Марио Леви
Истанбул беше една приказка (28)

Останките от един брак

Ако реша да тръгна по следите на разказа у мен и да остана свързан със значението на мястото, трябва да кажа, че Танте Тилда и Йосиф се оженили много скоро след срещата, на която не успели да разкажат достатъчно за себе си на другия. Дали това не била малко принудителна крачка към друга заблуда? Или онази крачка намерила своето основание в онази заблуда? С такива въпроси не напредвам кой знае колко във време, което сега придобива смисъл у мен с всичките си празноти. Както научих, през най-важните години от брака си двамата живели в малкото жилище в Асмалъмесджит. Ходели на кино и в локалите с музика и алкохол, така обичани от Танте Тилда. В локалите с примигващи светлини, където се пиел алкохол, а хората, които подобно на нея живеели и гледали на живота тихо и кротко или единствено с вътрешните си гласове, в някои нощи губели нещо от себе си… За да се насладят до насита на недосегаемата си връзка от първите й дни, и нещо по-важно: да я покажат на другите… Това била едната страна на разказа, която е лесна за разказване и която била изживявана по сходен начин, само че с различни думи на различни места от различни хора. Някои реки винаги се вливат в едно и също море… След известно време обаче Йосиф започнал да говори все по-малко и да се затваря все повече в себе си. Това били дните, в които без възражение вършел всичко, което желаела жена му, и сякаш бил решил да остане зрител на живота си. Кога, къде, след кои кадри започнала тази капитулация? Дали отчуждението се дължало на него, на пътуването му към себе си, или било реакция срещу поведението на Танте Тилда, която настойчиво приканвала всички околни да се отдадат на живота, на опиянението от живота, а това често плашело мнозина? Дали е разбираемо, дали е приемливо, че той, който бил стигнал далеч, много далеч във вътрешния си мир, виждал жена си като чужда жена, подобна на всички останали? Доколкото успях да видя от моята граница, Танте Тилда с всеки изминал ден вероятно се разочаровала все повече от мъжа, когото била избрала за свой спътник в живота. На това място от разказа добавям няколко интимни картини, разказ за един доверен ми спомен. За тази жена, която толкова копнеела за живота „навън“, тогава настъпил един от най-незабравимите моменти. Една вечер мъжът, с когото била принудена да дели една и съща стая, неочаквано донесъл вкъщи радио с грамофон марка „Сиера“ и внимателно инсталирал двата апарата. Радиото и грамофонът били като врата, отворена към човек, който от ден на ден все повече потъвал във вътрешно изгнание. След тази вечер купили безброй плочи. Йосиф до късна нощ се мъчел да лови и слуша чужди радиостанции, чужди пристани. След тази вечер в дома, в който подобно на редица други партньорства от години вече не се играела играта на щастие, макар и за кратко се насъбрали много песни, радости и мечти за невероятно тиха бяла земя. След тази вечер… Мечтата в този дом бавно щяла да бъде изчерпана… До вечерта, която била различна и, както изглежда, никога няма да потъне в забрава…

Въпреки че на младини често сменяла любовниците си, по време на брака с Йосиф Танте Тилда не допуснала чужд мъж в живота си, макар да вярвала, че още не била изчерпала докрай много свои мечти. Околните били убедени, че в този брак били взели правилното решение, защото виждали ставащото в малкото жилище в Асмалъмесджит само със собствените си очи. Дали поради тази дистанция тя не разказвала на никого за бавно нарастващото разочарование в тези вечери, както и за толкова много предишни разочарования?

„Още не бях намерила изход — каза ми години по-късно, когато ми описа онези вечери. — Потърсих утеха. Странични хора при всеки удобен случай ни повтаряха колко си подхождаме. Аз обаче имах странно усещане. Наясно бях, че така не може да продължава…“ Сякаш с тези думи искаше и да каже, че на всички им убягвало нещо, че всички виждали само това, което желаели да видят.

Но сега ми се струва, че дните в Асмалъмесджит минавали другояче и от гледна точка на Йосиф. С всеки изминал ден нещо от съвместния им живот си отивало. Ставало въпрос за разочарованието на един човек, който въпреки всички надежди и старания не намерил отклик за една своя мечта. Дали Танте Тилда забелязала това разочарование, дали се е опитала да вникне достатъчно в мечтата на този мъж, който искал да отвори съвсем друга врата — въпреки цялата му мълчаливост и затвореност? Не вярвам. Ако беше така, връзката им несъмнено би изживяла различни моменти на възраждане и тя би разказала за това на някого. Следователно съвместните дихания в съвместните нощи не им попречили и да поемат съвсем бавно и тихо всеки към своята собствена и чужда за другия самота. Тяхната чужда за другия самота… Дали било съдба или решението да бъдеш „пленник“ на един човек?… Колко песни са били написани за това, песни, предназначени само за конкретен мъж или жена, колко стихотворения са били посвещавани на определен човек, колко разкази не са били довършени и са чакали времето, мястото и хората, които да ги прочетат?

В онези дълги нощи Танте Тилда прочела повече книги, отколкото през целия си живот. За завидния разкошен живот на господаря на Пардаян, за дамата с камелиите и граф Монте Кристо. Йосиф понасял тези нощи с мълчанието на човек, умеещ да понася достойно съдбата си, без да показва нито за миг колко самотен се чувства. С достойнство, мълчаливо и с всеки ден затваряйки се все повече в себе си… Опитвал се да „вижда“ различните цветове на небето… През цялата нощ, до утринния здрач, до началото на следващия ден… Танте Тилда винаги държала книгите си на нощното шкафче и пренасяла историите в своите филми, в собствените си филми. Без да вижда, че мъжът й бавно вървял към „онова място“… Дали било убийство? Право да си кажа, никога не съм имал смелост да поговоря с нея за това.

„Видях“ тук думата „убийство“ въз основа на породените от онези изречения асоциации. Било друг вид убийство — тайно, за което знаели само двамата и което белязало един живот или най-малкото един житейски период. Онези дни отминавали с малки надежди, малки проблеми и малки разходки. С малки надежди, малки проблеми и една някак невъзможна за споделяне, постоянно нарастваща самота… Както било в живота на онези, които живеели в границите на уседналостта и не можели да поемат към нови хоризонти… Както е във връзките, които съществуват чрез мебели, вещи и ежедневни успехи… До деня, в който се установило, че Йосиф Ротман е болен от туберкулоза. Сякаш напук на щастливите съдби в романите на Танте Тилда и света на мечти и илюзии, в който тя се била потопила. И тази болест била може би единственото, което въпреки целия фалш, прилягало на дните, изживени от този човек, Йосиф Ротман, който искал да защити границите на своята територия от всичко фалшиво. Тогавашните лекари били на мнение, че чистият въздух и спокойствието щели да се отразят благотворно на здравето му. Първият вариант бил санаториумът на остров Хейбелиада^[1]. Не след дълго обаче осъзнали, че няма да издържат затворени на такова място. После се сетили за Бююкада^[2], където често се разхождали през пролетните месеци. Навярно в този момент са си спомнили за острова със съвсем други чувства… Наели къща, облъхната от боров аромат, на хълм с изглед към морето и лежащия в далечината град с неговите светлини. Да се преместят в тази къща, несъмнено означавало и да направят крачка към нова самота. А в това време кината щели да продължат живота си… Танте Тилда казала на по-голямата си сестра, която я навестявала в онези дни, че това било несправедливо, много несправедливо. Говорела за различни места и различни спомени, ала единствено в този разговор засегнала самотата в своя брак… „Тилда много ме изплаши. Там можеше да направи всичко, всичко…“, каза ми мадам Роза, припомняйки си онези дни. Не беше трудно за разбиране. В онези дълги зимни нощи, когато вятърът блъскал прозорците, когато отвън долитал само кучешки лай, всички светлини били далеч, много далеч, Танте Тилда сигурно пак се е намирала във филм, на който не искала да вижда финалните надписи. Сякаш се била сблъскала с предателство. В онези нощи мислела, че няма да понесе и никога няма да прости това предателство… Това били първите нощи на онзи остров. Още веднъж била откъсната насила от едно място. Сега най-сетне би могла да запита. Какво щяла да промени всъщност смъртта, многоочакваната смърт? Тези нощи били първите нощи на острова… В тези нощи й се струвало, че още една врата се затваряла и скривала онези светлини.

След някое време обаче животът постепенно разцъфнал по неподозиран от никого начин. Танте Тилда се опита да ми разкаже за тези промени в една от вечерите, в които се почувствахме малко по-близки. Сякаш бе изгубила разказа си далеч, много далеч.

В една от онези вечери се опитахме, всеки на друго място, да се вслушаме в поезията на онези далечни зимни вечери. Магията стана, дошло бе времето да се разкаже това, което бе родено от онази магия. Магията навярно се дължеше донякъде и на онзи друг бряг… В онези болезнени дни тя осъзнала колко много обича Йосиф, мъжа, когото решила да държи за ръка по житейския си път. Безспорно този факт породил желанието да бъде до края ласкава медицинска сестра, роля, която тя, макар и неопитна, изиграла от сърце и душа. През тези месеци особено се доближила до мъжа си като негова спътница. В онези моменти, с безшумни крачки… Без да изрази любовта си с думи… Тъй като любовта била вече далеч отвъд всички думи, била нещо, което можело да се разбере и сподели само като се изживее. Нещо отвъд всички думи… Въпреки че необходимостта от тези думи неизменно се усещала.

И Йосиф забелязал тези крачки, тези мигове несъмнено били и негови мигове. Няколко мига, които показвали друг аспект на любовта, мигове, които живеели дълбоко, много дълбоко в двамата и не можели да им бъдат отнети… Няколко мига… За да повярват в безкрайността на смъртта, или още по-важно: да повярват отново в живот след смъртта… В една от нощите, в които изживявали онези докосвания, Йосиф заговорил за Франция на граф Монте Кристо, за разкоша на ярко осветените салони, оперите, нощите, които се проточвали до зори, танците, за въодушевлението от помпозните тоалети. Една мечта трябвало да намери словесен израз във всички детайли, с много специални картини. Мечта, в която обърнатият назад поглед бил, можел да бъде истинско завръщане. По-рано веднъж си разказали мечтите си и след това никога повече не заговорили за тях… Дали подновеното припомняне на друго място в друг климат не показвало, че въпреки цялата самота и затваряне в себе си, един път все още не бил изчерпан, не бивало да бъде изчерпан? Дали това бил призив, усилие в последния миг все пак да разкаже за тайния свят, който така и не могли да споделят? Независимо какво мисля за случилото се там, сега трябва да приема, че разочарованието на Йосиф е била тайната, която трябвало да се „съхрани“. Сигурно разбирали, че наближавали края на този път, този техен път, който бил много отдалечен от дотогавашния им живот, от техните възможности и най-важното — от техните отлагания. С изговарянето на тази обида се открила една незабелязана дотогава страна от характера на един човек и това за пореден път припомня разкази за болка от закъснението. След това Танте Тилда го попитала защо не бил разказал, че е прекарал така онези нощи, нощите в онези локали, и то по време, в което можели да изживеят и други нощи. А Йосиф отвърнал, че тя никога не била настоявала пред него за такова нещо и казал: „Нашият филм беше по-обикновен, по-кратък, но забележителен“. Нашият филм беше по-обикновен, по-кратък, но забележителен… Чия бе всъщност фразата, която Танте Тилда ми представи като фраза на Йосиф? Човек, способен да понесе такава фраза във всичките й значения — кого ли трябва да е бил загубил безвъзвратно на онова нежелано място? Сякаш там щяло да се зароди нещо, което може би носело различно име за всекиго, нещо, което с течение на времето можело да преодолее всички разстояния и да се доближи много до нас. Навярно затова Танте Тилда искаше да защити докрай преживяното на острова. Ето защо от време на време искаше да се губи в картините от острова, които пазеше в душата си, затова не можеше да си спомни за някои нощи. Да не може да си спомни, бе нейното бягство от онези картини, търсене на убежище в самата себе си. Имаше и мигове, в които спомените на личностите, обитаващи едно и също тяло, се опровергаваха и искаха да се забравят взаимно. По този начин така и не стигнах до действителните думи на Йосиф, човек, когото никога не бях виждал. Освен това онези хора ведно с разговорите си оставаха в езиков свят, който ден след ден изчезваше все повече. Френският им беше точно като онзи шпаньолски, застрашен от умиране език… Така че един ден няма да ми остане нищо друго, освен да заимствам за евентуален разказ един монолог, в чиято истинност се съмнявам. Дали в този смисъл ще мога поне мъничко да се избавя от думите, които ме преследват от години?

„Никога не прехвърлихме стената, която бяхме издигнали помежду си, Тилда. Сами построихме тази стена, за да се защитим. Затова си останахме толкова чужди, макар че всъщност сме близки, може би и защото се страхуваме да зависим един от друг… А пък аз исках да споделиш с мен нощите, в които желаеше да живееш с хората от твоето въображение, които отгледа с лъжите си. С мен и нашата делничност и грозота, която не прилягаше на тази мечта… Това бе обикновен, кратък, но реален филм, Тилда. Филм от живота, нашия живот, който се различаваше от онези филми. А ти вечно искаше да виждаш в мен другиго. Аз чаках, Тилда, все чаках. Но сега е толкова късно, сега сме толкова закъснели за всичко. Сега ми е студено на душата…“ Тези думи може би са били различни от онова, което мисля сега, може би той би избрал съвсем друг език за този зов или този вопъл. И все пак разговорът, свързал тези двама души на онзи остров, макар само за няколко нощи, изглежда, таял в себе си такъв смисъл.

Отново ще си припомня разговора, когато запиша тази част от разказа си и може би преформулирам някои думи. Тъй като на този етап има едно място, до което стигам опипом, изхождайки от разказите на Танте Тилда, в чиято достоверност вярвам. Изхождайки от това приближаване, сега мога да проникна малко по-лесно в този живот. Казвам си, че това е смисълът на начинанието. Логиката на разказа, убедителността на стигналото до нас поражда необходимост от такъв разговор. Танте Тилда се прехвърлила в друга сфера, което явно повлияло дълбоко на живота й. Имало едно място, което Йосиф й показал ненадейно и след дълго очакване. Кой бил на това място, кой изчезнал отвъд тази граница, в кои мечти? Защо поискали да отидат на това място, или още по-важно — защо толкова късно? Защо Йосиф чакал толкова време? Защо години наред предпочитал да наблюдава безмълвно събитията и неизменно да изживява бурите вътре в себе си? Дали защото толкова обичал жена си, всъщност единствената истинска жена, че сърце не му давало да разруши мечтите й, или защото въпреки всичките си мечти не искал да го сложат на снимката с въображаемите лица? Дали в нощите на Асмалъмесджит нито веднъж не бил даден знак за такова „очакване“? Струва ми се, че сега разбирам малко по-добре това. В тази част от разказа предвид въпросите си повтарям едно изречение, в което с всеки изминал ден вярвам все повече — Танте Тилда и Йосиф прекарали най-хубавите си дни в сферата, където се смесвали мечта и реалност, след като за пръв път се отделили от другите, поискали да живеят за себе си. След като за пръв и може би за последен път затворили зад гърба си вратите към онези далечни мечти… В този климат, в това задушевно пространство и двамата били като деца… Навярно затова не били много сигурни как да постъпят, когато се открили взаимно, съумели да се открият в истинския смисъл на думата, навярно затова онези дни стигат до мен винаги с различни картини, така да се каже — с променена премяна. Един детайл, отделен детайл от тяхната „неопитност“, показва още веднъж колко лек е пътят към любовта, щом вратата веднъж вече се е открехнала. Тъй като в нощта след онзи разговор Танте Тилда направила нещо, което не била правила, не можела да направи с никого, в никакво „опиянение“ — заспала, положила глава върху гърдите на Йосиф. Насън се видяла как танцува с Йосиф, в локал, който никога не била виждала, на разпалваща кръвта песен, която не била чувала, но усещала с всяка фибра на тялото си. „Ще танцуваме до смъртта, Тилда, до смъртта… Няма вече път назад, казал Йосиф. До смъртта, докато се свлечем на земята от умора, докато изпуснем сетния си дъх един за друг, един в друг…“ После внезапно се събудила посред танца, може би под впечатление на тези думи. Било около полунощ. Силен вятър се блъскал в прозорците. Йосиф не спял. Щом видял, че Танте Тилда се събудила, казал: „Дотегна ми вече тук, Тилда, заведи ме в Асмалъмесджит“. Рано сутринта стегнали багажа си. Не взели много неща. „През юли ще дойдем пак. Нека първо времето се позатопли…“, казала Танте Тилда. „За пръв път ще видя юли от толкова далеч“, казал Йосиф. Усмихнал се.

Бил студен, но слънчев мартенски ден. Първо решили да се поразтъпчат, съвсем бавно да направят няколко крачки из своя остров. После покрай тях минал файтон. Спрели файтона, като едновременно извикали на кочияша. Отишли до вълнолома, навярно за да чуят някои гласове, които били много надалеч от тях. Йосиф казал, че една от най-големите радости в детството му била да седи до кочияша. Тази радост била и сред детските радости на Танте Тилда. Опитала се да разкаже каква е била като малка. Зная, в желанието си да скрият някъде детето в себе си, мнозина губят една или друга радост. Само че на това място в разказа трябва да се сподели една обща радост от далечното минало. Оттам и файтонът. Бил студен, но слънчев мартенски ден… Един от дните, в които по някои дървета, подмамено от треперливата светлина, изригва пищно великолепие от цветове, без да се вълнува от евентуален студ или нови бури…

На кораба Йосиф мълчал. Лицето му било бледо като платно. Казал, че искал да остане за малко сам. Излязъл на палубата и дълго съзерцавал разпенения шлейф, следващ парахода. Дали и там се криела картина от детството му?… Танте Тилда погледнала мъжа, когото бавно губела, и поискала да навлезе тихо в спомена, породен от фантазията, улавяйки за ръка детето на парахода. Ала не могла да направи това. Техният остров, който открили на острова, бил стигнал до своята последна граница, така си помислила. Имало едно място, където двама души, вървящи един към друг, трябвало да спрат. Това място било може би безмълвие, изоставяне, но въпреки всички усилия все пак и факт, според мен дължащ значението си на мрака в нас, на мрака, който невинаги можем да намерим…

Йосиф влязъл в къщата в Асмалъмесджит като гост, като чужд човек. Не пуснал радиото и не изслушал нито една плоча. Няколко дни чел книга, която бил подвързал с дебела бяла хартия, та Танте Тилда да не види заглавието. Сегиз-тогиз затварял очи и потъвал в размисъл. Тези часове били неговите часове на мълчание. Няколко пъти хапнали ястия, ухаещи на истински домашни гозби. В тези часове си разказвали и спомени от детството и младостта, които дотогава не били разказвали на никого. В онези дни Йосиф се будел много рано. Седял в креслото до прозореца и според думите му, се опитвал да чуе гласовете на новопробуждащия се ден. Онази книга вероятно е била частица от истинска дълбока самота. Йосиф обхождал бавно, търпеливо страниците на книгата. От време на време затварял очи, все едно резюмирал написаното на страниците, скритото там. Това навярно бил единственият път, по който вървял, който накрая го водел към „онова място“. Чрез страниците на книгата Йосиф тихо и безмълвно навлизал в своя мрак.

И после една сутрин умрял в един от часовете, когато за другите уличките се раждали наново заедно с всички малки надежди, сякаш им се отпускало още едно отлагане… Така, както мнозина умират, изпускат сетния си дъх, щом усетят най-силно своето пленничество; така бил най-близо до мястото, което било някъде много „далеч“ — доколкото разбирам от чутото за „последния му поглед“… Сякаш бил потънал в дълбок, много дълбок сън. Затворената книга притискал до гърдите си. Показалецът му обаче бил на последните страници, показвал, че бил стигнал до „своите последни страници“. На лицето му била изписана лека усмивка, по-точно израз на омиротвореност. Танте Тилда първо взела внимателно книгата, после сложила малък белег на онова място. Едва по-късно, след седемте дни траур успяла да разгледа онези страници. Книгата била за пътешествието на Амундсен до Южния полюс. Белегът бил там, където „откривателят от Севера“ бил достигнал „бялата, потънала в мълчание, необятна земя“. И тогава Танте Тилда си припомнила разговора с Йосиф в сладкарницата „Лебон“. През нощта се зачела в книгата, съвсем бавно, за да открие скритата в страниците мечта. Съвсем бавно и безшумно, сякаш влизала в чужд дом и се бояла да не обезпокои някого. На някои пасажи спирала, за да види „онези места“, надявайки се да срещне Йосиф „там“, поне „там“. И тя затваряла очи и се мъчела да си представи хората в онази необятна бяла земя, които се опитвали да отидат до безкрая на един хоризонт. Когато привършила книгата, първите слънчеви лъчи вече прониквали в салона. Внезапно осъзнала, че креслото, в което седяла, било креслото, в което винаги седял Йосиф, за да се вслушва в онези гласове. Било същото време, за онези, които не познавали достатъчно добре уличката, гласовете били същите гласове, а и отчуждението било същото отчуждение за онези, които вечно седели до прозореца… В този момент у Танте Тилда се разляло чувство на бездънна изоставеност, което можела да изрази единствено говорейки за гласовете, които чувала… Била юлска утрин. Вятърът духал откъм морето. Сякаш съвсем отблизо долетял звук на параходна сирена. „Кой ли плавал по това време от един малък пристан към друг? Дали «островът» всъщност принадлежал на онези, които дръзвали да поемат на път, за да потърсят убежище при друг? На кого принадлежали ароматът на бор, топлината на плажовете в летните вечери, котките, които се опитвали да се скрият в уличките, да останат там, къщите, които морето пазело, гръцкият език, масите, ухаещи на анасон?“ Чии въпроси били това? Тогава… Тогава за пръв път в живота й се сторило, че се докосва до смъртта. За пръв път в живота се почувствала наистина сама и за пръв път в живота плакала до насита и неудържимо ридаела, отдалечена от всичките свои „изстъпления“ и „демонстрации“. Това не била сцена от филм. Била сцена без зрители, изживяна от дън душа. Дотогава пред никого не се била показвала толкова разголена, никой не я бил виждал толкова разголена. Никога, въпреки всички авантюри, любовни истории и филмови мечти, не се била сближавала толкова с човек, както с човека, когото била изгубила завинаги в онази далечна бяла земя…

Едва след дълги години един ден бе успяла да намери своя зрител. Най-накрая историята й бе придобила форма, подходяща за разказване, за споделяне… Може би затова се съгласих да остана от страната на публиката. Относно разпределението на ролите нямаше друг проблем. Дали всички пулове бяха наистина по местата си? Все още не мога да отговоря на този въпрос. Тъй като един детайл, и досега ненамерил мястото си, все още се върти в главата ми… За кого или за какво всъщност плакала Танте Тилда в онази утрин, когато се чувствала толкова далеч от всички и всичко? Можем ли да кажем: ние плачем, защото при вида на мъртвеца си представяме, че ние самите сме умрели? Трябва ли да твърдим, както правят някои, че плачът по време на погребалната церемония е свързан и със собствената ни смърт? Да, този детайл още не е намерил мястото си в разказа, който тъй бавно излиза наяве. В случая не ми остава нищо друго, освен да премисля още веднъж церемониите. Тогава полъх от тях ще се разнесе и до местата, където съм живял. Съзнавам, че трябва да замълча, още веднъж да замълча… Но кой ли би могъл да се дистанцира безучастно от онези утрини?

Струваше ми се, че с течение на годините Танте Тилда бе измислила и неизживени разкази за последните дни с Йосиф. Разкази за неща, които никога не бе изживяла, които обаче бяха намерили място в живота й и затова бяха изживени по друг начин. Тъй като в изживяното от нея имаше поезия, която наблюдаващият отвън не можеше да схване. Тази поезия се поддържаше жива от илюзии. Мечтата в онази поезия, или с други думи: защитената сфера с всеки изминал ден разширяваше все повече границите си. На една от последните ни срещи съмненията ми се задълбочиха от думите, които каза тя онази вечер: „Не вярвай на това, което разказвам. Повечето е лъжа“. Времето беше друго. Друго време, което можеше да се разкаже само с много специални думи… Особено когато се замислях какво бях преживял или дочул в този промеждутък, с днешния си поглед върху онези дни… Говорех за нашата потребност от разкази, които се подхранваха от лъжи. Щях да поискам да споделя това чувство на други места, в други времена, с други хора. Тя стисна ръката ми. Беше примирена, уморена, апатична… И все пак най-важното бе, че гледаше света с други очи… Смяташе, че не бе заслужила дните, които бе изживяла, принудена да изживее… „Човек никога не може да избяга от тях… И ти не можеш да избягаш…“, каза в отговор на предходните ми думи. Казах: „Кой знае…“. Ала какво имаше предвид с „тях“, честно казано, не разбрах. Кои бяха „те“, кои моменти, гласове или картини? Все още не съм намерил отговора на този въпрос. „Един ден може би…“, казвам си… Един ден може би… Но дали тогава наистина ще поискам да разкажа за „тях“, за това, което виждам там? Онази вечер се задоволих с това да кажа на Танте Тилда: „Кой знае“. И двамата можехме да завършим изречението сами, както желаехме. Устните й се разтегнаха в болезнена усмивка. Болезнена усмивка… Сега вече зная, че трябва да се доближа до отговора на онзи въпрос, за да предугадя значението на онази усмивка.

Ето това изживяхме на една от последните ни срещи. Чувствах се сякаш бавно привлечен към гласовете, погледите, моментите, които никога не ще успея да пропъдя от себе си. Към изживяното във време, до което все повече се доближавам… Доколкото можахме, се опитахме да споделим един с друг нашия разказ и да го запишем търпеливо, като допускахме и вероятността да се изгубим някъде. Това, тези моменти бяха моите речни камъчета, за които, кой знае, навярно никога не ще мога да разкажа. А вечерта, когато на чаша слаб чай с лимон се постарахме да се насладим на вкуса на съвсем пресните сладкиши от фурната в Куртулуш, когато говорихме за Рита Хейуърт, беше още много далеч от времето на голямата самота, когато Танте Тилда бе ужасяващо самотна. Онези дни и двамата щяхме да изживеем като „прокълнати“ дни.