Марио Леви
Истанбул беше една приказка (84)

„Признанията“ на консула Фахри бей

Всички от къщата в Асмалъмесджит, които преживяха последиците от загубата на Несим, Рахел и дъщерите им, черпеха сили от мечти и спомени. Тези смъртни случаи бяха съвсем различни от по-късните. На разни места имаше свидетели и фотографии на тези смърти. Причината за това, че тези смърти ги бяха занимавали години наред, може би трябва да се потърси в цветовете и гласовете на тези фотографии… Жак например така и не можа да забрави преживяното в онази къща в Саладжак… Как бе намерил онази къща? Защо бе решил да отиде непременно в онази къща, отлично знаейки, че след години пак ще отвори раната? Естествено не беше просто да обясни желанието да сподели наново с някого спомена за далечните, много далечните дни. Човек обаче искаше да научи повече, всичко, което имаше да се научи, за онези, които обичаше, за които копнееше и които не можеше да разбере… Все повече и всичко, което имаше да се научи… Дори ако наученото носеше, щеше да донесе нови болки и отчаяния.

Исидор бе споменал с известни резерви за стария пенсиониран консул в Саладжак… Исидор бе един от надеждните му приятели, с когото не се срещаше много често, на когото обаче сегиз-тогиз гостуваше, когато имаше нужда от „малко разнообразие“. Исидор явно имаше навсякъде познати, информатори. Официалната му професия бе търговец на хартия, но в действителност се занимаваше с „решаване на проблеми“. Нямаше по-добър от него, ако за кратко време трябваше да се решат проблеми с полицията, градската управа, с телефоните, електричеството или водоснабдяването. Жак също знаеше „историята“ или по-точно: „знаеше и онази история“… Въпреки това имаше полза да отиде там, да си поговори и да види истината, ако изобщо имаше такава, от друг ъгъл… В този миг искаше да си докаже още веднъж колко беше привързан към близките си. Да се разходи, да се разходи до онази къща донякъде означаваше и да се разходи до онези спомени, до онзи вътрешен човек, до онзи „герой“ в него, ако можеше да се каже така. Каквото чу в дома на консула Фахри бей нямаше да забрави никога. Думите щяха да възкресят неговите страшилища…

„Тогава спасих, опитах се да спася мнозина… Бяха калпави дни. Опитвахме се да живеем с нашата безпомощност, със смъртите… Познавах по-големия ви брат. Запознахме се, като бях на излет в Биариц заедно с жена си. Имаше дюкян на име «Les bas Nisso». Случайно чухме за него, докато пазарувахме другаде. Там го нарекоха «Le petit Turc». Това ни заинтригува. Отидохме в неговия магазин и се запознахме с него. Посрещна ни изключително учтиво и любезно. По-късно дойде няколко пъти в Париж, когато работата му го налагаше. Срещахме се и дълго разговаряхме. Развитието много ни тревожеше. Тогава всички, които бяха малко по-прозорливи, усещаха, че войната наближава. Знаехме, че тази война ще бъде по-кървава от първата и ще доведе до по-големи катастрофи. Но бяхме изправени срещу нещо, което бе по-голямо от нас. Помня, че в онези дни за пръв път се замислих сериозно за съдбата. Дотогава бях вярвал, че човек може сам да определи съдбата си. Бях сполучил, по всяка вероятност бях съумял да го постигна. Но като гледах нашата безпомощност… Тогава мнозина имаха това чувство.

Брат ви също вярваше неизменно в друг свят и искаше да го запази жив в себе си, друг свят, а не този, в който живееше в действителност… По-късно… По-късно дойде тази катастрофа… До края на 1943-а бяхме в състояние да го спасим. Дотогава те при всички положения биха могли да се върнат в Турция или да се преместят в по-сигурна зона. Казах го на брат ви. Той разчиташе за спасението си на немските си приятели. Беше любимец на немците в Биариц. Немският език и немската култура, изглежда, бяха неделима част от неговия живот. Никой от нас тогава не знаеше наистина какво се случваше в онези «зони на смъртта». Не че не чувахме лоши новини. Но, често казано, не можехме да си представим какви размери щеше да достигне катастрофата. Пък и може би, кой знае, предпочитахме да не вярваме в това… Никога няма да забравя онези дни… Освен това беше странно, много странно… Въпреки житейския си опит брат ви вярваше до последно, че ако възникнеше проблем, би успял да се скрие някъде. Само че когато моментът настъпи, немските приятели, на които толкова разчиташе, не му подадоха ръка за помощ. Всички се страхуваха, всеки гледаше да спаси собствената си кожа. Всички бяха изгубили доверие в себе си. Бяхме стигнали до време, в което се изискваше много по-голям кураж, за да се довериш на друг… Както казах, тогава бяхме безпомощни, и то много… Най-лошото беше, че ги откараха точно десет дни след 31 декември 1943-а^[1]. Десет дни, само десет дни по-късно, можете ли да си представите? Е, оттогава минаха много години. И аз като връстниците си започвам да обърквам някои събития, някои подробности. Може би паметта ме лъже. Но като се сетя за десетдневното закъснение, по-скоро ми се вярва, че моите послания, моите предупреждения не са стигнали до него. Не зная защо, ей богу, не зная. Дали се опитвам да облекча съвестта си? Дали се опитвам да замажа вината си, задето не направих повече за него? Кой знае… Как иначе бих могъл да извиня своята безпомощност, да се оправдая за нея?

Да, възможно е моите послания да не са стигнали до брат ви. Та нали бушуваше война. Трябваше да се научим волю-неволю да не си блъскаме главата за преживяното тогава. Тъй като никога никой не би могъл да си обясни как човек можеше да остане просто зрител на ставащото. Но повярвайте ми, направих всичко възможно, за да тласна събитията в друга посока…

Щом чух, че в затвора на Дранси е била закарана нова група, веднага се активизирах. По всичко личеше, че можех да спася още неколцина. Предадох имената им… Името на брат ви беше сред тях… Тогава видях, че понякога животът може да зависи от едно-единствено име. Онзи ден се сблъсках както с безсилието си, така и с другото лице на хората. Германците бяха започнали да извикват имената от списъка, който им бях дал, и хората излизаха пред редиците на обречените. Бяха «последните турци», с които се бях свързал. Всяко име означаваше живот. Трябваше да видите, да изживеете тази сцена. Алберт, Исак, Сузан… В този миг силно вярвах, че ще успея. Само че в същия момент, точно в този момент стана нещо, което направи тази крачка незабравима: Един непознат мъж се изстъпи и каза: «Аз съм Несим Вентура». Бяха събрали паспортите, нищо не можеше да се направи. Затова беше невъзможно да се докаже, че този мъж лъжеше. Освен това взаимоотношенията се основаваха на крайно крехко равновесие. Ако сега бях повдигнал проблема, щях да застраша живота на мнозина. Германците ни «подариха» тези животи, защото това не преминаваше известни дипломатически граници, но се намирахме във война. Отговорните лица можеха да използват и най-малкото отклонение като претекст, за да изпратят още повече хора на смърт. Пък и срещу мен стоеше човек, решен да приеме самоличността на друг и с всички сили да се бори за живота си. Човек, разбирате ли?… Как можех да пратя него, който бе стигнал дотук, на смърт? В този момент за мен беше най-важно да спася няколко живота. Трябваше без много умуване да намерим възможно най-доброто решение. Тогава времето течеше със съвсем друга скорост… Трябваше да видите жаждата за живот в очите му… Организирахме връщането им в Турция. Какво следваше — това естествено не ни интересуваше, не биваше да ни интересува. Не видях Несим нито този ден, нито по-късно. Те и бездруго не се задържаха в Дранси. След няколко дни научихме, че всички заедно били изпратени на друго място. Споменаха Аушвиц… Но строго погледнато, не успяхме да се доберем до истината…“, каза Фахри бей.

Този разговор Жак поддържаше жив в себе си години наред, като неизменно съхраняваше неговата есенция и своята болка. Дали това беше отчасти съчинена история, в която консулът Фахри бей зад някои картини криеше себе си и определени факти, за която сега вече не искаше да се сеща? Или беше „приказка от старо време“, която бе преживял и бе положил искрени усилия да участва в нея? Дали животът действително се базираше на такива елементарни, тривиални обусловености? Едно закъснение от десет дни, един непознат, направил посвоему крачка към ново бъдеще, за да продължи живота си със самоличността на друг… След това посещение Жак съумя да сглоби по-добре някои фрагменти от историята. Този Несим, за когото бе разказвал Енрико Вайцман, там в Аушвиц бил човек, разочарован до дъното на душата си от живота, който не можел да приеме нито десетдневното закъснение, нито това, че бил изоставен от онзи емоционален свят, в който бил живял през целия си живот. „Ако отгоре на всичко е знаел, че трябва да остане там, защото този мъж, този непознат мъж е заел мястото му… Ако е знаел, че ще трябва да умре по такава идиотска причина“, помисли си в този момент на глас. Обаче фактът, че Несим не бе познавал този аспект от реалността, малко го зарадва. Понякога човек можеше да предпочете и да не знае някои факти. И бездруго имаше достатъчно причини да роптае безмълвно срещу съдбата заради многократно претърпяното предателство…

Къде ли бе отишъл с новата си идентичност онзи непознат мъж? — помисли си. „Кой знае, може да сме се срещали някъде в този дълъг живот, в този странен живот.“ Усмихна се. За да чуе още веднъж гласа си, се понапъна да се засмее високо. Е, вярваше в случайности, но това май беше прекалено. Освен това като се замислеше за други факти от живота на Несим, мъжът, заел мястото му, не беше толкова важен. Например от разказите на Енрико Вайцман изникваше друго обстоятелство. През последните си дни в Аушвиц бе казал на „последния си спътник“: „Ако успееш да се измъкнеш оттук, разкажи на брат ми в Истанбул, че съм копнял по детството, когато прожектирахме филми на кварталните си приятелчета от Халъджъоглу… Снощи ги сънувах. Исках да си припомня онези филми, но не се сетих за никой. Помня само, че превръщахме къщата в малък киносалон… Колко далеч е всичко това…“. Далеч, наистина далеч, някои мигове, някои чувства сякаш се намираха в друг свят. Далеч… Животите в онова „кино“ лека-полека се бяха изчерпали… Какво остана след тях… След тях бяха останали тези несвързани фрагментарни спомени…