Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (9)

IV

Телефонът иззвъня, чак когато стрелките на часовника ми допълзяха до цифрата единайсет. Петчасовото чакане беше безкрайно и аз се чувствах силно възбуден. Едва не отговорих, но някой в друга част на къщата ме изпревари.

През тези пет дълги часа се разхождах надолу-нагоре, сядах на канапето, гледах през прозореца и палех цигара от цигара. Видях Уодлок за няколко минути, докато ми сервира вечерята на масичката на колелца, но той нямаше какво да ми каже и ме остави да се обслужвам сам.

Точно след осем излязох да разменя няколко думи с Кърман и да му пусна през прозореца парче студени пилешки гърди. Останах при него около минута. Страхувах се, че ако някой наблюдава къщата, ще чуе потока от ругатни.

Най-после нещо щеше да се случи. Макар че Дедрик не означаваше нищо за мен, дългото очакване ме беше изнервило. Представях си как се чувстваше Сирийна. Сигурно беше готова да тръгне по стената.

След няколко минути чух шум във вестибюла и излязох навън. По стълбите забързано слизаше Сирийна, облечена в черен панталон и късо тъмно кожено палто, последвана от Уодлок, който носеше трите загънати в непромокаема материя пакета.

Изглеждаше пребледняла и измъчена. Лицето й беше изпито и говореше по-ясно от всякакви обяснения колко е страдала през тези дълги часове на очакване.

— Мината Монте Верде. Знаете ли къде се намира? — попита тя с тих треперещ глас.

— Да. На магистралата Сан Диего. Ако движението не е натоварено, ще стигнем там за около двайсет минути.

Франклин Маршланд се появи безшумно.

— Къде?

— Мината Монте Верде. Това е стара изоставена сребърна мина на магистралата Сан Диего — отвърнах аз. — Добре са избрали мястото. — Погледнах пребледнялото лице на Сирийна. Устните й потрепваха. — Нещо ново за съпруга ви, мисис Дедрик?

— Той… Той ще бъде освободен три часа, след като предадем парите. Ще ни се обадят къде да го намерим.

Спогледахме се с Маршланд.

Сирийна ме хвана за ръката.

— Мислите ли, че лъжат? Ако им дадем парите, загубваме всякакъв контрол върху тях.

— Мисис Дедрик, ние така или иначе нямаме никакъв контрол върху тях. Ето кое прави похищението толкова отвратителна работа. Човек изцяло е в ръцете им и просто трябва да им се довери.

— Скъпа моя, няма ли да е по-добре да оставиш мистър Малой да занесе парите, а ти да чакаш тук, докато телефонират втори път? — попит Маршланд.

— Не!

Тя не го погледна.

— Сирийна, бъди разумна. Не е изключено да се изкушат да отвлекат и теб. Сигурен съм, че мистър Малой ще се справи…

Жената се обърна към него обезумяла от мъка, на ръба на истерията.

— Тръгвам с него и нито една твоя дума няма да ме спре! — диво изкрещя тя. — Не е нужно повече да се преструваш. Знам, че не искаш Лий да се измъкне жив! Знам, че го мразиш! Знам, че си безумно щастлив от това, което му се случи! Но аз ще го върна! Чуваш ли? Ще го върна!

— Нещата, които говориш, са абсурдни… — каза Маршланд, а по лицето му изби лека червенина. Очите му бяха строги и изпълнени с горчивина.

Сирийна се извърна и ме погледна.

— Идвате ли с мен?

— Веднага, щом сте готова, мисис Дедрик.

— Тогава взимайте парите и тръгвайте.

Изтича до входа, отвори рязко вратата и излезе на терасата.

Уодлок ми връчи трите пакета.

— Пазете я, сър — помоли той.

На лицето ми се появи крива усмивка.

— Бъдете сигурен, че ще се погрижа за нея.

Маршланд се отдалечи, без да я погледне.

— Много е разстроена, сър — измърмори Уодлок. Самият той изглеждаше разстроен.

Изтичах по терасата и надолу по стълбите към кадилака.

— Аз ще карам — извиках и хвърлих пакетите на задната седалка. — Няма да се бавя — искам да си взема пистолета.

Оставих я да се качи в колата и притичах до буика.

— Мината Монте Верде. Изчакай пет минути и после тръгвай… И внимавай, Джак.

Изпод одеялото се чу лек стон, но аз не изчаках да изслушам продължението. Стигнах до кадилака и седнах зад волана. Сирийна се беше сгушила в ъгъла. Плачеше.

Изхвърчах по алеята.

— Не падайте духом.

Тя продължи да плаче тихо. Реших, че навярно за нея така е най-добре, и карах колкото е възможно по-бързо, без да рискувам, и престанах да мисля за нея.

Докато карахме по Оркид Булевард, й казах:

— Вземете се в ръце. Не сте ми казали какво ви поръчаха. Ако направим и една погрешна крачка, може да му отнемем шанса да се върне при вас. Тези господа ще бъдат много по-уплашени, отколкото сме ние. Хайде, стегнете се и ми разкажете всичко. Какво ви наредиха те?

Бяха й нужни няколко минути, за да се овладее, и чак когато летяхме по Монте Верде Авеню, тя започна:

— Парите трябва да бъдат оставени на покрива на бараката пред старата шахта. Не зная дали ви е известно къде се намира тя.

— Известно ми е. Нещо друго?

— Искат пакетите да бъдат сложени в редица на разстояние най-малко един фут един от друг. След като ги оставим, сме длъжни да изчезнем веднага.

— И нищо повече?

Тя потрепери леко.

— Обичайните заплахи за последствията, ако им устроим клопка.

— Не извикаха съпруга ви на телефона?

— Не. Защо да го правят?

— Понякога постъпват така.

Фактът, че не му бяха разрешили да разговаря със съпругата си, говореше лошо за Дедрик, но аз не й казах нищо.

— Същият мъж ли беше?

— Мисля, че да.

— С приглушения глас?

— Да.

— Добре. Ето какво ще направим. Ще спра колата на входа на мината и вие ще останете в нея. Ще взема парите и ще ги сложа на покрива. Вие ще можете да проследите всяка моя крачка. Ще се върна незабавно и ще се кача на колата. Вие ще карате. В началото на Тенчър Авеню ще намалите скоростта и аз ще скоча. Ще се приберете вкъщи.

— Защо ще скочите?

— Може да успея да ги зърна.

— Не! — тя ме хвана за ръката. — Искате да го убият ли? Ще оставим парите и ще постъпим както ни заповядаха. Обещайте!

— Добре. Парите са ваши. Ако ви измамят, нямате никакъв шанс да ги заловите. Гарантирам ви, че няма да ме видят.

— Не! — повтори тя. — Не желая да им дам възможност да нарушат споразумението.

Завъртях дългата черна предница на кадилака към магистралата Сан Диего.

— Хубаво. Но според мен не постъпвате правилно.

Тя не отговори.

По магистралата препускаха безброй коли и ми бяха нужни няколко минути, докато завия по черния път, водещ към мината. Подскачахме по неравната му повърхност. Мястото беше тъмно и запуснато и светлините на фаровете се удряха в храсталаците и в огромните купчини отпадъци. Макар и да беше само на неколкостотин ярда от магистралата, на пътя беше тъмно и самотно като в гроб.

Пред мен беше входът на мината. Една от високите дървени порти се беше откачила от пантите. Другата едва се крепеше в изправено положение. Приближих се до тях. Дългите лъчи на фаровете осветиха пропуканата циментова алея, която водеше направо до шахтата.

Бараката се виждаше. Беше висока не повече от седем фута — порутена, изоставена сграда, в която на времето контрольорът е стоял, отмятайки дошлите на работа миньори.

— Е, това е. Изчакайте ме тук. Ако нещо се случи, слезте от колата и бягайте.

Тя се взираше в бараката, сякаш очакваше Дедрик да излезе от нея. Лицето й изглеждаше така, сякаш беше издялано от лед. Слязох от колата, отворих задната врата и взех трите пакета. Сложих ги под мишницата си, откопчах кобура и се отправих по алеята към бараката. Тишината се нарушаваше единствено от далечния тътен на движението по магистралата. Нищо не помръдна. Никой не се нахвърли с пистолет Върху мен. Пътят до бараката ми се стори дълъг и ярката светлина от фаровете ме правеше идеална мишена за всеки, който умираше от желание да натисне спусъка. Бях доволен, когато стигнах. Пъхнах дясната си ръка под сакото и хванах дръжката на пистолета, надничайки през открехнатата врата.

Пред очите ми се показаха счупен стол, купчина пръст и парчета хартия на пода, фаровете проникваха през входа и очертаваха две петна от светлина на покритата с паяжини стена. Не ми се искаше да оставям всичките тези пари на покрива на бараката. Имах чувството, че Сирийна никога повече няма да ги види, нито пък ще откупи с тях Дедрик. Но бях нает да ги сложа там и аз го направих. Наредих пакетите върху ръждясалия покрив от рифелна ламарина на разстояние един фут един от друг според инструкциите, които й бяха дали. Бях си свършил работата. Много ми се искаше да се скрия наблизо и да гледам, но ако ме забележеха й убиеха Дедрик, смъртта му щеше да ми тежи на съвестта. Тя беше права. Единствената й надежда беше да им вярва, че ще удържат на думата си.

Тръгнах обратно към колата, леко настръхнал, все още идеална мишена за всеки, който искаше да пролее малко кръв. Чудех се дали ме наблюдават. В порутената мина имаше много места, където човек можеше да се скрие.

Стигнах до кадилака, дръпнах вратата и седнах зад волана.

Тя отново плачеше.

— Ако сте сигурна, че държите да не остана да наблюдавам мястото, ще ви закарам вкъщи — казах аз, без да я погледна.

— Закарайте ме вкъщи — отвърна жената с приглушен глас и обърна главата си встрани.

Докато минавах през портата, някаква сянка се плъзна зад купчината от стари железопътни траверси. Мислех си, че е Кърман, но не бях сигурен. Ако беше той, вероятно щеше да се повърти наоколо и да види нещо. Погледнах бързо Сирийна, но тя беше заета с кърпичката си и не забеляза нищо.

Доста по-оптимистично настроен, се отправих към Оушън Енд.