашата жена“. Тъй като един ден бе застанала на празното място, освободено, както току-що ми припомниха, от онези жени… Берти се засмя на тези думи и каза: „Тук си прав. Жулиет наистина е добра жена. Дължа й страшно много“. А когато продължи, отново се превърна в малкото момче, за което все ми се иска да разкажа: „Ела довечера у нас. Телефонирай на твоите хора и им кажи, че ще позакъснееш. Отдавна не излизаш, хората ти лазят по нервите. Зная, искаш час по-скоро да се завреш в стаята си и да не виждаш никого. Но, хайде, ела довечера и направи малко изключение за нас. Жулиет е приготвила артишок, тъкмо сега му е сезонът, ще видиш, че има и кюфтета с праз. Пътьом ще купим някакви предястия, малко колбаси, тарама хайвер… От Абант… Е, ако господинът има и други желания, ще изпълним и тях“. След това замълча за минута-две, за да продължи с друг глас, без опит да прикрие тъгата си: „И Жулиет толкова копнее за теб. Точно наскоро говорихме за теб. Тя каза: «Преди идваше често, все повтаряше, че е възхитен от мен… Още не сме умрели, кажи на този глупчо, че приятелството ни не е нещо малоценно! Ако иска да ми стане любовник, нека да се държи подобаващо». Сърди ти се, да ти е ясно“.

Казвайки това, вече не бе малкото момче, а нещо средно между малкото момче и мъжа, който не намираше мястото си. Беше протагонистът на онзи разказ… С поканата си явно искаше да ме заведе отново на специалното място, което тримата бяхме открили, при топлината, с която известно време бяха изпълнени нашите взаимоотношения. В тази ситуация Жулиет естествено трябваше да поеме „ключовата роля“. Думите бяха отишли на място. Като имах предвид какво бяхме преживели там, трябваше да приема, че той знаеше най-добре коя покана бе редна. Отдавна бе прекрачил известни граници, въпреки всичките ни бягства и потайности. Времето, което бяхме преживели, вероятно би предизвикало раздразнение и ревност у мнозина. Това време бе скътало в нас нещо далеч отвъд любовта, което все още не можех да назова, за което все още нямах кураж. Нещо, което — в името на любовта — заслужава специален, съвсем друг размисъл и което изясни поне на мен моите граници, нашите граници… В една от тези вечери, които прекарвахме заедно, с всичките ни липси, с нашите мечти, с нашите разочарования от други и дори от нас самите, разказаният от мен детски спомен ги разсмя, както и трогна. Имах влакче, което доста приличаше на истинско. С това влакче ставаха големи злополуки, когато падаше от моста, който бях конструирал между две табуретки. Във влака седеше малко дете с майка си, които пътуваха за някъде. При злополуките загиваше ту детето, ту майката… Освен това къщата ни имаше голяма градина… Там пълнех коритото на чешмата и се опитвах да пусна влакчето си да плава по „малкото езеро“ или наблюдавах как вследствие друга злополука вагоните потъваха във водата заедно с пътниците. По време на тези игри бях съвсем сам… Добре помнех някои подробности, но не и къде се беше дянало това влакче. Един ден изчезна безвъзвратно от живота ми.

След като чу това, Жулиет дойде при мен с нежността на по-голяма сестра, същевременно обаче седна изключително женствено в скута ми, обви ръце около врата ми и прошепна в ухото ми, но така умело, че думите се чуха: „Ти си страхотен! Отвлечи ме! Ще отида с теб, където пожелаеш. Ще намерим влакчето, ще видиш. Ще се качим в него и ще офейкаме. Така ще ме избавиш и от този живот“.

„О, не, недей!… Или добре, все ми е едно, давай! Тогава ще се отърва от тази жена! Но теб все още те обичам, братче! Не се поддавай; по-добре се откажи от тази страст! Тази жена не е каквато изглежда, ще те умори, разбираш ли?“, така реагира Берти на думите й. Такива малки „еротични“ игри, импровизирани сцени, си устройвахме доста пъти в онзи дом. Ролите бяха повече или по-малко уточнени. Жулиет беше винаги готова да напусне мъжа си, жена, която тутакси се хвърляше в прегръдките на онзи, който й обещаеше приключение. Берти пък беше равнодушният, фрустриран съпруг, който правеше всичко, за да се отърве от жена си. Малката игра безспорно имаше и еротична страна. Тъй като извън изживяното или уж преживяното, което искаше да покаже, според мен съдържаше и малко послание. Можехме да прекрачим онези граници. Можехме да направим очакваните крачки един към друг, ако го бяхме сметнали за необходимо. Може би затова в общия ни смях винаги се долавяше известна тъга, кой знае. Повече отколкото на преживяванията си и на това, което искахме да покажем един на друг, се опитвахме да вярваме на самите себе си. Най-вече аз се нуждаех от това, защото за пореден път не схващах напълно смисъла на ролята си в играта и се опитвах да се подхранвам с мечти. В тази част от играта онази вечер Жулиет бе отишла при Берти. Тя се обърна към мен и се притисна плътно към тялото на мъжа си, когото както знаех, много обичаше, и каза: „Виж, затова обичам толкова този тип! Защото е толкова глупав, че не ме обича и не ме цени! Такива са жените, момчето ми. С времето и ти ще го разбереш“. Такива бяха тези сцени. Неизменно завършваха с изразяване на „гледна точка“.

Сега съм много далеч от тези картини, на съвсем други места, където ме е повикал разказът. Местата, които трябва да видя и открия, ще ми позволят да разбера по-добре местата, от които трябваше да се отдалеча. Тъй като някои фрагменти можеха да се напаснат, да се сглобят правилно само от разстояние. Имаше например времена, в които вярвах, че Жулиет е права, в които исках да го вярвам. Във времената, в които разбирах малко по-добре защо Берти имаше нужда от тези дълги разходки, прекарвах самотни нощи, изпълнени с разкаяние, за които не мога да разкажа на никого. Това бяха в пълния смисъл на думата времената, които бях заслужил, които исках да усетя като заслужени с цялото си същество. Новите места ми позволиха да видя и неща, които не бях доловил в онези дни. Каквото ми бяха показали, поискали да покажат с малката игра Берти и Жулиет, се намираше в реалност без думи, в тяхната реалност… С тях бях споделял различни тайни в различни времена. И тези тайни имаха потайни герои, които с течение на годините бяха създали у мен неочаквани разкази. С други думи, тайните, които те бяха споделяли с мен в различни времена, бяха предназначени за други времена. Те го знаеха. Това, което не знаеха, или по-точно — каквото предпочитаха да не знаят, не искаха да научат, бяха подробности и вероятно, че споделяните чувства ги показваха така голи в онова огледало. Бяха ме вместили в кътче от живота си като човек, умеещ да слуша и да пази тайни. Странно защо всички други членове на семейството бяха избрали същия подход. Бях принуден, доколкото мога, да се науча, като докоснат от „съдбовен“ герой, да нося тази роля, чрез която от време на време ме асоциираха и с други романи, да напиша тази повест и да я разкажа на някого.

Така че поканата на Берти да гостувам в дома му след всичко случило се бе изпълнена с много специално значение. Не биваше да губим това, което бяхме изживели. Затова Жулиет предвид онези „забрани“ търсеше друго място за своята женственост. Фактите бяха фактите, които си шепнехме взаимно с различен глас, които се опитвахме да направим доловими. Жулиет също като мен положително си бе изяснила по-добре значението на това очакване. За онази вечер очаквах от нея контурите на жена, която се „опитваше да забрави“. Тези контури много й отиваха, най-вече защото беше бивша актриса.

„Дадено, само че непременно трябва да купим отнякъде цветя. Жулиет обича цветя“, казах. А той каза: „Готово. Наблизо има цветарски магазин“. И отново както го изискваше разказът, след няколко крачки видяхме цветарски магазин. И отново както го изискваше разказът, купих букет шибой, отчитайки, че може да съм се заблудил и да греша. След цялото това време исках да се отбия в този дом с аромат, който обичах.

Направихме няколко крачки и Берти каза: „Нора си тръгна“. В гласа му се долавяше треперене, вълнение на човек, който след вътрешен конфликт, пълен със страхове, най-сетне може да каже нещо, което отдавна е искал да сподели, но някак си не е могъл да изрече. Заби поглед в земята… Сякаш търсеше някаква вина в себе си. Нещо се беше провалило. Опитваше се да разбере къде е той в грешката. Беше от хората, които посвоему се опитваха да намерят мястото на лоша новина, неволно донесена от тях на любим човек. „Откога се каня да ти кажа… Жулиет много се разстрои, каза много тежки думи и чу много тежки думи. Внушава си, че всичко, което е направила за дъщеря си, е било напразно. И тя си има слабости като майка… Опитах се да обясня, че всичко, което сме направили за Нора, сме го направили на първо място за себе си. Казах й: «Нора постъпи като теб, избра да води свой живот, само че по друг начин; двете всъщност сте еднакви». Тя не пожела да го приеме. Рози много плака… Малката беше отчаяна… Знаеш, винаги е била отчаяна… Извика: «Стига толкова. Не се наранявайте така. Та нали не се разделяте!». Гласът й обаче беше твърде слаб… Довечера е у годеника си. Изглежда щастлива. Момчето не ми харесва кой знае колко, но какво да правим, станалото станало… Късмет… Татко е на същото мнение. Само че и той казва: «Недей, срещу съдбата не се рита, всичко ще се оправи с времето». Нали го познаваш. И Жулиет усеща тревога от нещо, което не може да определи. Но мен ако питаш, не си блъска главата много дълго над проблема, даже не и колкото се полага всъщност. И бездруго винаги е предпочитала Нора. А отгоре на това никога не е смятала за нужно да го крие. По тази причина много обичам Рози. Проблемът ми обаче е, че май не мога да проявя любовта си както трябва. Опитах се да поговоря с нея и казах: «Ако имаш грижи, кажи ми, дъще. Кой каквото и да разправя, на твоя страна съм». Тя отговори: «Мили татко, добре съм. Не се безпокой за мен». И тя трасира собствения си път… Както виждаш, довечера сме сами. Тримата заедно… Както преди… Както в хубавите стари дни“. Както в хубавите стари дни… Дали тези думи бяха от един от незабравимите ни шлагери, който ни внушаваше тези илюзорни картини? Както в хубавите стари дни… А и двамата знаехме, че след това, което преживяхме, което бяхме принудени да преживеем, нито едно чувство вече нямаше и не можеше да бъде изживяно „както преди“. Никой разговор, никоя дума, никой поглед, никое докосване вече нямаше да бъде както преди… Никоя нощ, никое разсъмване, никоя лятна вечер вече нямаше да бъде както преди…

Минахме покрай кино „Конак“ и погледнахме филмовите афиши, но навярно от друг ъгъл. Даваха френски филм със заглавие „Плесницата“. За пръв път чух името на Изабел Аджани във връзка с този филм. Филмът представя проблемите на млада девойка, която живее с баща си и с всеки изминал ден открива малко по малко своята женственост. В този период младите никога не срещат разбиране от родителите си… Филмът се запечата в паметта ми със сцената, в която бащата зашлевява дъщеря си. Това сякаш е моментът, в който те след много дълго време неочаквано се срещат наново, докосват се един друг. Бащата на Аджани играеше Лино Вентура. Берти беше страстен киноман. По това приличаше на леля си. Не правеше разлика между добри и лоши филми, а се стараеше да не пропуска нито един филм, прожектиран „наоколо“. Киното, което бе част от живота му, означаваше за него повече от филмите. Танте Тилда също бе вървяла по този път, през този свят… Учудвах се и малко съжалявах, че макар да знаеха за това сходство, така и не бяха решили да споделят този свят помежду си. Кой знае, може би всеки се боеше от мечтите на другия или искаха да избягат от тях, въпреки всички възможности. Или се бояха от мечтите на другия, или знаеха, че техните мечти се различаваха по картините и по това, което изживяваха и усещаха там, така че не можеха да ги споделят с никого, а трябваше все така да ги съчиняват сами, в собствения си свят, в собствената си защитена зона. И ние като че ли бяхме изживели тази самота, тази доброволна изолация по отношение на филмовите си приключения. В същия момент погледнахме киноплаката, но от различни ъгли. Точно тогава Берти възкликна: „Боже мой! Кой знае как ли е сега?“. И тъй като не разбрах въпроса, се постара да засили смайването ми, като каза: „Досега не съм ти казвал… Но днес трябва да го научиш… Лино Вентура ми е далечен роднина“. Зарадва се, че ме вижда изненадан, и пак се усмихна като пакостник. Усмивката допускаше както интерпретацията „Само се пошегувах!“, така и „Вярваш или не, това е истината!“. Дали това бе една от „семейните тайни“, в които не бях посветен? Тоест, с други думи, дали по време на това мистериозно пътешествие мечтите отново възкръсваха в някои животи? Берти така и не ми отговори на този въпрос. Веднъж и на мен ми се прииска да го въвлека в малка игра. В нея Берти трябваше да се наслаждава на питието си на балкона на къща с изглед към Босфора, в компанията на привлекателна жена, писателка, с която бях дръзнал да обсъждам индиректно този разказ, в познатата атмосфера, създадена от една много красива песен. По-късно тази игра трябваше да намери отражение в един аспект на нашите дълги разходки… Ала не само аз разигравах тези игри, тези малки шеги… Той също си играеше с мен. Едва години по-късно проумях тази игра. Години по-късно… След като се бях научил да разбирам по-добре скритото значение на някои изречения… Във времена, когато се осмелявах да отдавам повече внимание на обратната страна на някои думи.

Когато прочетох във вестника за смъртта на Лино Вентура, позвъних на Берти да му изкажа съболезнованията си. Вече не се срещахме и не се нуждаехме от дългите разходки. Бяхме се озовали в други времена, въпреки всички усилия и възможните сходства бяхме на други места. Сякаш бяхме решили вече да не чуваме гласовете си, да не се чуваме един друг, освен при случайни срещи и един-два телефонни разговора. Когато му позвъних, се опитахме да продължим взаимоотношенията си от тази точка… След съболезнованията ми той първо замълча за минута-две, после се засмя тихо и каза: „Я, стига, и бездруго не го бях срещал от години, не се виждахме“. Играта неочаквано бе намерила мястото си. Когато долових този нюанс на „шега“ във взаимоотношенията ни, изживях един от най-топлите моменти. Сега ми се иска повече от всякога да вярвам, че в този телефонен разговор споделихме това чувство, заради безкрайно далечните минали дни.

Това, което обаче наистина остана от онази вечер, според мен не бе нито тайното идентифициране на Берти с Лино Вентура въз основа на собствените му преживявания в онези дни, нито общото чувство, вероятно породено от малката игра. Когато си припомням картината на онази вечер, се сещам по-скоро за киното, което изгубих. Това кино с неговите широки стълби и барелефни стени живее в паметта на мнозина. Името на киното беше „Конак“… Тогава още не беше съборено… Тогава на няколко крачки от него още се намираше книжарницата за чуждестранна литература… Зная: всичко това, историята за ставащите чужди, съборени сгради на улиците, които се променят безвъзвратно с течение на времето, спада към познатите банални истории, които откриваме на всички езици навсякъде по света. И все пак човек не може да приеме толкова лесно, че нещо ценно, към което е бил много дълбоко привързан, е изтръгнато от живота му. За да се научим да живеем със смъртта, трябва да се научим да умираме… Може би затова често виждам пред очите си детето, което се страхува да не изгуби играчките си.

Когато стигнахме до книжарницата, Берти каза: „Наскоро прочетох един разказ“. Разгледахме новоизлезлите книги на витрината, респективно тези, които ни се сториха нови. Берти изпитваше голямо удоволствие да ходи от време на време в книжарницата и да си купува английски вестник, а което бе по-важно: да отнася тези вестници вкъщи, сякаш изпълнявайки малък ритуал. Чувството да отнасяш купеното вкъщи беше хубаво, така да се каже, повод за малка гордост. Както си спомням, тогава казваше, че предпочитал „Гардиън“. Дали за това предпочитание си имаше специална причина, която не искаше да посочи? Не зная. Което зная, е, че никога не четеше купеното. Най-важното за него в този момент навярно бе да демонстрира, да може да демонстрира нещо. Да демонстрира нещо, за да си разкаже още веднъж какво не иска да изгуби, за да повярва на това, което разказва… Дали по тази причина искаше да сподели с мен разказа, който каза, че е прочел? Може би.

— Наскоро прочетох един разказ — каза Берти. — Героят в разказа има в Париж бразилска любовница, с която се е запознал по време на следването си. Жената е семейна. Както изглежда, двамата много се обичат. Помежду им има силна връзка. Един ден обаче са принудени да се върнат в страните си. Мъжът трябва да замине за Истанбул, а жената за Рио. Дълго си пишат писма. По-късно спират. Ето че животът ги е захвърлил на различни места. Години по-късно мъжът вижда любовницата си насън и се опитва да обясни на нея и другите колко тъгува, задето не може да отиде в Рио. Да не отиде в Рио, да не отиде в този град, е равносилно на това да не може да отиде при любовницата си. По-късно той прави паралел между преживяното от него и старата му леля, която цял живот не е напускала Истанбул и е обсебена от мечтата за един непознат, невидян Париж, и смята, че пропиляваме годините си в мечти за градове, в които никога не сме заминавали и няма да заминем. Да, в тези градове са нашите неизживени животи, нашите неизживени любови… Според мен малко разпиляна история, на която са убягнали някои детайли. На места авторът прекалява с употребата на „и“. Но, мен ако питаш, въпреки всичко си заслужава да се прочете. Разказът е вкъщи, прочети го, когато имаш време, ще видиш, един ден ще ти бъде от полза. Както може би предполагаш, беше интересно откритие за мен. Колко си приличат някои животи… М-да… Така е… — приключи Берти. Докато говореше за разказа, изглеждаше леко объркан и уморен. Не беше нужно да размишлявам дълго, за да разбера, че моментното му състояние нямаше нищо общо със сезоните, които просто се повтаряха и които за добро или за зло бяхме принудени да преживяваме.

„Ще го прочета, добре… Ако не у вас, то вкъщи, ще намеря време за четене, обещавам“, казах… След като го казах, той ме поглади приятелски по гърба. Усмихна се. В усмивката си сякаш криеше малък триумф, друг аспект на тази „шега“. Причината за тази усмивка нямаше да разбера години наред…

В деликатесния магазин, освен две бутилки вино купихме малко италиански шпеков салам, малко шунка, малко сушена скумрия, сирене грюйер и няколко сарми с лозови листа. Към всичко това би подхождала и лакерда. Само че търговецът каза: „Няма вече от хубавата, не мога да ви продам лакерда, господин Берти“. Това беше прословутият стар номер, който и другаде се играеше спрямо специални клиенти. Мнозина обичаха да играят тази игра, или още по-важно: да я разиграват пред някого. Да те сметнат за важен, на всяка цена да изпиташ чувството, че те смятат за важен — дребна потребност — означаваше неочаквано да изживееш нещо друго. Берти безспорно съзнаваше безсмислието на играта. И все пак му харесваше да се отнасят така с него…