Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (30)

I

— Хората на Барът! — изкрещях и бутнах Пола В тунела. — Изключено е да са те видели. Ще изляза, за да тръгнат след мен. В момента, в който изчезнат, си плюй на петите. Ако можеш, вземи един от камионите им. Намери телефон и се обади на Мифлин. Бързо го докарай тук, чуваш ли?

В екстрени ситуации Пола никога не спореше. Стисна ме за ръката, кимна, за да покаже, че е разбрала, и аз отново излязох навън.

Хората се изкачваха по лъкатушеща пътека. Бързаха, но склонът беше стръмен и напредваха бавно. Крещяха към мен, докато оглеждах терена.

Пътеката минаваше покрай отвора на тунела и свършваше на ръба на кариерата. Хукнах нагоре. Виждаха ме много добре.

Стигнах до ръба на кариерата. Пред мен се простираха дюните, храстите и хълмовете на пустинята, която се намира зад мината Монте Верде. Вляво беше магистралата Сан Диего, откъдето можех да се измъкна, но тя беше единственият изход за Пола. Ако тръгнех по нея, щяха да ме проследят. Трябваше да ги отклоня от Пола. За да й помогна, бях длъжен да тръгна надясно към вътрешността на пустинята — там имаше достатъчно места, където човек можеше да се скрие.

Тичах с лекота по мекия пясък, криволичейки, за да се крия зад храстите от преследващите ме мъже.

След като бях изминал неколкостотин ярда, спрях и погледнах през рамо. Все още не бяха стигнали до ръба на кариерата. За миг се зачудих дали не бяха открили Пола. Чувах виковете им и си мислех, че всеки момент ще се появят. Клекнах зад един храсталак и зачаках.

Почти веднага над ръба на кариерата се показа първата глава, после видях четиримата мъже. Спряха и се огледаха наляво и надясно. Дойдоха още трима.

Бяха едри и яки. Четиримата носеха ватирани фланели на бели и червени райета, от онези, в които бяха облечени рибарите на крайбрежието в Коръл Гейбълс. Другите трима бяха градски господа, В спортни костюми, които не им стояха добре — типични безделници.

Един от тях — нисък, широкоплещест мъж — очевидно беше водачът. Даваше напътствия. Четиримата рибари хукнаха наляво. Останалите се разпръснаха в полукръг и започнаха да се приближават към мен.

Притичах по пясъка, прегънат на две зад прикритието на храстите, до съседния шубрак. Отново спрях, за да погледна назад. Мъжете стояха на едно място. Не можеха да разберат в каква посока съм хванал.

Реших, че ако не внимавам, може да се върнат към тунела и да хванат Пола, затова се показах на открито.

От вика зад мен стана ясно, че са ме забелязали, и аз хукнах. Слънцето бързо залязваше и хвърляше червени отблясъци в пустинята, но все още беше горещо и тичането по топлия пясък никак не беше лесно.

Непрекъснато поглеждах назад. Четиримата рибари се бяха присъединили към преследването. Разположени в голяма дъгообразна линия, те ме прогонваха навътре в пустинята и ме откъсваха от магистралата. Но не напредваха особено бързо. Горещината като че ли притесняваше повече тях, отколкото мен. Ако успеех да запазя разстоянието между себе си и тях до залез-слънце, имах шанс да се измъкна.

Изглежда, им беше хрумнала някаква идея, защото зад мен изтрещя пистолет и покрай главата ми изсвири куршум.

Докато тичах, не се притеснявах, че ще ме улучат. За да уцели движеща се мишена, човек трябва да бъде много добър стрелец, а и за всеки случай непрекъснато сменях посоката.

Пак погледнах назад. Хората бяха изостанали. Все още бягаха след мен, но разстоянието между нас вече беше много голямо и аз намалих скоростта, леко задъхан. Чувствах се така, сякаш бях в парна баня.

Притеснявах се за Пола. Ако някой пазеше камионите, навярно я бяха заловили. Но не можех да направя нищо, освен да продължавам напред. Не биваше да се връщам. Мъжете се бяха разпръснали толкова много, че отстъплението ми към магистралата беше невъзможно. Знаеха, че докато ме преследват във верига, рано или късно ще ме хванат. Ситуацията ми напомняше за една детска игра. В момента беше невъзможно да разкъсам линията зад себе си. Когато се стъмнеше, щях да се обърна и да видя дали не мога да проникна през нея, но сега все още беше невъзможно.

Продължих с бавен тръс. Мъжете също бяха намалили скоростта и разстоянието между нас остана същото.

Вдясно се виждаха полите на хълмовете. Това ме разтревожи. Не след дълго те щяха да послужат като бариера и да дадат възможност на мъжете да се изтеглят вляво. Ако не внимавах, щях да попадна в клопка.

Реших да се опитам да се промъкна покрай тях, преди да стигна до хълмистата местност.

Хукнах напред, а после свърнах рязко вляво.

Зад гърба си моментално чух вик.

Оглеждайки се, видях трима мъже да тичат по пясъка, за да ми пресекат пътя. Увеличих скоростта, но ми оставаше да измина голямо разстояние. Задъхвах се и от време на време затъвах и падах на мекия пясък.

Един от рибарите, огромен силен мъж, бягаше здраво. Дългите му крака прелитаха над земята, докато се мъчеше да ме изпревари.

Втурнахме се към празното пространство между двата хълма. Ако стигнех първи, щях да изляза отново в открита местност. Но ако той се окажеше по-бърз, щеше да ме заклещи в тясната пустинна ивица, където рано или късно щях да попадна в капана.

Прецених разстоянието и разбрах, че той има преднина. Стискайки зъби, усилих темпото. Откъснах се. Другите мъже, които отново тичаха, бяха изостанали безнадеждно. Но този не ме изпускаше. Празното пространство между хълмовете вече беше по-близо. Виждах мъжа — червеното сурово лице, стичащата се изпод кепето пот и студената усмивка. Свърна рязко към мен и се нахвърли като бик отгоре ми.

Опитах се да се изплъзна, но той очакваше подобен ход. Приближи се и ме сграбчи за сакото.

Замахнах да го ударя, но той се наведе и ръцете му ме обхванаха в мечешка прегръдка. Залитнахме, започнахме да се боричкаме и паднахме на пясъка.

Халосах го отстрани, но ударът беше отблизо и не свърши кой знае каква работа. Освободи се от мен и замахна с юмрук към вдигнатото ми лице. Успях да се отдръпна и го фраснах в гърдите — хубаво, солидно кроше, което го запрати по гръб на земята.

Драскайки по пясъка, се изправих точно навреме, за да спра атаката му с внезапен удар по лицето. Главата му се отметна назад. Реших да го довърша, пускайки в ход и двете си ръце. Уцелих го по брадата и коленете му се огънаха. После замахнах отдолу, влагайки цялата си тежест в удара, и го повалих на пясъка.

Пътят ми вече беше свободен, но бях останал без дъх и ми сб струваше невъзможно да се помръдна.

— Спри!

Заплахата в гласа ме накара да се обърна.

Ниският, широкоплещест тип беше дотичал до нас. В десния си юмрук стискаше пистолет, насочен към мен.

Спрях.

— Вдигни ръце и хвани облачето!

Вдигнах ръце. Почувствах облекчение от това, че стоях на едно място и дишането ми се нормализираше. Ако въобще имахме късмет, Пола сигурно отдавна вече беше изчезнала.

Рибарят, който бях съборил, се изправи. Тръгна към мен с глупава усмивка.

— Претърси го, Мак — каза широкоплещестият тип.

Мак прокара ръце по мен. Откри малкия пистолет на Пола и го хвърли на приятеля си.

— Друго няма, Джо — отвърна той и направи крачка назад.

Джо се приближи. Малките му очи изследваха лицето ми.

— Кой си ти? Не съм те виждал досега — заяви озадачено той.

— Името ми е Малой.

— Човекът, за когото разправяше тя — обясни Мак, видимо заинтригуван. Джо се намръщи.

— Да, така е. Пъхаше си зурлата в далаверите на Барът, нали? — попита той, бутайки ме с пистолета.

— Е, да, може да се каже и така. Той не ти ли каза?

Джо се ухили.

— Бъркаш. Ние не сме от момчетата на Барът, а малка група, която действа самостоятелно.

Останалите петима мъже задъхано се приближиха с тежки стъпки. Обградиха ме застрашително, но Джо им даде знак с ръка да се отдръпнат.

— Мак, тръгвайте, за да довършите работата. Аз ще го отведа в хижата. Когато сте готови, елате.

Мак кимна, махна на петимата мъже и се отправи през пясъците към мината, оставяйки ме насаме с Джо.

— Виж какво, приятелче — започна той, мушкайки ме с пистолета, — прави каквото ти казвам и всичко ще е наред. Нямам желание да те надупча, но ако ме изкушиш, ще го направя.

Бях се успокоил достатъчно, за да го разгледам добре. Беше около четирийсетгодишен, брадясал, с кръгло, месесто лице, малки очи и тънки устни. Макар че беше нисък, от широките рамене, от късия врат и от големите ръце личеше, че е силен като горила.

— Тръгвай. Ще ти кажа кога да спреш — той махна неопределено към полите на хълмовете. — Предстои ни приятна разходка, затова трябва да си отвориш пергела. Едно обръщане назад и ще те надупча. Ясно?

Казах, че ми е ясно.

— Тогава се размърдай.

Тръгнах, без да знам накъде, отивам. Чувах стъпките му зад гърба си. Беше прекалено далеч, за да го хвана, но достатъчно близо, за да ме уцели, ако натисне спусъка.

Питах се каква беше тази шайка. Откъде изскочиха? Каква работа трябваше да довършат? Със задоволство си мислех, че съществуваше вероятност да налетят на Мифлин и момчетата му.

Човекът, за когото разправяше тя.

Коя беше тя?

Вече се катерехме по хълма и вървяхме по-бавно. От време на време Джо изръмжаваше: „Тръгни по пътеката вдясно“ или „Свий вляво“, но не се приближаваше. Не можех да направя нищо, освен да продължа да вървя.

Слънцето се беше спуснало зад хоризонта и светлината отслабваше. Вече падаше здрач. Това може би щеше да ми даде някакъв шанс, но знаех, че съм длъжен да внимавам. Джо изглеждаше така, сякаш се беше родил с пистолет в ръка, и за да опитам да се справя с него, трябваше да изчакам да стане съвсем тъмно.

— Е, добре, приятелче — каза той изведнъж. — Паркирай се. Малко ще отдъхнем. Обърни се и седни.

Погледнах го.

Беше на около четири ярда от мен и се потеше като прасе. Изкачването в горещината не му понасяше.

Посочи ми една скала и избра друга за себе си. Седнах скован, доволен, че ще си почина.

— Припали, приятелче — продължи той и извади пакет „Лъки Страйк“. Взе си цигара и ми подхвърли пакета. — Как е там, в мината? — попита, палейки цигарата, и издиша дима през късия си, дебел нос.

— Не е място, което човек би избрал, за да прекара почивката си — отвърнах, след като запалих цигарата и му върнах пакета. — Пълно е с плъхове човекоядци.

Малките му очи се ококориха.

— Плъхове? Чувал съм, но не вярвах — примигна, гледайки цигарата си. — Докато беше там, видя ли някакви цигари с марихуана?

— Около два милиона. Не спрях, за да ги преброя, но това е само предположение. Сигурно са повече.

Ухили ми се, показвайки малките си счупени зъби.

— Уха! Толкова много? Казах й, че ги крие там, но тя не ми повярва. Как са опаковани?

— В сандъци. Коя е тя?

Той ме погледна навъсено.

— Аз задавам въпросите, приятелче, а ти отговаряш.

Изведнъж ми хрумна идея.

— Какво сте намислили? Да ограбите Барът?

— Позна, приятелче. Ще вземем цигарите с марихуана. Вече си имаме своя организация. — Той се изправи. — Е, хайде да тръгваме. Нагоре по хълма вдясно. Действай!

Продължихме по хълма. Вече беше прекалено тъмно и не виждах къде стъпвам. Джо обаче имаше очи на котка. Непрекъснато ме насочваше, предупреждаваше ме да се пазя от скалите и шубраците — виждаше толкова добре, сякаш се движехме през деня.

Изведнъж каза:

— Спри!

Спрях и зачаках.

Той изсвири пронизително. Миг по-късно на няколко ярда пред нас проблесна светлина и аз видях грижливо скрита зад преграда от дървета и храсти, умно замаскирана дървена хижа, вкопана в склона на хълма.

— Хубава е, нали? — попита Джо. — Построихме я сами. Забелязваш я, чак когато се изправиш пред нея, а дотогава вече ще сме те напълнили с олово като църковен покрив. Върви. Влизай направо.

Тръгнах. Вратата беше отворена и аз се озовах в голяма стая, обзаведена с груби мебели. Пред горящия огън с ръце зад гърба и с цигара в сочните си червени устни стоеше Мери Джеръм.