Марио Леви
Истанбул беше една приказка (70)

Към коя фотография спадахме всъщност?

Сълзи… Колко години са изминали оттогава, колко хора, лица, вероломства бяха оставени зад гърба ни? Кои врати се бяха отворили в правилния момент с правилните хора към правилния живот, кои врати, които всъщност би трябвало да се отворят, не се бяха отворили в онова време? При нашата неочаквана среща във Виена безсъмнено искахме да се доближим и до тези въпроси. След толкова години стоях срещу Жинет. Доколко ни се беше удало да се придвижим един към друг щяхме да разберем с времето. Градът, в който се срещнахме или се видяхме „лице в лице“, изглеждаше „подходящ“ град, за да започне разказът за дългото пътуване към смъртта, който исках да напиша един ден. Разказът положително можеше да тръгне от този град, особено като се имаше предвид, че тук Несим бе изгубил своята мечта, въпреки онази страна, която искал да намери, да „съгради“ и въпреки всичките си надежди… Градът беше правилният град, да, изглеждаше като правилния град. Ала ние, в кое време от разказа, на кое място се намирахме в тази „правилност“? С други думи: дали в онова време бяхме на „правилно“ място? Дали един ден щяхме да изгубим вяра във времето, което бяхме избрали за тази среща, донякъде форсирайки обстоятелствата? Ако мислехме за миговете и още повече за хората, които искахме да поверим един на друг, трябваше да се подготвим за всичко. Но да се върнем на поезията на тези мигове… И тя вероятно щеше да бъде само на наше разположение… И тя, въпреки думите, намерени след толкова усилия, по-скоро борба, щеше да се възприема от другите под влияние на другата й история винаги по различен начин и с други асоциации. Да, дори тук, на място, където глухотата бе „доловима“, бяхме направили една крачка към своите самоти…

Жинет каза: „Ще пийнеш ли кафе? Аз ще изпия едно“. И без да изчака отговора ми, поръча за двама ни. В този момент забелязах, че гласът й се беше променил, докато говореше на френски. Беше чист, правилен френски, и все пак вече не като на французойка. Попитах: „Да не закъсняваме? Може би някой те чака“. Какво целях с тези думи? Да не би да исках да науча нещо повече за живота й или по някакъв начин да се афиширам пред нея? Тя отговори само: „Казах ти, че съм сама тук. Пък и ти си малко по-зрял и имаш вид на човек, който заслужава да му подариш няколко часа“. Ето че можех да отида малко по-далеч. Затова казах бързо: „Бракът ти сигурно е съвършен, щом година и половина живееш в чужбина отделно от съпруга си“. Ироничната нотка в думите ми бе посрещната с физиономия, която издаваше, че не зная някои факти. В този момент на масата ни се разля мълчание, едно от тези добре познати дълбоки мълчания. Прекъсна го едва келнерът, който донесе кафето. Двамата явно се познаваха. Келнерът подхвърли някаква шега, докато сервираше кафето, и тутакси получи отговор. Смехът им показа, че поантата е попаднала в целта. Само че разговорът се водеше на непознат за мен език, с който от години нямах никакви допирни точки, така че се задоволих с „гледане“…

След като келнерът си тръгна, тя каза, без да вдигне поглед от чашата, с полуусмивка, но и с тъжен глас: „Право да си кажа, сама организирах тази научна командировка. Имам нелоши връзки в университета. Всъщност избягах, в истинския смисъл на думата избягах. Трябваше да се заровя още по-дълбоко в професията си, която много обичам. Не ме попита какво правя, каква е професията ми… Аз съм психиатър… Специалността ми са случаите на аутизъм“.

Сега най-сетне ме погледна. Усмивката й съдържаше и въпроса дали знаех много важен детайл относно дългия разказ, който възнамерявах да напиша. Бяхме достигнали мълчалив, многозначителен миг. Беше малко като поезията на прехода, където в един и същи миг човек е затрупан с различни картини и асоциации в различни времена относно различни „съчинения“. Не исках да скрия, че съм силно впечатлен. Определени спомени и тайни конфронтации, придаващи значение на тези спомени, карат хората волю-неволю непрестанно да чуват гласове, от които не могат да се избавят. Енрико Вайцман не беше могъл да забрави тези детайли от миналото или да ги пропусне в разказа си, а Жинет не беше могла да не чуе потъналите в душата й гласове… „Ех, ако вуйчо ти, братът на майка ти беше доживял до наши дни“, казах в отговор. Въпреки цялата ми неувереност ми се искаше да се докосна още веднъж до тъмния свят на паметта. Тя разбра и забеляза, че не можех да отида още по-нататък. Щом видя, че бях установил правилната връзка, поиска да даде израз на радостта си, че въпреки всички промени и липси отново виждаше детето, което преди много години бе извеждала по улиците на съвсем друг град и по-късно бе напуснала принудително. Само че детето — кой беше то, къде беше, в кои детайли се беше изгубило в това време, заради какво чувство? Възможните отговори на тези въпроси — ако се замислим за значението на изминалото време — не бяха толкова важни, най-малкото за това изминало време. И детето естествено не беше умряло. Както и младата девойка, която се беше опитала да разбере живота и за да го разбере по-добре, не се беше побояла да се опари. Естествено, че детето имаше право за своите тревоги, страхове, затваряния в себе си, както и младата девойка, която се изгуби в онази „мръсотия“. Ала в онзи миг… Ала в онзи миг възприемането на заедността, която бе отвъд всички граници, възможности или реалности, вероятно беше по-важно от всички очаквани чувства. За пореден път времето бе заличено. Уви, това е нещо, което четящите или пишещите под влияние на читателите изпитаха в по-малка степен, отколкото го изпитаха участниците в изживяното… Жинет пак беше хванала ръцете ми… Това бе достатъчно. Не бяха нужни нито една дума, нито нов въпрос. Всичко беше в нас, на онова място, до което можехме да стигнем в този миг… Мълчанието дойде след това… Мястото, на което ни отведоха асоциациите, асоциациите в мен, беше далечно място с чужд език и затова чужд емоционален свят, който трябваше да се опитам да разбера… По лицето на Жинет открих следите на дълбока, много дълбока болка. В този момент тя каза: „Синът ми загина преди две години. Докато отбиваше военната си служба… Заедно с двама свои другари, при вражеско нападение… По странен начин го усетихме преди това. Абсурдно е да се умре така. Нито за миг не беше вярвал във войната, винаги беше против нея. По време на мирни демонстрации не се боеше да заеме място в първите редици. На сбогуване ме притисна в прегръдките си и каза: «Ех, защо не можехме да се обичаме и разбираме повече». Възможно е да е свързвал тези думи с нас двамата, както и да е имал предвид, че двамата сме били принудени да се борим… Извиних му се. Извиних се, задето, от една страна, не го бях разбирала достатъчно, а от друга — задето го бях родила за война, в която не вярваше. Но какво можех да направя? Не мога да ти опиша разкаянието, което изпитвах в онзи момент. Докато помагам и предлагам подкрепа на други, които ме молят да ги спечеля за живота, докато съм готова да работя ден и нощ в името на своята професия, в името на достойнството на живота, изоставих хората, които са ми най-близки, с техните тревоги и тяхната самота. Защо? Дори не ми се мисли за това, сега правя всичко, за да избегна този въпрос. Но не мога да се преборя с лошите сънища, кошмарите си… Знаеш ли колко тежки са случаите на аутизъм? Тези болни не са в състояние да приемат промените. Затова с цялото си същество се вкопчват в теб. Някак си не можеш да ги пуснеш; дори да искаш, не можеш да ги пуснеш… В онези моменти трябва да забравиш себе си и всичко, което искаш да направиш. Така действах години наред и парадирах с успехите си в избраната професионална насока. В списания излязоха няколко статии за работата ми. Да, целта ми беше да спечеля тези хора обратно за живота. Да спечеля тези хора обратно за живота… Дали този живот заслужава всички тези усилия? Дали тези хора не са същевременно и наша съвест, аспект от нашия свят, който не искаме да виждаме и затова се опитваме да променим? Може би сега ти минават точно такива мисли. Повярвай ми, и аз си задавах подобни въпроси. Но по време на лечението, в онази борба волята да се бориш докрай изтласква всички тези въпроси. Тогава не чувстваш такива въпроси, не си спомняш за тях. Убеден си, че преди всичко водиш тази борба със себе си, срещу себе си. В този момент се вкопчваш още по-здраво в миналото си, в изживените дни, в бъдещето си, във всички надежди, които са те превърнали в теб самия и те носят нанякъде. Това е друг вид бягство, което не искаш да признаеш дори пред себе си, и такава борба със сигурност произтича от болка за хората, които не си успял да намериш, да достигнеш. Може би искаш и да демонстрираш нещо, да докажеш нещо на някого, с когото не си успял да се обясниш… Както виждаш, няма как да не се анализирам. Но все още не зная какъв смисъл имат в края на краищата всички тези въпроси, тези разпити, каква полза са донесли до днес. Каквото зная, е, че в нашата професия човек първо трябва да се научи да гледа на себе си като на «случай», а още по-важно: да не забравя, че по всяко време може да изпадне в положение да моли за помощ…

Така е… Години наред бях в епицентъра на тази борба, живеех за тази борба. И допуснах грешката, че не бях достатъчно близо до най-любимите си същества. От хората, на които можах да помогна, пожънах благодарности за работата си, а още по-важно: постигнах успехи, които обаче неминуемо губят стойността си с течение на времето, докато аз очевидно се отдалечавах съвсем бавно от онези, на които бях дала живот…

Но да се върнем на дъщеря ми… След този смъртен случай или по-точно: след тази смърт в семейството ни тя се отдаде изцяло на религията, премести се в Йерусалим и се омъжи за ортодоксален евреин. Острига косата си, сложи перука и започна друг, съвсем друг живот. Понякога, но само понякога се обажда по телефона. Вече почти нямаме какво да си кажем. Междувременно сме се отчуждили една от друга, като хора от различни светове. От време на време осъзнавам всичко това и си мисля, че някой ме наказва. Може би това е примитивна гледна точка. Примитивна гледна точка, която за пореден път твърде много фокусира вниманието върху мен… В края на краищата тази промяна на убежденията в днешно време я има и в други страни. Но след като се запознах с Енрико, проумях, че не трябва да вярваш в никаква религия и че не е необходима религия, за да живееш, да познаеш себе си. Положих усилия да възпитам и децата си според този светоглед. Има един свят, в който вярвам. Но сега… Сега толкова много от живота ми се стопи… Затова съм тук, момчето ми. Затова съм тук, заради твоето съчинение. В този град съм, понеже не се съмнявам, че той е полезен за нашето съчинение… Понякога ми се обаждат пациенти. Разговаряме… Само че какво да кажа за онези, които не се обаждат, не могат да се обадят?“, това разказа тя, опита се да разкаже за себе си.

Съжалявах, даже се срамувах, че я бях накарал да каже всичко това. Сякаш бях навлязъл непозволено някъде. Опитах се да отклоня поглед… Предположих, че тя усеща какво усещам аз… Навярно затова каза: „Не се сърди на себе си. И бездруго щях да кажа всичко това. Иначе разказът, който ще напишеш някой ден, би останал непълен. Ще ми тежи на душата, ако за в бъдеще изчезна и не можеш да ме намериш“. И се усмихна. За пореден път забелязах колко хубава беше, когато се усмихваше. Още чувах думите на Берти, че Жинет толкова добре се научила да изглежда според желанията на другите… Спогледахме се мълчаливо, с усмивка. После аз отново извърнах очи, наведох глава напред и си казах въпреки старите фотографии, които Берти ми беше втълпил: „Не, това не е игра… В тази усмивка има нещо истинско, непресторено, което тече към мен“.

После Жинет продължи разказа си: „В живота си имам още една дълбока болка, която не мога да споделя с никого… Чувствам се сама и изоставена с преживяното. Не познах истинска майчина обич и не можах да дам майчина обич на децата си. Тогава какво всъщност ни обвързва с този свят?… Кои сме ние?… Кой път всъщност би трябвало да следваме?“. Аз казах: „Припомняш ми незабравим епизод от незабравим филм. Действието се развива в Мексико. Жената, чието име същевременно е и заглавието на филма, е донесла букет цветя на любовника си, който живее в голямо имение. Страстно обичаният от нея мъж е женен и се чувства неизразимо самотен. Както виждаш, връзката е трагична. Жена му знае всичко и също усеща, че от определен момент нататък мъжът й се е отчуждил от нея, въпреки това не желае да повярва, че връзката е приключила. Мъжът се опитва да обясни на жена си защо на чисто емоционално ниво се е дистанцирал толкова от нейната дълбока обич, нейната страст. Има любовница. Любовница, която дели с него малкия си свят, градината си, а това води дотам, че другите смятат връзката им за незаконна… Виждаме как любовницата заедно с няколко приятелки пее стара мексиканска народна песен под перголата на въпросната градина, която видяна отвън, изглежда като райско кътче, с прекрасни цветя и дървета. Има времена, в които раят се изживява като ад… Погледите пробуждат у героите различни чувства, страхове, оскърбления. По-късно мъжът казва: «Жена ми уби нашето дете». Жена ми уби нашето дете… Какво е било това дете, дете от кой свят? За жената това са били картини на потрес, който не може да се възпроизведе. Тя е видяла действителността на страстно обичания мъж, видяла е как от рая възниква ад. След това е попитала: «И така, кои сме ние и как да постъпим?». А мъжът е отговорил: «Трябва да се научим да вървим безмълвно напред по пътя си, с нашите мечти, поражения и загуби, без да се опитваме да разберем». С тези няколко прости думи той навярно е описал тези животи, на които отдаваме толкова голямо значение, които не можем да забравим и с които въпреки всички сбогувания не можем да се разделим…“.

Жинет отвърна: „Да, и аз направих всичко, което ми позволяваха способностите, всичко според думите на мъжа. Та нали рано или късно всеки, който изпитва потребност да си задава въпроси, да си задава сериозни въпроси, се озовава на този път. В това отношение огледалата са великодушни, те само отразяват това, което им показваме. Също като другите хора, с които се решаваме да живеем заедно“. Казаното от нея сякаш съдържаше скрит призив…