Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (18)

II

В по-тъмната част на фоайето имаше телефонен автомат. Отворих вратата и влязох в кабината. Миришеше така, сякаш известно време в нея бяха отглеждали коза, при това не особено чиста.

Задържайки дъх, сложих носната си кърпа върху старата слушалка и избрах номера.

След малко някакъв глас изблея:

— Полицейско управление. На телефона е сержант Харкър.

— Свържете ме с лейтенант Мифлин — казах аз, отдалечавайки слушалката от устните си. Сигурно съм прозвучал като духа на бащата на Хамлет.

— Кой се обажда?

— Хари Труман. Побързайте. Може и да не сте се сетили, но за мен времето е пари.

— Един момент — отвърна сержантът. Чух го, че извика: „Тук ли е лейтенант Мифлин? Търси го някакъв човек. Името му е Хари Труман. Звучи познато, нали? Срещал съм го някъде.“

Някой нарече лейтенанта с крайно неприлична дума.

После в ухото ми долетя познат глас:

— На телефона е лейтенант Мифлин — каза той строго. — Кой се обажда?

— Искам да ви съобщя за едно обесено момиче. Стая №23, етаж 2, Фелман Стрийт №274. Ако отидете там веднага, ще откриете улика в кофата за боклук. Не бъдете прекалено сигурен, че е самоубийство, и си направете труда да проверите самоличността на момичето. Заслужава си.

— Кой сте вие? — попита Мифлин.

Чуваше се скърцането на писалката му, докато записваше адреса.

— Нямам представа — отвърнах аз и затворих.

Прибрах носната кърпа в джоба си и с бързи, тихи стъпки се отправих към входа. Разполагах с не повече от три минути, за да изчезна. Полицаите в града може и да не бяха особено интелигентни, но при спешни случаи действаха бързо.

Докато затръшвах вратата на буика, едно момче с оръфано яке и мръсен панталон от каша скочи върху стъпалото. Пъхна си кирливото лице през отворения прозорец.

— Ей, мистър, трябва веднага да отидете на Коръл Роу №2. Много е важно.

Запалих мотора, поглеждайки в огледалото. Очаквах след мен да избръмчи полицейска кола.

— Някакъв човек ми даде един долар, за да ви предам. Каза, че е спешно. Щели сте да разберете за какво става дума.

Слезе от стъпалото и хукна надолу по улицата. Нямах време да го гоня. Исках, но необходимостта да се махна от мястото ме накара да се откажа. Вече чувах в далечината звука на полицейската сирена. Полетях към Бийч Роуд.

Никога не бях чувал за Коръл Роу, но сигурно беше някъде в Коръл Гейбълс. Отправих се в тази посока, защото ми беше любопитно. В момента си мислех какво ли не. Чудех се дали старият келнер ме е запомнил и дали е забелязал номера на колата ми. Най-много се притеснявах да не ме задържи Мифлин. Той щеше да се справи с убийството на Грейси и без моята помощ. Имах други по-належащи задачи. Ако решеше да води разпит и стигнеше до келнера, навярно щеше да получи описанието ми. Естествено нямаше да му стане приятно, че не съм го дочакал. В края на Бийч Роуд завих наляво към крайбрежието и паркирах на свободното пространство, заобиколено от макари с въжета и варели от нефт.

Коръл Гейбълс не е място, където човек може да се разхожда без ескорт или пистолет. Дори и ченгетата обикалят по двойки и почти всеки месец намират на някоя уличка човек със забит нож в гърба.

Когато слязох от буика и огледах дългото пристанище, наблъскано с малки кораби и риболовни траулери, разбрах, че в мен се взират мъже, които лениво се влачеха на групи под лъчите на слънцето, изключително колоритни в изпоцапаните си дочени панталони и разноцветни ватирани фланели. Претегляха ме с тъмните си, шарещи очи.

Избрах си един, който беше сам и безцелно дялкаше лодка от парче дърво.

— Ще ми кажеш ли къде е Коръл Роу?

Изгледа ме от горе до долу, извърна се, за да се изплюе в мазната вода на пристанището, и посочи с палец през рамо в посока към кафенетата, павилионите за риба и другите заведения, които бяха обърнати към брега.

— Зад бара на Йейт — каза сопнато той.

Барът на Йейт е двуетажна дървена сграда, където, стига да не ти пука с кого ще ядеш, можеш да получиш хубава супа от миди и десетгодишна бира, от която ще ти се завърти главата, ако не внимаваш. Бил съм там два-три пъти с Кърман. Заведението е от ония, в които е възможно да се случи и наистина се случва всичко.

— Благодаря — отвърнах аз и пресякох широкия път към бара.

Отстрани на дървената сграда имаше малка уличка. Високо на стената висеше табела, на която пишеше: Към Коръл Роу.

Спрях, за да запаля цигара, и огледах уличката с известна предпазливост и без никакво въодушевление. Високите стени скриваха слънцето. Краят на уличката тъмнееше, смърдеше и беше подозрително тих.

Пъхнах ръка под сакото си, за да се убедя, че ще успея да извадя бързо пистолета, ако се наложи, и продължих спокойно натам.

Когато уличката свърши, под прав ъгъл от нея започваше Коръл Роу. Неприветлив, мрачен двор, ограден от трите страни от изоставени сгради, които в миналото са служили за пристанищни складове. Сега не изглеждаха нищо повече от пълни с плъхове съборетини.

Високо над главата ми върху синьото небе се виждаха очертанията на стръмните черни покриви на сградите.

Стоях в началото на уличката, гледах сградите и се чудех дали няма да попадна в клопка.

Отсреща проядена от червеи врата висеше на една панта. В центъра беше закована месингова табелка с цифрата 2.

Ето го: Коръл Роу №2. Сега зависеше само от мен дали да вляза или не. Докато оглеждах мястото, дръпнах силно от цигарата. Вътре навярно беше тъмно като в гроб, а аз нямах фенерче. Дъските сигурно бяха изгнили и щеше да бъде невъзможно да се движа безшумно. Въпреки всичко реших да продължа и да видя какво ще стане.

Хвърлих цигарата, пресякох двора и стигнах до висящата врата. Не се чувствах по-спокойно от кокошка, преследвана от автомобил. Сърцето ми блъскаше в ребрата, но не се отказах, тъй като обичам да се подлагам на изпитания, и смятам, че от време на време е полезно за духа да бъде укрепван с подобни действия.

Дебнешком се изкачих по каменните стъпала и надникнах в дългия тъмен коридор.

Пред мен се изпречи стълбище. Някои от стъпалата му бяха продънени, сякаш нечии стъпки се бяха оказали прекалено тежки за проядените от червеи дъски. Нямаше перила и изкачването изглеждаше чисто самоубийство. Реших да не се занимавам с него, а да разуча коридора.

Подът скърцаше и стенеше под краката ми, докато се придвижвах бавно и предпазливо в миришещия на застояло мрак. Пред себе си изведнъж чух шум от тичащи плъхове. Звукът ме накара да застина и косата на тила ми се изправи. За всеки случай, а и навярно за да събера кураж, извадих пистолета.

В края на коридора имаше отворена врата. Спрях, преди да надзърна в помещението. Освен тъмнина, не се виждаше нищо друго. Не бързах да вляза и след няколко секунди забелязах, че през цепнатините на дъсчените стени се процеждаше слаба светлина, но все още вътре беше прекалено тъмно. Изключително внимателно направих няколко крачки напред и спрях, след като бях минал през входа. Нямаше смисъл да продължавам, нито пък да оставам повече тук. Ако някой се криеше, не можех да го видя, а се съмнявах, че и той щеше да ме забележи, но по отношение на последното грешах.

Изведнъж до мен изскърца дъска. Изсвистяването на спускащата се палка разсече въздуха. Хвърлих се напред и встрани.

Нещо много тежко ме удари по рамото и от болката изпуснах пистолета. Ударът беше насочен към главата ми и щеше да ме приспи за дълго, ако не бях отскочил.

Паднах на ръце и колене. Краката на човека се докоснаха леко до мен, пръстите му заопипваха ръцете ми, стигнаха до лицето ми и ме уловиха за гърлото — дълги, силни пръсти, влажни и студени.

Притиснах брада към гърдите си, за да не може да ме стисне, изправих се и на свой ред се опитах да го хвана. Ръцете ми докоснаха сакото му и стигнаха до здравия му бицепс. Това ме ориентира къде е лицето му. Забих му къс, силен удар, който сякаш попадна някъде около ухото му.

Последва стон и тежест, която би могла да бъде около двеста фунта, се стовари върху мен и ме сплеска на пода. Пръстите се забиха във врата ми, а до лицето ми стигна топъл, учестен дъх.

Но този път той нямаше насреща си момиче. Вероятно не е имал затруднения с Грейси, но аз със сигурност щях да му ги създам.

Сграбчих палците му и ги огънах назад. Дъхът му спря и той изстена от болка. Изскубна пръстите си, защото му дадох възможност, и докато се изправяше, замахнах силно и го халосах по бузата. Отскочи с мъчителен вик.

Почти се бях изправил, а пръстите на ръцете ми докосваха пода, когато той отново връхлетя върху мен. В тъмнината едва забелязах очертанията на фигурата му, докато се приближаваше, и скочих към него. Сблъскахме се като връхлитащи един върху друг бикове. Олюля се назад и аз го уцелих в корема. Ударът не беше достатъчно силен, за да го събори, но въздухът му излезе, изсвистявайки като спукана гума.

В съзнанието ми изплува сгърчената фигура с мръсната синя нощница, която висеше от вътрешната страна на вратата на банята, и това ме вбеси. Продължавах да напредвам и му нанасях удари отляво и отдясно, като невинаги улучвах, но полагах особено старание да бъдат болезнени, ако го уцелех. Получих един по брадата, който отметна главата ми назад, но не беше достатъчно силен, за да ме накара да спра.

Задъхваше се и бързо отстъпваше назад. Отказах се да замахвам, защото го загубих от погледа си. Само чувах тежкото му дишане и си мислех, че е някъде точно пред мен. За миг стояхме в тъмнината и се опитвахме да се видим, ослушвахме се и дебнехме дали някой от двамата изведнъж няма да предприеме нещо.

Стори ми се, че забелязах сянката му в мрака на около ярд вляво от мен, но не бях сигурен. Тропнах с крак и сянката отскочи като подплашена котка. Преди да успее да стъпи здраво на краката си, аз се хвърлих към него и уцелих с юмрук врата му. Ударът прозвуча като сатър, разсичащ голямо парче говеждо месо.

Той изхриптя, падна по гръб, изправи се с пълзене и отново отстъпи назад. Вече проявяваше нетърпение да прекрати срещата и да се прибере вкъщи. Втурнах се напред, за да го довърша, но стъпих на прогнила дъска, която поддаде под тежестта ми, и аз се строполих, оставайки без въздух.

В този миг бях в ръцете му, но той не прояви интерес. Мислеше си само как да се прибере вкъщи.

Хукна към вратата.

Опитах се да се изправя, но кракът ми беше заклещен здраво в прогнилата дъска. Забелязах висока фигура с широки рамене, очертана в рамката на вратата, водеща към мрачния коридор. После тя изчезна.

Когато се изправих на крака, вече нямаше смисъл да го гоня. След подобен старт беше изключено да го открия в многобройните убежища на Коръл Гейбълс.

Закуцуках, псувайки, към вратата. Нещо бяло, което лежеше в коридора, привлече погледа ми. Наведох се, за да го вдигна.

Беше бяла филцова шапка.