Марио Леви
Истанбул беше една приказка (23)

Казабланка на мосю Тахар

В онази вечер там бил и мосю Тахар, който години наред живял под наем в малкото жилище на Инджиля ханъм на „Еджуеър роуд“ и разкрил само някои тайни от миналото си. На драго сърце участвал в малкия празник, чието дълбоко значение осъзнавал. Двамата мъже се разбирали много добре по време на своите чести, респективно неизбежни срещи, въпреки различните предпочитания в живота си, а ако се вземат под внимание взаимоотношенията, диктуващи техния живот, в крайна сметка излиза, че са умеели да ценят това удобно и за двамата приятелство. Гледали един на друг като на „авантюристи“, носещи различните си съдби с различни нагласи. Странно, но, изглежда, най-силно усещали това, докато с часове играели безике^[1]. Нямало нужда от обяснения. Някои неща си идвали на мястото, без да се изговарят. Нещо се усещало, изживявало се като напълно естествено. Който бил толкова мъдър, че да се задоволи с това, да спре на точното място по пътя към другия, да не иска да променя хората, да одобрява живота си, стила си на живот с всички фасети и чувства — за него това било дори предостатъчно. И все пак не бива да сме несправедливи към мосю Тахар. Това, което разказвал за миналото си по време на съвместните им часове, за затворен човек като него не било никак малко в сравнение със споделяното с други. Макар че предпочитал да държи част от миналото си забулено в мрак, когато се нанесъл в малката стая на „Еджуеър роуд“, се представил за бивш марокански журналист. Бивш марокански журналист… Винаги се стараел да изглежда като човек с идентичност от Казабланка. И бездруго със своята елегантност, със своите според някои хора твърде „премерени“ движения, с неизменните слънчеви очила и с бастуна, приличал не толкова на пенсиониран журналист, колкото на шпионин, който след успешно изпълнена задача по неизвестна причина бил пратен в изгнание в този град. Така все още изживявал своя мит за Казабланка, който му прилягал. Че имал нужда от слънчеви очила, защото дневната светлина дразнела очите му, или от бастун, защото понакуцвал — тези обяснения били за пред хора, които преценявали другите от пръв поглед. За мосю Тахар обаче неговият външен вид имал и друго значение, както за всеки, изживял приказка. Онези, които донякъде го познавали, можели да провидят през това лице.

Лицето на мосю Тахар можели да опознаят само най-близките му Според него само малцина са могли да видят това лице. Само малцина са могли да изживеят с него пълноценни дни. Това със сигурност важало и за хората, които в миналото бил оставил зад гърба си някъде в далечната страна. Хората в далечната страна… Как възприемал тази отдалеченост от Лондон? Какво ли извиквал в съзнанието му Лондон в осветения мрак, с изпълненото с гласове дълбоко безмълвие, в бавно отминаващите нощи? Ако вземем под внимание каквото знаем и каквото сме научили, излиза, че този въпрос има съвсем прост отговор. Мосю Тахар работил години наред като кореспондент на — по думите му — най-четения вестник в страната си и като се пенсионирал, решил да остане в Лондон. Открил похвалната способност да разчита само на себе си и да живее с малко пари в чуждия град. Фактът, че се срещнали, се дължал на необяснимата сила на случайността.

Две години след смъртта на Хуго Инджиля ханъм решила да предприеме малка промяна в жилището си и да даде една от стаите под наем, от една страна, за да усеща по-малко самотата, а от друга — с надеждата да си докарва пари за някои „дребни радости“. Била обаче крайно предпазлива при избора на своите „гости“. Не всеки срещнат получавал разрешение да прекрачи прага на жилището й.

В онази стая живяла първо антроположка от Бразилия. Била хубава жена с привлекателен тъмен тен, която била завършила школа по самба и задълбочено изследвала танцовите форми в различни географски ширини. Всъщност имала докторантска стипендия в Оксфорд, но известно време провеждала изследванията си в Лондон. Никога не било ясно кога и къде ходела и по кое време на деня или нощта се връщала в стаята си. Жената се казвала Дина. Понякога на сутрешна закуска разговаряли за своите „страни“. Един ден, около година след като се нанесла, се влюбила в един от преподавателите си по степ и се преместила с него в Ливърпул. Не след дълго съобщила в писмо, че се омъжила и се налагало да прекъсне работата си за продължителен период. Благодаряла. При един от разговорите на закуска неочаквано си била изяснила нещо. Инджиля ханъм не знаела какво в кой разговор й въздействало толкова дълбоко. Въпреки че не знаела какво си била изяснила, запазила за Дина малък мил спомен. Това преживяване подхождало на човек като нея, който не бягал нито от по-раншния, нито от сегашния живот. Малък мил спомен… Доколкото си спомняла, кореспондирала си с Дина, макар и не често. Макар и не често, били решили да показват една на друга своите животи иззад думите си, две жени, избрали обичта от далечно разстояние, само от далечно разстояние, може би като майка и дъщеря, кой знае…

След Дина в онази стая живял равин реформист от Ню Йорк на име Исак Якоби. От него Инджиля ханъм научила най-хубавите еврейски вицове. Години по-късно щяла да разбере още по-добре скритата в тях житейска мъдрост. Исак Якоби пристигнал в Лондон „да оправя нещо, свързано с чичо му“. Подробностите са маловажни, важното всъщност в нейните очи било самото събитие — че съумял да замине за друга страна заради един човек. Най-голямата му мечта била да отиде в Швеция и да изиграе сам себе си във филм. Един ден щял да замине за Стокхолм, за да осъществи това намерение, след като подобно на Дина живял близо година в онази стая. На раздяла казал: „Трябваше да послушам баща си и да се науча да свиря на цигулка“. Тогава бил около четирийсетте. Много години по-късно пристигнало писмо от него. Бил осъществил плановете си. Филмът, в който играл, обиколил света. Смятал, че си бил намерил място близо до родината. Да се жени обаче не възнамерявал. Понеже се нуждаел от още много време, за да продължи образованието си.

Това били първите гости на Инджиля ханъм. Мосю Тахар дошъл по-късно. Тъй като говорел малко, бил учтив и наблюдавал околните и живота си с други очи, за кратко си извоювал важно място в очите на обитателите на този дом. Не задавал излишни въпроси, а и правел впечатление на човек, който не желаел да му задават излишни въпроси. Предпочитал да се крие зад тайната си. Даже когато пиел от домашната вишновка по време на партия безике, не променял държанието си. За разлика от другите гости останал дълги години в онази стая въпреки това… А когато денят настъпил, жилището на „Еджуеър роуд“ се било превърнало за тримата в убежище, в „гнездо“ далеч от големия град. Там в часовете, които си подарявали взаимно, дори не се налагало да разговарят за чувствата си. Имали пространство, в което се чувствали радостни и щастливи. Стигало им да вдишват това пространство и да знаят, че нямало да го изгубят. Може би затова се научили да оставят миналото на спокойствие. Така, както и те просто трябвало да живеят дните и нощите си. Вярвали в това от душа и сърце. Тази вяра навярно била най-голямото постижение на приятелството им.

Мосю Тахар пътувал два пъти в годината за Казабланка, където бил роден и отрасъл. Оставал там десет до четиринайсет дни и се връщал, след като видел още веднъж „необходимото“. Нямал много за разказване за тамошните улици и плажове. Може би казвал: „Времето беше малко по-горещо май“, но нищо повече. Намиращото се извън тези граници принадлежало на него, само на него. Онази вечер на Песах бил с тях. Току-що се бил върнал от пътуването. „Този път съм капнал от умора. Съвсем остарях вече — казал. — Това май беше последното ми пътуване. Казах го и на хората там. Разбраха ме. И бездруго винаги са се мъчили да ме разберат и да ми позволят да живея, както си искам. Може би там е и същинският проблем: това беше тайното им отмъщение; майсторски ми отмъстиха, като не реагираха. Просто ме оставиха сам-самичък…“

Онази вечер поискал да пие повече вино, отколкото друг път. Не се затруднил да схване смисъла на „празника“. Прастарата история за похода към обетованата земя преди хилядолетия не му била чужда. Откъде идвала тази близост? Макар да бил избрал да е невярващ, бил прочел много религиозни книги. С други думи, можел да види от друг ъгъл как вярата формирала мирогледа на хората в определени страни. Затова и можел да изтълкува някои неща по-добре от Инджиля ханъм, например събитието, което от векове възпоменавали на различни езици и със сходни чувства във вечерите на Песах. Личало, че в детството и юношеството си бил получил солидно религиозно възпитание. Относно значението на Корана за съвременния човек имал много интересни, много лични интерпретации, които разклащали много предразсъдъци. Същото важало за Тората и Талмуда. Ислямската мистика приемал като дар за хората, чиято велика поезия трябвало да се открие. Известно време се интересувал и от Кабала. Знаел и малко староеврейски. Всичко това се дължало на дългите читателски приключения в стаята му. Онази вечер обаче, в един от онези часове, когато си припомнял, отпивайки от виното, пожелал да разкаже на другите една от своите много стари истории. По улиците на Казабланка, във времето, когато хората можели да живеят заедно въпреки всички религиозни различия, историята просълзявала един или друг… Някой там му бил казал, че трябва да сме силни в живота и че можем да стигнем до нашия Бог само ако се борим със своето „аз“ и с онова, което ни е било дадено, или ако потърсим онези неща, от които сме били лишени. За едни вечерите на Песах означавали, че в името на живота още веднъж се вземало решение, засягащо други хора, за други — че на някои хора още веднъж бил показан пътят за друга страна… Дали така било по-лесно да се разбере животът му в Лондон? Дали това обяснявало вечната пристрастеност към Казабланка и същевременната му отчужденост? След тази вечер мосю Тахар нямал вече възможност да отговори на тези въпроси. Това навярно бил най-важният разказ за него, който се осмелил да сподели с последните си приятели. Уви, за онова, което искал да каже, да си припомни тази вечер, било само в тези моменти. Онази вечер било докоснато само бегло кътче от живота му… Такова отношение към изживяното прилягало много добре на мосю Тахар. Което пожелал да скрие там, спадало към болките, за които не можел да разкаже, които бил принуден да търпи цял живот. Но нима всеки и бездруго не изживява болката посвоему? Нима бягствата не са тези, които разказват за нас, и то както на нас самите, така и на другите; бягства, които в различни времена може би имат различно значение и освен това обясняват някои мигове в живота ни?