Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (2)

II

Джеферсън Авеню №247 беше жилищна кооперация в началото на Феървю — голяма, правоъгълна бетонна сграда със зелени капаци на прозорците и сенник в ярки цветове над главния вход.

Фоайето на кооперацията беше сумрачно и действаше успокояващо. Нямаше стенописи, нито статуи, нито пък беше боядисано в крещящи тонове, които да плащат прибиращите се вкъщи пияни обитатели. Килимът беше застлан върху гумени блокчета и хлътваше под краката ми, докато вървях към асансьора.

Бюрото и централата бяха скрити зад преграда от тропически палми в месингови саксии. Едно момиче с телефонна слушалка, прикрепена с ремъци към гърдите й, четеше хумористичната страница на някакъв вестник. Или беше прекалено отегчена, за да ми обърне внимание, или не ме чу, когато влязох, защото не вдигна очи към мен — нещо доста необичайно за подобно свърталище. По правило би следвало да не те допускат до асансьора, преди да се обадят на човека, когото посещаваш, за да се убедят, че си очакван.

Но докато отварях вратата на асансьора, някакъв мъж в износен тъмен костюм и бомбе, нахлупено на главата му, се появи иззад една колона и се приближи с тежки стъпки към мен.

— Отивате някъде или се разхождате, просто ей така? — изръмжа той.

Лицето му беше кръгло и пълно, покрито с паяжина от капиляри, а очите — хлътнали и студени. Под мустаците му се криеха устни, които навярно бяха тънки и неприятни. Изглеждаше такъв, какъвто всъщност беше: бивше ченге, което добавяше някой друг долар към пенсията си, като изхвърляше нежеланите посетители.

— Идвам на посещение — отвърнах аз и му се усмихнах, но чарът ми сякаш не му направи впечатление.

— Хората, които възнамеряват да посетят някого, се отбиват на пропуска. При кого желаете да отидете? — не звучеше по-строго от което и да било друго ченге в Оркид Сити, но достатъчно, за да си дава тежест.

Не ми се щеше Барът да разбере, че се канех до го навестя. И без да е предупреден, положението едва ли щеше да бъде блестящо. Извадих портфейла си и вдигнах към портиера петдоларова банкнота. Очите на дебелия копой се залепиха върху нея и езикът му, който приличаше на носа на стара обувка, проникна през джунглата на мустаците. Бутнах банкнотата в ръцете му.

Дебелите, потъмнели от никотина пръсти се сключиха върху нея — рефлекс, породен от дългогодишна практика.

— Просто ще се кача — заявих аз и му показах повече зъби — тези, които бяха със златни коронки.

— Не се бавете много — отново изръмжа той.

Тръгна бавно към мястото си зад колоната и се спря, за да погледне навъсено момичето на бюрото, което беше престанало да чете хумористичната страница на вестника и го наблюдаваше със замръзнала усмивка върху дребното си, хитро лице. Когато затварях вратата на асансьора, той се приближи до нея, навярно за да си поделят плячката.

Стигнах до четвъртия етаж и тръгнах по дълъг коридор с множество врати. Апартаментът на Барът беше №4615. Открих го на ъгъла — отделена от останалите врата в тъмна ниша. Радиото гърмеше и докато вдигах ръка, за да позвъня, изведнъж се чу шум от счупено стъкло.

Натиснах с палеца бутона и зачаках. Оглушителен джаз се носеше зад вратата, но никой не си направи труда да отвори. Отново забих пръста си в бутона и се облегнах на него. Чувах как звукът на звънеца се извисяваше над пронизителните тонове на кларнета. После изведнъж някой спря радиото и рязко отвори вратата.

Висок, рус мъж в яркочервен халат стоеше на входа и ми се усмихваше. Слабото му, бяло лице беше хубаво, ако човек съдеше по профила. Мустаци с големината на охранена гъсеница украсяваха горната му устна. Зениците на очите му с цвят на кехлибар бяха големи колкото десетцентови монети.

— Здрасти! — поздрави той с нисък, провлечен глас. — Ти ли звъниш?

— Ако не съм аз, значи мястото е обитавано от духове — отвърнах, наблюдавайки го.

От погледа му личеше, че е натъпкан с марихуана. Реших, че трябва да внимавам с него.

— И аз мога да бъда забавен — каза той кротко. Ръцете му рязко се повдигнаха и счупената бутилка, която криеше зад гърба си, полетя към лицето ми.

Успях да се отдръпна по-скоро случайно, отколкото защото очаквах нещо подобно. Устременият му напред скок го постави в много удобно положение за дясното кроше, което му нанесох по брадата. Ударът на кост върху кост и тракащите зъби произведоха приятен за ушите ми звук.

Той се пльосна на пода, като все още стискаше бутилката. Забавих се толкова, колкото беше необходимо, за да я взема, а после се промъкнах в стаята. Въздухът смърдеше на уиски и на дим от марихуана — мирис, на който човек би очаквал да се натъкне във всяка дупка, обитавана от човек като Барът. Няколко счупени бутилки от уиски лежаха на купчина в камината. Мебелите, изцяло от метал, бяха разпръснати из стаята, сякаш двама яки докери се бяха били. Излъсканата метална масичка беше подпряна на една страна до прозореца, чието стъкло беше счупено.

Освен миризмата и мебелите в стаята нямаше нищо друго. Придвижих се безшумно върху кървавочервения килим до отворената наполовина врата и надникнах в стаята със спуснати завеси и запалена лампа. На леглото лежеше момиче с пепеляворуса коса. На врата си имаше огърлица от мъниста от слонова кост, а на левия си глезен — тънка златна верижка, нищо повече. Беше млада и с хубаво тяло, но не изглеждаше добре върху смачкания чаршаф. Устата й беше подпухнала, сякаш някой скоро я беше бил, а върху ръцете и гръдния й кош имаше няколко грозни синьо-зелени следи от удари.

Гледахме се взаимно. Не се помръдна, нито пък изглеждаше изненадана, че ме вижда. Дари ме с онази глупава, безсмислена усмивка, типична за пушачите на марихуана, когато сметнат, че трябва да се проявят като общителни, но изпълнението им струва прекалено голямо усилие.

Не беше в състояние да изслуша каквато и да било проповед. Трябваше да преценя дали да оставя момичето, или да го заведа вкъщи. Макар баща й да не беше човек, когото бойскаутът би пожелал да нарисува на своя стълб с тотеми, той поне нямаше да я натъпче с хашиш. Реших да я заведа в дома й.

— Здравейте, мис Уингроув! Какво ще кажете двамата да отидем у вас?

Не ми отговори. Усмивката не изчезна от блестящите й червени устни. Съмнявах се дали е чула думите ми, а и едва ли схващаше какво става.

Не ми се искаше да я докосвам, но беше съвсем очевидно, че няма да напусне апартамента със собствените си крака. Трябваше да я нося. Чудех се как би реагирал копоят с бомбето, ако ме видеше, че я придвижвам на ръце през фоайето.

До прозореца имаше още едно легло. Дръпнах одеялото от него и го метнах върху разплутото дребно тяло.

— Да тръгваме, ако предпочитате да вървите. Ако не сте в състояние, ще ви нося.

Взря се в мен с празен поглед, усмивката й изчезна и тя направи съзнателно усилие да я върне обратно. Нямаше никакви забележки.

Наведох се над нея и пъхнах ръце под коленете и раменете й. Докато я повдигах, изведнъж се съживи. Сграбчи ме за врата и се хвърли обратно на леглото, изваждайки ме от равновесие. Паднах отгоре й. Беше ме обхванала с ръце и крака и аз не можех да се отскубна.

Не исках да я нараня, но в начина, по който ме държеше, имаше нещо доста отблъскващо — топлото й меко тяло ми беше противно. Хилеше се безумно и се притискаше към мене — краката й бяха обхванали гърба ми, а ноктите на пръстите на ръцете й се бяха впили във врата ми.

Сграбчих китките й и се опитах да се освободя от прегръдката й, но тя беше учудващо силна и не бях в състояние да се повдигна достатъчно, за да се откача. Паднахме от леглото на пода. Удари ме с глава и се опита да ме ухапе по лицето.

Боричкахме се на пода, събаряйки мебелите, и след като получих няколко удара в лицето, от които ме заболя, забих юмрук в диафрагмата й и й изкарах въздуха. Тя се изтърколи встрани от мен, задъхвайки се. Изправих се на крака. Бях загубил яката си, един от реверите на сакото ми беше отпран и от дългата драскотина на лицето ми течеше кръв.

Все още имаше огромно желание да се бие. Гърчеше се на пода, опитвайки се да си поеме въздух и да се нахвърли върху мен, когато Барът влезе в стаята.

Приближи се тихо и внимателно, а върху бялото му лице имаше посърнала усмивка. В дясната си ръка държеше нож с дълго острие, който можеше да бъде и вероятно беше за рязане на месо.

От увеличените зеници на очите погледът му беше като на слепец, но ме виждаше добре и се придвижваше към мен.

От вида на тези безизразни очи, от застиналата усмивка и от ножа ме обля студена пот.

— Хвърли ножа, Барът! — извиках рязко аз и започнах да отстъпвам назад, търсейки нещо, което да ми послужи като оръжие.

Приближаваше се бавно към мен и ми напомняше за сомнамбул. Знаех, че трябва да го спра, преди да ме е поставил натясно. Рязко се метнах към леглото, взех една възглавница и я запратих по него. Ударих го по лицето и той залитна. Скочих и грабнах близкия стол, докато връхлиташе върху мен. Втурна се към краката на стола, с които се опитвах да се предпазя. От сблъсъка и двамата залитнахме. След като възстанових равновесието си и повдигнах стола, за да го халосам по главата, момичето скочи върху гърба ми и обви с ръце гърлото ми, задушавайки ме. С трясък се забих в стената, а момичето все още се държеше за мен, когато Барът замахна с ножа. Видях го как проблесна и извиках, хвърляйки се встрани.

Двамата с момичето се проснахме на пода. Тя продължаваше да ме стиска и от вкопчените й в гърлото ми ръце кръвта биеше в главата ми.

Откъснах с мъка ръцете й, когато Барът се наведе над мен. Помислих си, че съм обречен. Ритах неистово, но не успявах да уцеля и видях как острието на ножа проблесна. Помъчих се да се изтърколя настрана, но той знаеше, че не е възможно да го направя. Момичето под мен ме държеше. Не можех да си освободя ръцете, нито да се обърна. Острието се насочи към корема ми и в този момент се чуха бързи стъпки. Барът се обърна леко и ножът тупна на пода на един инч от тялото ми. Нисък, широкоплещест мъж, който се беше появил сякаш от нищото, удари яростно Барът по главата с някакъв предмет, напомнящ торбичка с пясък.

Барът се приведе напред, отскочи от мен и падна на ръце и колене. Опита се да се изправи, пльосна се по корем и пропълзя, за да седне, но мъжът с широките рамене скочи към него и отново го удари.

Всичко това отне около пет секунди. Момичето продължаваше да ме души и започна да пищи. Обърнах се по лице. Сега тя беше отгоре. Усетих, че се откъсна от мен и, залитайки, се изправих на крака, а тя полетя с див писък към широкоплещестия мъж, посягайки с нокти към лицето му.

Той не отстъпи от позицията си, отстрани ръцете й я перна силно по слепоочието с торбичката с пясък. Тя се свлече в краката му, сякаш беше посечена със секира.

Мъжът се наведе над нея, повдигна единия й клепач и ми се ухили.

— Здравей! Май добре се позабавлявахте. Чух ви да крещите. Опитваше се да ти забие ножа или си играехте?

Избърсах лицето и врата си с носната кърпа, преди да отговоря:

— Изглеждаше малко възбуден. Едва ли осъзнаваше какво върши. Натъпкан е с марихуана — погледнах с известна тревога голата купчина от ръце и крака върху пода. — Удари я доста силно. Надявам се, че не си й нанесъл сериозна травма. Принадлежи на един мой клиент.

Той махна отегчено с ръка.

— Не се притеснявай за нея. С наркоманите човек трябва да се държи грубо. Освен това през последните три дни ми дойдоха малко множко. Непрекъснато се бият и пищят, а аз имам нужда от сън.

Продължавах да си бърша лицето и врата. Потях се обилно. Дългият нож върху килима ме ужасяваше.

— Тук ли живееш? — попитах аз.

— Да, за да изкупя греховете си. Точно отсреща. Ако те интересува, името ми е Ник Перели.

Казах му кой съм.

— Страшно съм ти признателен. Ако не го беше халосал, този гангстер щеше да ме наръга с ножа.

Перели се усмихна. Смуглото му, слабо лице имаше весело и присмехулно изражение. Не изглеждаше никак зле — помислих си, че прилича малко на Джордж Рафт. Дрехите му бяха хубави и му стояха добре.

— Значи ти си човекът, който ръководи „Юнивърсъл Сървисис“, така ли? Доходна работа. Иска ми се агенцията да е моя.

— Има и неприятни моменти. Този е един от тях. Ако мога да направя нещо за теб сега или в бъдеще, само ми кажи и готово. Ще бъде за сметка на заведението и ще получиш първокласна услуга.

— Няма да забравя — отвърна той и се ухили. — Засега при мен всичко е наред, но човек не знае какво може да му се случи. — Той леко побутна с носа на обувката си момичето. — Това ли е една от услугите, които извършвате?

— Да, от по-неприятните. Дойдох тук, за да я отведа при баща й.

— Мислиш ли, че ще е доволен да му я върнеш? Аз не бих се зарадвал, ако беше моя дъщеря. Едва ли бих я искал, дори й да ми я дадат заедно с яхта.

Взех одеялото и го метнах отгоре й.

— Старецът е само една идея по-добър от нея. Как ще реагира копоят долу, когато ме види да я пренасям през фоайето?

— Макси? — Перели се изсмя. — Той ще спусне знамена от прозорците. Копнее да се отърве от нея, но се страхува от Барът. Отивам на среща с приятелката си. Можем да слезем заедно. Ще се погрижа да не те закача.

— Чудесно — отвърнах аз. — Би ми било крайно неприятно да ме окошарят за отвличане на момичето след всичко, което току-що преживях.

— Банята е ей там, ако желаеш да се пооправиш малко — каза той, посочвайки помещението. — Доста си раздърпан. Ще я наглеждам, докато се върнеш.

Влязох в банята и се постарах да отстраня повредите по себе си, доколкото ми беше възможно.

Дори след като се измих и забодох отпрания си ревер, изглеждах така, сякаш се бях борил с тигрица.

Излязох, сложих върху одеялото момичето, което беше в безсъзнание, и метнах вързопа на рамото си.

— Добре би било, ако се свести в колата.

— Няма да стане — заяви уверено Перели. — Когато ги зашеметя, дълго време не идват на себе си.

Никой не ни видя, докато я вкарахме в асансьора.

— Винаги ли носиш торбичка с пясък, когато отиваш на среща с приятелката си? — попитах аз, докато асансьорът се спускаше надолу между етажите.

Той се ухили.

— Никога не се движа без нея. Аз съм професионален картоиграч, а тя е най-доброто средство за post mortems^[1]. Доста често ми се случва да го правя.

— Е, вижда се, че знаеш как да я използваш.

— Няма нищо сложно. Тайната е в силния удар. Лекият само ги разярява.

Асансьорът спря тихо, излязохме от него и тръгнахме през фоайето.

Момичето стана от бюрото и ни погледна със зяпнала уста. Ръката й трескаво заопипва бюрото и пръстът й се заби в бутона на звънеца. Копоят с бомбето се материализира иззад колоната си като човече на пружина, което изскача от кутийката си. Погледна мен и момичето, провесено през рамото ми. После се чу ръмжене, зараждащо се някъде дълбоко в гърлото му, и човекът тръгна към мен.

— Спокойно, Макси — каза Перели. — Просто изхвърляме малко боклук. Не е нужно да се вълнуваш.

Кракът на Макси остана вдигнат във въздуха. Наведе се, за да се взре отблизо в момичето и веднага щом я позна, войнственото изражение изчезна от лицето му.

— О, тя ли е? Къде я водите?

— Какво те засяга, след като я изкарваме оттук? — попита Перели.

Макси обмисли въпроса.

— Мисля, че си прав. Барът не се ли възпротиви срещу заминаването й?

— Той спи в момента — отговорих аз. — Решихме, че е срамота да го събуждаме.

Макси огледа драскотините по лицето ми и тихо подсвирна.

— Да. Струва ми се, че вас двамата въобще не съм ви видял. — Обърна се към момичето зад бюрото: — Чу ли, Грейси? Не сме забелязали нищо.

Момичето кимна и отново се задълбочи в хумористичната страница на вестника. Макси ни махна да продължим към вратата.

— Внимавайте да не би навън да се навъртат ченгета.

Слязохме по огрените от слънцето стълби. Наоколо нямаше никакви ченгета.

Сложих момичето върху задната седалка на буика и затворих вратата.

— Е, благодаря ти още веднъж. Не би било преувеличено, ако кажа, че ми спаси живота — подадох на Перели визитната си картичка. — Не забравяй: по всяко време и навсякъде с радост ще изравня резултата.

Беше лесно да се изрече, но след три седмици драпах като маймуна със завързана на опашката тенекия, опитвайки се да изпълня обещанието си.