Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (14)

IV

Мисис Марта Бендикс, изпълнителен директор на „Бендикс Дъместик Ейджънси“ и съседка по кантора с мен, беше едра, бесела жена, подстригана късо като мъж, чийто смях трещеше, подобно на пистолет.

Излизаше от кантората си, докато аз излизах от моята, и веднага щом я видях, реших да си поговоря с нея.

— Здравей, Вик! — избумтя тя. — Къде се криеш? Напоследък не те виждам тук.

— Искам да си поговорим, Марта. Можеш ли да ми отделиш малко време?

Погледна си часовника, който беше почти толкова голям, колкото колело на каруца, сметна, че в края на краищата не бърза кой знае колко много, и отвори вратата на кантората си.

— Заповядай! Предполагам, че пак ще се възползваш от осведомеността ми, а? Имам среща, но не е нещо важно.

Преведе ме през външния кабинет, където една бледа блондинка с лице на доволен от живота заек тракаше на пишещата машина. Докато минаваше покрай нея, Марта й се усмихна престорено свенливо.

— Ако се обади мистър Манърс, кажи му, че съм тръгнала към него — поръча й Марта и нахлу в кабинета си в бежово и зелено.

Последвах я и затворих вратата.

— Заключи — нареди ми Марта, снишавайки глас. Думите й сигурно се чуха в другия край на коридора, но тя си въобразяваше, че говори с конспиративен шепот. — Имам бутилка „Ват 69“, която трябва да бъде отворена, но не искам Мери да си помисли, че пия през работно време. — Докато се отпусках в креслото, тя размаха бутилката пред очите ми. — Всъщност не бих искала да си мисли, че изобщо пия.

— Какво те кара да си толкова сигурна, че не знае?

— А ти пък откъде си сигурен, че знае? — попита Марта и се ухили. Хлопна една чаша, висока три инча, върху бюрото пред мен. — Изплакни си храчката.

— Марта, понякога ми минава през ума, че не си особено цивилизована, що се отнася до приказките ти — отвърнах аз и вдигнах чашата. — Е, наздраве!

— Да ти поникне брада на третата сливица — излая тя и гаврътна питието си. — Не е лошо, а? Да ти сипя ли още?

Поклатих отрицателно глава.

— Е, кажи си болката — подкани ме тя и седна. — Какво искаш да знаеш този път?

— Опитвам се да науча подробности за живота на един филипинец на име Тоа Суки, шофьора на Сирийна Дедрик. Наела го е в Ню Йорк и си мисля дали не е потърсила услугите на кантората ти там.

Марта изглеждаше засегната.

— Приятелю мой, нима никой не те е уведомил, че ние не работим с цветнокожи? Нали не възнамеряваш да си пъхаш носа в това дело?

Обясних й, че вече съм го направил.

— Как мога да се осведомя за този Суки?

Докато умуваше, Марта се почеса по главата с ножа за рязане на хартия.

— Май че съм в състояние да ти помогна — отвърна тя без особено въодушевление. — Сид Силвър е собственик на най-голямата агенция в Ню Йорк, която работи с цветнокожи. С този стар мошеник сме приятели. Ще го питам. Ако циреите му не му създават проблеми, може и да ти достави нужната информация. Нещичко за него?

— Сто долара.

Марта се опули.

— Божичко, за сто долара този човек ще удави майка си в халба бира!

Казах й, че не искам от него да удави майка си в халба бира, а само известно количество поверителни сведения за Суки.

— Смятай го за уредено. След два-три дни ще разполагаш с данните. Става ли?

— Давам сто и петдесет долара, ако ги получа утре сутринта и ако си струва да ги имам.

— Готово — отвърна Марта и стана от стола. — Този субект е гений по доставката на клюки. Това ли е всичко?

— Да. Е, благодаря ти, Марта. Винаги си ми помагала. Не знам какво щях да правя без теб.

Марта се ухили.

— Искам да те попитам нещо, Вик. Кога ще се ожениш за онази тъмноока красавица, която държиш в напрежение в кантората си?

— Ако имаш предвид Пола, няма да се женя за нея. Престани да ми пилиш ушите, винаги когато се видим. Нали ти казах, че тя не е жена, която би създала семейство.

Марта ме ръгна в ребрата и едва не ми изкълчи гръбнака. После от смеха й стъклата издрънчаха.

— Попитай я и ще видиш, че не си прав. Няма такова животно. Онези, които не са омъжени, никога не са получавали предложение.