Марио Леви
Истанбул беше една приказка (83)

Кого аплодираше Лилика от прозореца?

От къщата в Халъджъоглу бяха взели със себе си само Лилика. Само Лилика… Въпреки всичките си чудатости и странности тя открай време се причисляваше към семейството. Лилика бе оставила дълбоко впечатление — като „по-голяма сестра“ — както у Жак, така и у брат му.

Беше едва ли не неделима част от техния живот. Не биха могли да я оставят там, на мястото, което бяха изоставили… Във всеки дом, в който се местеха, трябваше да се преместят, намираха ъгълче за нея. Малко ъгълче… Специфичността, която я задържаше в този ъгъл, която я превръщаше в „човек в ъгъла“, беше странният й говор. Говор, който подлъгваше другите да я смятат за малко смахната, малко ограничена, както лесно съди за хора, които са „други“. Нямаше как да се отрече, че почти всички се заразяваха с вируса на смеха, щом се сблъскваха с нейното странно говорене, нейната неспособност да употребява разсъдъка както бяха свикнали другите. Но който познаваше по-отблизо тази „друга“ жена, способна да се променя постоянно и напълно неочаквано, и се замисляше за този живот, за някои уловени моменти от този „живот на земята“, знаеше колко грешаха в оценките си „чуждите“. В очите на хората близо до нея тя имаше оригинален разсъдък, далеч надхвърлящ обичайната нормалност. Освен това нейното „майсторство“ беше скрито на няколко места, в няколко незабравими подробности. Лилика, например, можеше да разточи кора, която бе невероятно голяма и тънка и смайваше всички. Дните, в които разточваше листа от тесто, се смятаха за специални показни дни. Тя много се радваше, че за кратко играеше „главната роля“, че в такива моменти можеше да представи пред зрителите своя труд, своите успехи и самата себе си. Заради нея празникът Пурим зареждаше дома с особено вълнение, най-малкото за него и за брат му. В онези дни тя правеше прочутите си курабийки с орехи и стафиди. О, как копнееше за сладките, наречени „пръстите на Аман“… Тестото се месеше вкъщи и се носеше за печене във фурната. Помнеше, че в сместа слагаха счукани орехи, стафиди, много захар и канела; курабийките бяха с формата на сарми. Тези „пръсти“ бяха преминали през всичките години, не само в детството и юношеството, също и по времето, когато си въобразяваше, че е пораснал, те имаха място в неговия живот; по-късно жена му се научи да приготвя тези сладки. За пореден път бе демонстрирала старание, добро желание спрямо близките си. Пръстите на Аман… Колко смешни, детински и привидно несъкрушими са някои впечатления… „Пръстите“ трябваше да се сдъвчат хубавичко, до последната трохичка, за да се отмъсти хубавичко на жестокия везир Аман, идващ от мрака на историята. Колко много пръсти, колко безкрайно много пръсти имаше този човек! Когато я питаха какво мисли за „жестокия везир“, чиито пръсти всяка година грижливо и неуморно приготвяше, Лилика казваше: „Той има много, много пръсти! Той е много зъл!“. А понякога употребяваше погрешно „kadimsiz“ — без начало. Едва след години, когато дойде време да използва думата, той научи значението й и че всъщност вярната дума е „kademsiz“ — злополучен, носещ нещастие. За целта обаче първо трябваше да преживее по-реални и по-нараняващи „злини“… Лошите неща в онези дни бяха лоши неща в незабравима въображаема игра. Тогава му стигаше да знае, че думата „kadimsiz“ се използва за зъл човек.

Може би мадам Роза беше запазила „пръстите на Аман“ живи, за да не позволи да се заличи споменът за онези дребни злини. А Жулиет? Дали и тя искаше да участва в играта? Ето това трябваше да я попита. Само да не забрави… Напоследък бе започнал да забравя толкова много детайли… Не само някои „стари неща“, а и имената на отделни места започнаха да се отдалечават от него. Все още обаче имаше своите „безименни“ картини, които го обвързваха с живота и връзката с изживените по-рано дни… Сега повечето от тези картини, които получаваха смисъла си посредством малки разкази и спомени, чиято цена бе платена, сякаш бяха заключени на едно място в него, където той не можеше да отведе никого…

Сред незабравените сцени бяха и моментите, когато Лилика го миеше като малък… Как би могъл да ги забрави? В тези мигове бе изживявал своите първи сексуални опити, своята „първа жена“… Петъчната сутрин беше ден за баня. Първо миеха по-големия му брат, после него. Водата от цистерната се загряваше порядъчно в голям меден казан на огън с дърва. Отнасянето на водата в стаята бе задължение на Джако Куция. Въпреки ниския си ръст той имаше неочаквано яки ръце. Ръцете му бяха толкова яки, та човек се изкушаваше да каже, че цялата сила на този мъж бе събрана в ръцете му. Джако беше по цял ден пиян. Макар че често кашляше и дишаше хрипливо, вечно беше с цигара между устните. Създаваше впечатление на човек, който всеки момент можеше да се спъне или да падне. Но щом работата опреше до носене на тези големи казани, никой не можеше да се мери с него. Миеха ги в големи чебъри. Когато вършеше лудории, Лилика го плашеше думите: „Ще те попаря с вряла вода, докато те мия“. И всеки път успяваше да го произнесе много неподправено. Тъй като никой не можеше да предположи какво кога щеше да й хрумне. Притежаваше психическа нагласа, отворена за неочаквани лудости, които евентуално се смятаха за опасни. Никой не знаеше кога можеха „да я хванат бесните“. Случваше се например да издебва кварталните деца, които често я ядосваха, да им устройва капани. Бяха планирани, прецизно конструирани капани. Най-често бяха от сорта как да бутнеш някого в дупката. Сред впечатляващите й мерки бе да сложи увит в хартия плъх насред играещите на улицата. Напълно обичайно „наказание“ обаче беше да изстреля камък, от който наистина болеше. За тази „мярка“ тя седеше в „засада“ и използваше прашка, за която никой не знаеше откъде я има и къде я крие. Беше много точна, никога не пропускаше целта. Веднъж видя как съседското куче оцапа прострените в градината снежнобели чаршафи и наказа „виновника“ с нажежена маша. Не беше лесно да я спреш в такива ситуации. В тези моменти другите не виждаха какво виждаше тя, а какво казваше — никой не разбираше. Това бяха нейните периоди на „лудване“, които настъпваха рядко… Извън тези периоди беше онова симпатично момиче, което някак си не порастваше и умееше да печели сърцата на околните; което поради странния си говор изтръгваше лека съчувствена усмивка у всички. Когато ходеше да пазарува, имаше навика сегиз-тогиз да си говори сама на улицата и да се смее. Всички тези особености я бяха превърнали в жена, която, от една страна, търпеше подигравки, а от друга — малко плашеше. Затова заплахата „Ще те попаря с вряла вода“ никога не беше за подценяване. Но в онези часове за къпане тя се преобразяваше в една както донякъде прелъстителна, така и донякъде майчински настроена жена. Разреждаше горещата вода до подходящата температура и държеше много на чистотата на кърпите. Тогава човек можеше да й направи най-хубавия комплимент, казвайки: „Колко прекрасно ухаят кърпите, Лилика“. А тя се усмихваше като момиченце и отговаряше с присъщата си женственост: „De novyo paşa… De novyo ke te laves I yo ke lo veya inşalla“ — „И като станеш младоженец, момчето ми… И като младоженец ще се миеш така, дано да го доживея“. Този разговор трябваше да се провежда при всяко къпане, това свое желание Лилика трябваше да изказва при всяко къпане. Иначе би имала чувството, че чистотата е недостатъчна, нещо би й липсвало. В тези желания се криеше старанието да подготви без много шум бъдещето и да потърси място за себе си в дните на живота. В края на краищата в бъдеще всички щяха да се променят, всеки бе принуден да пробва нови дрехи, за да открие новия си цвят. Години по-късно, когато в съвсем друг дом се къпеше като „младоженец“, подготвяйки се за сватбата, той нямаше вече да си спомни за моментите и желанията от отминалото време. Преживяното и онези времена бяха погребани някъде…

Лилика го къпеше по този начин, докато навърши единайсет-дванайсет години. Отдавна вече не миеше брат му, защото той беше станал бар мицва. С това бе настъпило време, в което бяха само двамата. Тогава, в онези дни той изживя своята „първа жена“ и голямата тайна — пробуждането на сексуалността… В тези първи случаи Лилика му разказваше истории, в които ставаше дума за живота на мъжа и жената, които той не разбираше и които — защо да крие — го плашеха и тревожеха. Казваше му: „Един ден чурката ти ще порасне колкото патладжан, тогава ще я пъхнеш в жената, за която си женен, в нейната чурка… Но като му дойде времето, татко ти ще ти го обясни още по-добре. Стани първо бар мицва“. Докато говореше, галеше половия му орган. Това му доставяше неописуема, безименна радост. „Чурката“ му нарастваше, набъбваше, но не ставаше като патладжан. Значи наистина му бе нужно още малко време. Един ден попита: „Как изглежда женската чурка?“. В отговор Лилика му показа „чурката“ си. Я, тя действително беше съвсем различна, отколкото на мъжете! Освен това там имаше смолисточерни косми. От време на време Лилика показваше и дупето, и гърдите си. И дупето, и гърдите й бяха валчести. Той искаше да докосне скритите местенца по това непознато тяло. Позволяваха му обаче да пипне само гърдите й. Така и не забрави тези картини, те бяха запечатани за цял живот в паметта му.

Няколко години по-късно отпразнуваха и неговата бар мицва. Празникът — също като при брат му — продължи три дни и три нощи. От близо и далеч надойдоха много роднини, приятели, съседи. Баща му беше ангажирал за празника турски музикален състав. И така, беше вече мъж и член на обществото. Само че баща му не му разказа нито в онези дни, нито по-късно за онова нещо, за което Лилика говореше, докато го къпеше. А пък той очакваше с голямо вълнение този момент. Това „задължение“ пое месеци по-късно по-големият му брат по време на делничен разговор. Той обаче не му разказа много повече от това, което вече знаеше. Значи Лилика му беше казала всичко… Така че предпочете да си мълчи, да не издава каквото знаеше и бе изживял и се чувстваше задължен да го запази като своя тайна. Тази вярност му вдъхваше малка радост, по-точно гордост. Искаше да разкаже на Лилика какво беше чул от брат си. Но от дните, в които бе станал бар мицва, тя се отдръпна много от него… Дистанцирайки се, му преподаде последния урок по „половия въпрос“… Сега трябваше да тръгне към друга жена. Волю-неволю трябваше да приеме новото обстоятелство, новото чувство в техните взаимоотношения…

Още помнеше нея и лицето й в нощта на пожара. След като пламъците обхванаха цялата къща, всички стаи и всички кътчета, в които бяха живели и където всичко бе пълно със спомени, тя се защура от отчаяние, насам-натам, взе да мълви неразбираеми думи и молитви, ала осъзнала безсмислието им, седна на един камък в опасна близост до огъня и заплака с горчиви сълзи. Тази къща беше от години единственото й убежище… С този пожар загуби неназовимо много неща… Като дете беше питал доста пъти баща си как, кога, по какъв повод, от кого или с кого бе дошло в дома им това странно момиче… Това безспорно беше важен въпрос. Въпрос, благодарение на който всички вкъщи биха могли да й намерят по-реално, по-точно място. Само дето вместо отговор трябваше да се задоволява с обяснения от сорта на: „Тя ни е далечна роднина… Дете от много бедно семейство. Сираче“. А неизменно беше усещал, че от него и от всички се затаява друга, много по-значима истина. За баща му Лилика очевидно бе много повече отколкото дете на някой си роднина, което един ден бе дошло или бе доведено в дома им. Имаше силното чувство, че съществуваше някаква неизказана истина, която би оправдала подобна убеденост… Беше дълбоко, неподдаващо се на дефиниция чувство, което би обяснило „неотменността“ на Лилика в онази къща. Това обаче беше и последната точка, която той успя да достигне по пътя си към тази истина. В крайна сметка Лилика беше от семейството. От семейството…

Междувременно я заподозряха в лека авантюрка с Джако Куция. Е, за някои беше „изостанала“, за други „малко смахната“, но като се вгледаше в нея, човек виждаше, че с едрия бюст и закръгления ханш, с дългите светлокестеняви коси и бялата кожа тя си беше доста привлекателна жена. В интерес на истината обаче трябва да се каже, че нито тогава, нито по-късно бе открита следа, доказваща подозрението. Никой не знаеше възрастта й, никой не я научи, можеха да правят само предположения. Баща му не даваше никакви обяснения, по-скоро съобщаваше противоречиви данни. Да, те разчитаха само на предположения… Лилика беше част от дома както със своята другост, така и със своите тайни…

Когато след пожара решиха да се преместят в Асмалъмесджит, баща му каза: „Да вземем и Лилика. Тя не знае какво да прави, къде да отиде“. Това беше молба. Молба, която бе изречена малко неуверено в памет на старите времена, на преживяното… Беше молбата на мъж, който напълно неочаквано трябваше да отстъпи ролята си на „глава на семейството“… Жак усети, че е засегнат. А пък нямаше никакво основание за вълнение. И без това не се обмисляха други варианти. След толкова време знаеше, че Лилика не бе в състояние да живее сама, другаде, откъсната от семейството, че не би намерила подслон при никого другиго, нито такъв прием от страна на чужд човек, какъвто заслужаваше. Отделно от това си беше завоювала много специално място в сърцето му. Специално, много специално място… Баща му обаче не знаеше за това… Това беше тайна на тях двамата…

Може би Лилика имаше собствена история у всекиго от този дом…

Беше му много трудно да свикне с новото място. Къщата нямаше градина, цистерна, не миришеше на море, нямаше големи, тъмни стаи. По-точно казано, всички изпитваха тези липси в новата къща. Тя обаче нямаше като другите свои ъгълчета, където можеше да се сгуши, да се скрие. Имаше само едно-единствено ъгълче. Едно ъгълче, в което живееше, в което нямаше как да избегне да живее пред очите на всички… Ала пак щеше да свикне… И тя щеше да свикне… И тя щеше да намери новите си места в своето ъгълче, по собствените си пътища в новия си дом… Начинът, по който говореше за новия си живот, изразяваше скрит малък протест, макар да изглеждаше съгласна със своята съдба, преклонила глава пред новата ситуация… Тогава тя придоби нов навик. Щом привършеше работа, гледаше от прозореца в салона към улицата, към тесния отсрещен площад, мърмореше си нещо, което никой не разбираше, и ръкопляскаше, докато се умореше, на някого, на някого, който бе в нея или когото никой не можеше да види. Те, разбира се, не откриха кого аплодираше за неговия успех. В началото изпитваха неприятно чувство при вида й, неприятно чувство, което не искаха да обяснят, което просто показваха един пред друг. На няколко пъти в такива моменти майка му й се скара остро с думи от сорта: „Ayde! Ya basta loka!“ — „Хайде! Стига толкова, тъпачке!“ или „Estate keda, bova arastada!“ — „Тихо, глупава главо!“. Тя обаче не вземаше от дума… Въпреки тези строги предупреждения и очевидните обидни забележки, майка му и в онова време си оставаше за нея обичаната, будеща доверие жена, при която можеше да намери убежище по всяко време. Случваше се понякога да се разплаче на глас след продължителните прояви на възторг. Тогава майка му я прегръщаше, галеше я по гърба и я успокояваше: „Ya eskapo hanumika, yaeskapo… Ayde, valavate la kara I ve a komer kon mozotros…“ — „Всичко свърши, миличка, всичко свърши… Хайде, измий си лицето и ела с нас да хапнем…“. Щом чуеше, че й позволяват да се храни с другите, тя се успокояваше и се радваше като дете, на което са простили за белята. В такива периоди само майка му успяваше да я успокои… С времето свикнаха и с тези моменти и с това, което изживяваха в онези моменти…

Лилика живя много дълго… Толкова дълго, че бе принудена да съпреживее, да види много смъртни случаи в онази къща… Толкова дълго, че понесе много смърти със своето мълчание и със скритите в душата си бури; и през всичките години ръкопляскаше с цялото си същество… Без съмнение най-разтърсващите, отворилите най-дълбоки рани у всички бяха смъртните случаи с Несим, Рахел и дъщерите им… И тя бе сред тези, които преживяха емоционално тези смърти и се опитаха да ги вместят някъде в живота си. Имаше подробности, които бяха трудно обясними, които не се появиха никъде другаде, освен там, по това време… Ставаше дума за една песен, която тя пееше, или по-скоро мънкаше, в онези дни пред онзи прозорец, седнала в своя ъгъл. Беше една от песните, които бе пяла на него и на брат му в детството, докато ги къпеше. Само те двамата знаеха кога беше пяла тази песен. Само те двамата… И Несим щеше да знае, ако беше жив… Само той разбираше истинското значение на песента по онова време… Само чрез тази песен бяха могли да разговарят помежду си за тази смърт… В песента се говореше за море от мляко, само от мляко…