Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (10)

V

Стрелките на часовника върху полицата на камината показваха два и петнайсет. Седях сам във всекидневната, отпивах от уискито със сода и се взирах с празен поглед в инкрустираното със сребро и злато мексиканско седло, висящо на стената.

Сирийна беше някъде горе.

Чакахме от два часа и половина.

Внезапно тихо изсвирване зад гърба ми ме накара да се обърна рязко и аз разсипах уискито.

— Нервите ти са в отвратително състояние — отбеляза Кърман, влизайки. — Това, което разля, уиски ли е?

— Има още много. Сипи си. Като те гледам, мисля, че ще ти се отрази добре.

— Да — той се приближи до масичката на колелца и си приготви голямо, силно питие. — Уф! Смяташ ли, че тази нощ изобщо ще спим?

— Кой ти гледа спането! Забеляза ли нещо?

Той се пльосна върху креслото срещу мен.

— Нищо. Тях — не, но видях как изчезнаха парите.

— Не разбра ли кой ги взе?

Кърман поклати отрицателно глава.

— Човекът си го биваше. През цялото време остана скрит. Мисля, че стоеше върху една от подпорните греди, които крепят шахтата. Горе беше тъмно като в рог. Във всеки случай сигурно е бил над покрива. Имаше въдица, предполагам от онези, които се използват за големи морски дълбочини. Би трябвало да е нещо доста солидно, за да издържи тежките пакети. Просто ги закачаше за кукичката и ги изтегляше от покрива. Нито го чух, нито го видях. Беше дяволски загадъчно да гледаш как пакетите изчезват на лунната светлина, сякаш отнесени от призрак, докато схвана как всъщност става.

— Страшно хитро. Той забеляза ли те, Джак?

— Нямаше как да ме забележи.

— Не бъди толкова сигурен. Аз те видях.

— Бас държа, че не си. Пък и аз пристигнах, след като ти тръгна. Видях стоповете ти. Когато стигнах до мината, започнах да пълзя като индианец.

— Но аз забелязах някакъв човек, когато потеглях.

— Не е възможно да съм бил аз.

Помъчих си да си спомня как изглеждаше неясната фигура. Наистина ми заприлича на Кърман, което означава, че мъжът е бил висок, широкоплещест и слаб. Не вършеше кой знае колко работа, но все пак беше нещо.

— Сигурно е бил някой от бандата. Иска ми се да го бях разгледал по-внимателно. — Погледнах си часовника. — След петнайсет минути ще имаме информация, ако въобще се обадят.

Кърман уморено търкаше очи с кокалчетата на пръстите си.

— Чувствам се изцеден. Петчасовият престой в колата едва не ме уби. Смяташ ли, че ще го пуснат?

— Не знам. Не ги виждам да го направят. Ако стане, ще е голям късметлия.

— Брандън страшно би се зарадвал, ако Дедрик не се върне — отбеляза Кърман, потискайки прозявката си.

— Тя пое отговорността.

— Но ние сме й съучастници. Ще го е страх да ругае нея, но ще има какво да каже на нас.

— Е, нека го каже.

Станах и отидох до масичката, за да си налея още едно питие. Ръката ми увисна във въздуха над бутилката, тъй като Франклин Маршланд влезе в стаята.

— Значи пристигнахте благополучно — заяви той. — Трябва да ви кажа, че бях страшно притеснен.

Погледна въпросително към Джак Кърман.

Представих ги един на друг.

— Безкрайно дълго и неприятно очакване — продължи Маршланд. — Струва ми се, че е време да се обадят.

— Остават три минути до изтичането на трите часа — обясних аз, като подадох на Кърман чашата и се върнах на канапето. Ако са го освободили, трябва им време да се отдалечат от града, преди Дедрик да се прибере вкъщи.

Маршланд се обърна леко, вторачи се в мен и отбеляза:

— Мисля, че вероятността да го освободят, е нищожна. Ако още половин час не позвънят, предлагам да се свържем с полицията.

— Ваша работа — отвърнах аз, — но тъй като сме чакали толкова дълго, според мен можем да издържим до сутринта. Дори и сега всяка неправилна крачка би била опасна за него.

— Смятам, че е мъртъв.

Чувствах се изморен и всякакви банални разговори ми се струваха безсмислени.

— Какво толкова не ви харесва у Лий Дедрик, мистър Маршланд?

Не обърна внимание на въпроса ми и излезе на терасата. Остана там три-четири минути, после отново се върна в стаята и тръгна към вратата.

— Най-добре ще е да ида да видя как е дъщеря ми — каза той повече на себе си, отколкото на нас. — Очакването й се отрази много зле. — На вратата се спря и ме погледна. — Всеки мъж, който сключва брак с жена заради парите й, заслужава да бъде презиран, мистър Малой.

Напусна стаята и стъпките му се чуха по стълбите.

Кърман направи гримаса.

— Заради парите й ли се е оженил за нея? — шепнешком попита той.

— Не знам. — Вдигнах палеца си и посочих часовника. — Изминаха пет минути след уреченото време.

— Не особено добър признак, нали?

— Не можем да направи нищо друго, освен да чакаме — вдигнах краката си на канапето. — Това момиче ми харесва. Навярно е прекалено богата и разглезена, но има нежно сърце.

Кърман изсумтя.

— Аз пък обичам коравосърдечни и лъскави жени.

Минутите отлитаха. Започнахме да дремем. Накрая заспахме.

Първите лъчи на слънцето ме накараха да подскоча. Погледнах часовника. Показваше седем без петнайсет. Кърман спеше дълбоко. Не чух никакъв шум, освен тихия плисък на вълните, разбиващи се в ниския коралов риф, който образуваше естествено пристанище в края на градината.

Свалих краката си от канапето, изправих се и излязох на терасата.

Двамата китайци вече работеха, взирайки се в розата. Птиците фламинго се бяха скупчили край езерото с лилиите и търсеха нещо за закуска. На един балкон над отсрещния край на терасата седеше Сирийна Дедрик, все още облечена с черния панталон и късото кожено палто, и се взираше в морето. Изражението й беше отчаяно, от което разбрах, че никой не е телефонирал и не е върнал съпруга й, докато сме спали.

Отново влязох безшумно в стаята и я оставих сама в мъката й.