Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (16)

VI

Входът на Фелман Стрийт №274 беше притиснат между магазин за цигари и третокласно кафе. На вратата имаше мръсна месингова табела, която гласеше: „Стаи за служителки. Не се предлагат никакви услуги. Не се допускат животни. Посещението на мъже не е желателно.“ Над табелата беше пъхнато картонче със следи от пръсти, върху което пишеше: „Няма свободни стаи“.

На тротоара пред кафето имаше четири маси. Над тях властваше възрастен келнер, чието продълговато, слабо лице изглеждаше безкрайно тъжно, а на силното слънце фракът му зеленееше от дългата употреба. Наблюдаваше ме, докато паркирах буика пред входа на кооперацията, и с надежда почука по една от масите с мръсни покривки, но с жеста си не ме спечели като клиент.

Изкачих трите стъпала до остъклената врата на №274, бутнах я и влязох в мрачно, смърдящо фоайе, безмълвно и занемарено. Върху стената вляво бяха наредени пощенските кутии. Приближих се и изчетох имената, оградени от мръсни месингови рамки, закачени над кутиите. Имаше учудващо много жени с името Ив, Лулу, Дон и Бел над четирийсетината пощенски кутии и аз се чудех дали табелата на вратата казваше истината. Над четвъртата кутия отдясно наляво пишеше: Мис Грейс Леймън. Стая №23. Етаж 2.

Пред мен се издигаше стълбище, постлано с рогозки от кокосови влакна. С леко пуфтене изкачих трийсет стъпала, преди да стигна до първата площадка. От нея тръгваше дълъг, потънал в тих сумрак коридор с множество врати от двете страни, пред който имаше бутилки с мляко и вестници. Тъй като беше дванайсет и десет, според мен служителките не изпълняваха задълженията си, ако въобще работеха, което според веществените доказателства беше малко вероятно.

Докато се изкачвах към втората площадка, на нея се появи мъж със слабо, сурово лице. Беше облечен в бежов костюм от каша и носеше бяла филцова шапка и тъмни очила. Видя ме, трепна нервно, поколеба се дали да не се върне обратно и продължи да слиза, придавайки си равнодушен вид.

Когато се размина с мен, почеса брадясалото си лице с нокътя на палеца си. Останах с чувството, че очите зад стъклата гледаха притеснено.

— Не се допускат животни. Посещението на мъже не е желателно — тихо казах аз, докато той пресичаше площадката на долния етаж.

Хвърли бърз поглед през рамо, спря и попита враждебно: — Нима?

Поклатих глава.

— Ако сте чули нещо, сигурно е било гласът на собствената ви съвест.

Продължих нагоре по стълбите, а той се завъртя на петите си. Гледаше ме втренчено, докато изчезнах от погледа му. Вторият етаж беше копие на първия, без да се изключват бутилките с мляко и вестниците. Тръгнах по коридора с тихи крачки, изучавайки номерата на вратите. Стая №23 беше по средата от дясната страна. Спрях пред нея, чудейки се какво да кажа на момичето. Ако това, което Макси ми наговори, беше истина, а вероятно беше така, момичето можеше да спаси Перели, стига да имаше желание. Зависеше от мен дали щях да успея да я убедя да жертва Барът.

Повдигнах ръка, за да почукам на вратата, но чух тихо покашляне зад гърба си. Погледнах крадешком назад. В атмосферата на сградата имаше нещо, което би накарало дори и един архиепископ да се почувства неловко.

Зад мен се беше отворила врата. Висока червенокоса жена, облегната на рамката, ме наблюдаваше замечтано с предразполагаща и многообещаваща усмивка. Носеше зелен копринен халат, под който се очертаваше красиво заоблено бедро. Беше без чорапи, с меки платнени пантофи. Опипа златисточервеникавата си коса с фини пръсти, които никога не се бяха докосвали до работа, а русите й вежди се повдигнаха, давайки ми знак, който говореше достатъчно красноречиво.

— Здрасти, господинчо! — каза тя. — Търсиш ли някого?

— Аха. И я открих. Не искам да ти преча да закусиш.

Усмивката й стана още по-широка.

— Не си губи времето с нея. Дори още не е станала, а аз съм на крака и предпазителят е вдигнат. Готова съм да стрелям.

Свалих шапка и й се поклоних учтиво.

— Мадам, нищо не би ме зарадвало повече от натискането на спусъка, но имам неотложен ангажимент. Може би някой друг път? Нека бъда обект на мечтите ти, защото съм сигурен, че ти ще изпълваш моите. Понеси разочарованието, както смятам да направя аз, и не забравяй, че и утре е ден. Можем да се позабавляваме, макар и с известно закъснение.

Усмивката изчезна и зелените очи станаха студени.

— По дяволите, още един луд! — извика тя с отвращение и хлопна вратата под носа ми.

Отдъхнах си, почуках на вратата на Грейси и зачаках. След половин минута отново почуках, този път по-силно. Не последва отговор. Никой не отвори.

Погледнах надясно, а после наляво, хванах дръжката и леко я завъртях. Вратата се отдръпна от мен, сякаш сама се отвори.

Попаднах в стая, което беше достатъчна, за да събере легло, два фотьойла, гардероб и тоалетна масичка с въртящо се огледало. Нямаше никой. Леглото не беше оправено и се виждаше, че чаршафите не са сменявани навярно от шест месеца. Бяха посивели, смачкани и отблъскващи по начин, по който само мръсните чаршафи могат да бъдат. Огледалото беше покрито със слой от прах, а по килима имаше пепел от цигари. От мястото, където бях застанал, се виждаше мъх под леглото. Не беше чиста стая, а стая, която ме накара да настръхна, когато я огледах.

До леглото имаше друга врата, която вероятно водеше към банята. Втренчих се в нея, чудейки се какво ли има там, и почуках силно на отворената врата на спалнята, за да видя дали ще последва нещо. Не се случи нищо, затова влязох и затворих вратата. Мислех си, че червенокосата жена може да прояви любопитство. На един от фотьойлите бяха натрупани дрехи — рокля, чорапи, посивял розов колан с жартиери и още по-посивял розов сутиен.

В стаята ясно се долавяше миризма на марихуана. Не прясна, а от много месеци. Беше се просмукала в стените, завесите и леглото и надвиснала над стаята, навявайки спомени за извършени грехове.

Придвижих се тихо покрай леглото до затворената врата, почуках рязко и се заслушах. Не чух нищо. Никой не отговори и изведнъж осъзнах, че изпод шапката по лицето ми се стичаше пот.

Завъртях дръжката и бутнах вратата. Тя се отвори трудно и бавно. Нещо се удари в нея и накара сърцето ми да подскочи като жаба върху нагорещена печка. Надзърнах в празната баня, видях мръсната розова вана, разхвърляните хавлиени кърпи, гъбата, сапуна и наполовина изстисканата туба с паста за зъби.

Знаех, че момичето е зад вратата. Трябваше да бъде там.

Влязох в банята, а по гърба ми пролазиха тръпки. Тя наистина беше там — висеше на една кука на вратата, облечена в синя смачкана нощница със свити колене и с обърната на една страна глава, а коланът на халата й, завързан точно под дясното ухо, се беше врязал в плътта на шията.

Докоснах ръката й.

Беше студена, твърда и безжизнена.