Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (32)

III

Известно време нито единият от двамата не можеше да каже нищо. Подпряха се задъхани на стената, докато куршумите плющяха по масивните стени на хижата, а стрелбата отекваше в долината.

— Дай пушките! — каза Джо задъхано. — Барът!

Мери притича през стаята. Чух я, че отваря някакъв шкаф. Върна се с две пушки и ги подаде на Джо и Мак.

— Ти ще участваш ли? — попита ме тя толкова спокойно, сякаш беше седнала на чаша чай.

— Да, щом е Барът, ще участвам — отвърнах аз.

Върна се при шкафа и извади още две пушки и торба с патрони.

— Какво стана, Джо? — попита тя, докато зареждахме пачките.

— Страшна работа! Момчетата са налетели право на тях. Около десетина са, начело с Барът. Мисля, че е дошъл да прибере стоката. Сигурно са забелязали камионите ни и затова се нахвърлиха върху нас.

— Откъде ни дойде тази беля на главата? — изръмжа Мак. — Нямате представа какво чудо беше! — стоеше коленичил пред прозореца и обърна глава, за да погледне Мери. — Те бяха на ръба на кариерата, а ние — долу. Сякаш стреляха по зайци. При първия залп уцелиха Хари, Лу и Джордж. Останалите се скрихме зад камионите. Пълзяха около ръба на кариерата и един по един ни избиваха, докато останах само аз. Стоях и чаках. Накрая решиха, че всички са ни очистили, и слязоха, за да проверят. Хари и Джордж бяха живи — тежко ранени, но все още дишаха. Барът застреля и двамата в главата. Успях да се измъкна, докато оглеждаха другите. Бях стигнал до ръба на кариерата, когато се появи Джо. Забелязаха го. Тъпакът пушеше. Виждаше се от една миля. Тръгнаха след нас. Казах на Джо да не стреля, но той непрекъснато пукаше. А те, разбира се, просто се приближаваха. Надявах се, че ще изчезнем в тъмнината, но не и с Джо, който осветяваше цялото поле. И така, ето ни нас тук, а те са там — навън. Ще падне голяма веселба.

Джо отбеляза:

— Улучих двама. Как можа да си помислиш, че ще стоя със скръстени ръце, след като тази сган стреляше по мен?

Докато разговаряха, разглеждах долината под хижата. Преди да започнеше да изкачва хълма, човек нямаше къде да се скрие. Веднага щом стъпеха на хълма, щяха незабелязано да се озоват пред вратата на хижата.

Закрепих пушката на перваза, вгледах се в тъмнината и натиснах спусъка. Почти веднага шубракът в отдалечения край на долината се освети от светкавици и куршумите зачукаха по стените на хижата.

— Те са в началото на долината — казах аз. — Ако успеят да я пресекат, с нас е свършено.

— След няколко минути луната ще изгрее — обади се Мак. — Когато идвахме насам, беше точно под върха на хълма. Тогава ще разполагаме със силна светлина.

Стори ми се, че видях раздвижване, прицелих се и стрелях.

Дребната, неясна фигура отново се скри. Джо и Мак стреляха едновременно. Последва слаб вик. Тези двамата може и да не бяха много силни в акъла, но стреляха добре.

— Още един боклук отпътува — отбеляза Джо със задоволство.

Сложих ръка върху рамото на Мери и я придърпах към себе си.

— Може ли по някакъв начин да се излезе оттук, освен през вратата? — попитах я шепнешком.

Тя поклати глава.

— Ами покривът?

— Има стълба, която води към него, но оттам няма как да се измъкнем.

— Сигурна ли си?

— Бихме могли да използваме въже, но ще е трудно.

— Мисля, че трябва да погледна — отвърнах аз. — Ще се намери ли въже?

— Има едно в кухнята.

Изведнъж Джо стреля отново.

— Погледнете — изрева той, — идват!

В долината се виждаха шест-седем бягащи фигури. Всички стреляхме веднага, щом успяхме да заредим. Две от фигурите паднаха. Останалите се оттеглиха назад зад прикритието на отсрещното възвишение.

— Дай въжето — казах на Мери. — И отключи капака. Може би ще ни се наложи да изчезнем бързо.

— Какво си шепнете вие двамата? — попита Джо подозрително.

— Подготвяме бягството — отвърнах. — През покрива.

— Имате огромни шансове — изсумтя той. — Ще ви застрелят като зайци, когато луната изгрее.

— Все пак може да ни се наложи. — Първите лъчи на луната се появяваха над върха на хълма. — Ето я.

След две-три минути долината се обля в бяла светлина.

— Е, най-накрая стана лошо за тях — заяви Мак, седнал върху подгънатите си крака. — Оттук е изключено да не ги улучим.

— Според теб какво са намислили? — попита притеснено Джо. — През последните няколко минути въобще не са се обаждали.

— Не е и нужно — казах аз. — Чакат луната да освети хижата и тогава ще се обадят. Ще ни виждат съвсем ясно през прозорците.

— Намерих въжето — извика от съседната стая Мери.

— Качвам се на покрива — отвърнах аз. — Погрижи се за тях.

— Ти по-добре се погрижи за себе си — отбеляза саркастично Джо. — Не очаквай, че ще ти изпратя цветя на погребението.

Влязох във вътрешната стая.

Мери държеше фенерче. Насочи лъча към късата стълба, стигаща до капака на покрива.

— По-добре да не се качваш — посъветва ме тя. — Сигурна съм, че ще те видят.

— Ей, вие двамата, прикривайте ме с огън — извиках към външната стая. — Качвам се на покрива.

— Надявам се да прекараш добре — отвърна Мак и се изхили.

Започнаха да стрелят към долината. Изчаках, ослушвайки се, но никой не отвърна на огъня.

— Чудя се какво са намислили — промърморих. — Е, хайде да видим как е горе.

Изкачих се по стълбата и много внимателно вдигнах капака. Отместих го встрани и огледах простиращия се пред мен равен покрив.

Лунната светлина падаше направо върху него и беше светло като през деня.

Над мен хълмът се издигаше стръмно и не предлагаше никакво прикритие, нито пък някаква възможност за катерене. Да се опиташ на силната светлина да издраскаш по него от покрива би било чисто самоубийство. Единственият шанс беше да се изчака, докато луната се извърти и тази част на склона попадне в сянка. Не знаех дали щяхме да имаме толкова време.

Спуснах се надолу по стълбата.

— Няма да стане. Въжето не би помогнало. Прекалено светло е. След един час може би ще успеем, но не и сега.

— След един час ще сме хвърлили топа — обади се весело Джо от другата стая.

— Какво ще кажеш да пийнем по едно кафе? — предложих на Мери. — Сигурно ще прекараме тук известно време. Докато го направиш, аз ще отида оттатък да погледам.

Върнах се във външната стая. Мак дъвчеше незапалена цигара и се взираше в долината. Джо седеше на ръба на един стол и надничаше зад рамката на прозореца.

— Не видя момиче в кариерата, нали? — попитах Мак.

— Не. Защо?

— Когато ме забелязахте, с мен беше едно момиче. Изпратих я да доведе ченгетата.

— Това няма да ни помогне. Стрелбата не се чува отвъд долината. Не знам защо, но е така. Ако не тръгнат да ни търсят, няма да разберат, че се води битка — каза Джо. — Пък и гордостта ми би била накърнена, ако трябва да ме спасява ченге.

— Аз пък мисля, че мога да пренебрегна гордостта си — отвърна Мак и се изхили. — Предпочитам да ме пипне ченге, отколкото да попадна в ръцете на Барът.

— Смяташ ли, че е безопасно да се пуши? — попита Джо.

— Седни на пода, ако на всяка цена трябва да запалиш, а аз ще те сменя.

— Ти си готин, приятелю. Радвам се, че не те застрелях.

— И аз.

Седна на пода и запали цигара.

— Тези отрепки не показват голяма инициатива, нали? — отбеляза Мак. — Може би са се чупили.

— Излез и ще разбереш — изсмя се Джо. — Бас държа, че мътят нещо.

И аз си мислех същото. Докато долината плуваше в светлина, беше разбираемо защо не се показваха. Но след като луната се извъртеше, навярно щяха да се размърдат.

Мери влезе с чашите с кафе. Джо подправи своето, като измъкна от джоба си плоско шишенце.

— Някой да иска ром? — той размаха шишето.

Мак се обслужи и ми подаде шишето, но аз поклатих глава.

— За мен само кафе.

— Смяташ, че имаш шанс да се измъкнеш? — попита Джо, сърбайки шумно кафето.

— Защо не?

— Млъкни, Джо! — рязко извика Мак. — Караш ме да се чувствам отчаян и потиснат. Ако те застрелят, никой няма да плаче за теб.

— Това е лъжа! — разпалено отвърна Джо. — Старата ми майка ще плаче. — Изправи се и отиде да си сипе още кафе. — Имам и една сюрия мацки. Страшно ще им липсвам.

Изведнъж се чу продължителна поредица от изстрели. Един от храстите в далечината сякаш избухна в пламъци, когато картечницата запя мъртвешката си песен.

— Залегни! — изревах и се хвърлих на пода.

Джо направи две крачки към вратата, залитна, бавно се обърна и се свлече.

Никой не се помръдна. Картечницата продължи да нарежда. Куршумите летяха през прозорците, врязваха се във вратата, чукаха по отсрещната стена. После стрелбата спря също така изведнъж, както беше започнала.

— Внимавай — предупредих Мак и пропълзях до Джо. Куршумите го бяха разрязали през гърдите, както се отваря консерва.

— Мъртъв ли е? — попита Мери и от треперещия й глас разбрах, че е уплашена.

— Да.

— Надявам се, че ще се измъкна, за да кажа на майка му — заяви Мак. — Обзалагам се, че ще окачи знамена. Винаги е мразела този негодник.

— Не се показвай през прозореца и не ставай! — наредих му аз и пропълзях до Мери, която беше коленичила до другия прозорец.

— Спокойно — отвърна Мак. — Бях сигурен, че този кучи син е намислил нещо.

Картечницата отново започна да мели. В стаята засвистяха куршуми.

— Внимавай! Идват! — изрева Мак.

Виждах ги как тичат на лунната светлина. Криволичеха, за да не ги вземем на мушка. Мак свали един, но останалите пет пресякоха долината и изчезнаха в храстите.

— Лошо — казах аз и приклекнах, понеже от рамката на прозореца хвърчаха трески. — Покриха се. Могат да стигнат незабелязано чак до вратата на хижата.

— Няма да успеят да влязат, без да бъдат застреляни — отвърна Мак. — Къде е ромът на Джо? Ще ми се да ударя още една глътка.

Пропълзя до Джо, обърна го по очи и извади шишето от задния му джоб.

След като огънят спря, вдигнах пушката и изстрелях три куршума към храстите, където беше скрита картечницата.

Последва рязко раздвижване. Някакъв мъж изскочи, стискайки картечницата, и се срина по очи.

— Хубав изстрел — отбеляза Мак, който се беше върнал до прозореца. — Ако някой от тези разбойници иска да вземе картечницата, ще трябва да излезе на открито.

Изплющяха изстрели и ни накараха да се отдръпнем. Няколко куршума продупчиха вратата.

— Вече са пред хижата — прошепнах на Мери. — Влез в другата стая.

— Защо? — пребледняла, тя се взираше в мен с големите си очи.

— Върви, без да задаваш въпроси.

Подчини се и запълзя на четири крака.

— Имаш ли автоматичен пистолет? — попитах Мак, допрял устни до ухото му.

Той кимна.

— И Джо има.

Допълзях до Джо, открих пистолета и се върнах при Мак.

— Слушай: ще се кача на покрива. В момента, в който започна да стрелям, отвори вратата. Ако имаме късмет, когато те забележат, ще бъде твърде късно. Трябва да стреляш бързо и да ги уцелиш. Петима са, не забравяй.

— Ще те свалят в момента, в който се покажеш на покрива.

— Решил съм да рискувам.

От тъмнината долетя глас:

— Излезте или ще ви очукаме.

Пропълзях по пода към вътрешната стая.

Мери ме чакаше.

— Качвам се. Съвсем наблизо са и може би ще ги изненадаме. Не мърдай оттук и си отваряй очите. Нищо чудно да стане напечено.

Докато се катерех по стълбата, си помислих, че последното ми изречение беше чудесен пример за сдържано изказване, омаловажаващо опасността.

Леко бутнах капака и изчаках, ослушвайки се. После бавно се изправих, така че главата и раменете ми се показаха над отвора. Нищо не последва. Чудех се дали хората, които бяха останали в долината, наблюдаваха покрива. Надявах се да не са се сетили за него. Излязох на ярката лунна светлина и почувствах как ми премалява, но не спрях.

Напредвах бавно, притиснат до покрива, и внимавах да не вдигам шум. Очаквах всеки момент да ме застрелят откъм долината. Покривът изглеждаше безкрайно дълъг. Пълзях едва-едва към края му, придвижвайки се инч по инч. Изтрещяха изстрели и аз подскочих, но те бяха насочени към вратата, а не към мен. Възползвайки се от шума се придърпах напред, докато бях в състояние да виждам от ръба на покрива.

Погледнах надолу към шубраците, които се спускаха стръмно към долината. Нищо не помръдваше. После забелязах някакъв мъж, клекнал зад една скала на около двайсет ярда от хижата. Стоях неподвижно и изследвах терена. Открих и останалите, разположени в полукръг пред хижата. Нито един от тях не беше изложен на риск. Всичките бяха защитени от скалите и храстите. Можех да застрелям двама, но другите трима щяха да ме повалят, ако Мак не ги изпревареше. Реших, че е по-безопасно и по-разумно да му кажа къде се крият, преди да се опитам да убия някой от тях.

Когато започнах да пълзя в обратната посока, един от мъжете вдигна очи и ме видя. Нададе вик и стреля. Куршумът прелетя покрай лицето ми. Стрелях бързо и той падна. После се завъртях и стрелях във втория от веригата. Той се изправи на крака. Отдръпнах се рязко. Под мен избухна стрелба и куршумите вдигнаха трески от мястото, където преди малко беше главата ми.

Приведен на две, се затичах към отвора. От другата страна на долината захвърчаха куршуми. Чух ги как жужат покрай мен и едва не паднах, спускайки се надолу по стълбата.

— Ранен ли си? — попита задъхано Мери.

— Не.

Без да спирам, хукнах към външната стая навреме, за да видя как Мак, изправен на отворената врата, мяташе светкавици също като генерал Къстър, когато е оказвал съпротива за последен път в живота си.

Приближих се до него. Той спря и се отдръпна зад рамката на вратата.

— Опердашихме ги, приятелче! — възкликна той. — И петимата. Какво ще кажеш да се втурнем към храстите, преди останалите да дотърчат.

Мери дойде при нас.

— Хайде — заявих аз. — Това е единственият ни шанс. Мак ще излезе първи, а после ти. Аз идвам след вас. Бягайте към храстите. Готова ли си?

Тя кимна.

— Тръгвайте!

Мак излетя през вратата към гъстия шубрак.