Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (17)

I

Огледах коридора. Не се виждаше никой. От едва доловимия шум разбрах, че за някои от обитателите зад множеството врати денят беше започнал, дори и само с търкаляне в леглото.

Излязох от стая №23 и затворих вратата. Свалих си шапката и си избърсах лицето с носната кърпа. Запалих цигара и поех дълбоко дима. Помогна ми малко, но не чак толкова. Имах нужда от голяма доза чисто уиски, което да гаврътна набързо.

Пресякох коридора и застанах пред вратата на червенокосата. От ляво имаше картонче, на което пишеше: Мис Джой Дредън. Всеки работен ден след пет часа.

Почуках с нокти на вратата, вдигайки не повече шум, отколкото би вдигнала мишка, която гризе дървена ламперия, но беше достатъчно силно.

Вратата се отвори около осем инча и мис Дредън надникна през процепа. Изглежда, беше загубила простодушието си, доверчиво и гостоприемно изражение.

— Е?

Големите й зелени очи ме гледаха подозрително и предпазливо.

Реших да не губя време и да й говоря с език, който би разбрала и оценила.

— Искам да получа малко информация срещу заплащане — заявих аз и й подадох визитната си картичка. — Тарифата ми е двайсет долара за десет минути — чиста пара и гарантирана дискретност.

Прочете картичката ми с напрегнатото изражение на човек, който не чете много и се затруднява с дългите думи. Правеше видими усилия да не движи устните си, докато разгадаваше буквите. После открехна малко по-широко вратата и ми върна картичката.

— Да видя първо парите.

Проста, пряма душа, помислих си аз, която преминава директно на интересуващата я тема, без да задава излишни въпроси.

Извадих портфейла си и й показах две съвсем нови десетдоларови банкноти. Не й ги дадох. Само й ги показах. Тя ги изгледа така, както малко дете би изгледало чувала на Дядо Коледа, и отвори вратата.

— Влез. Не ме интересува кой си, но от тези мангизи наистина ме засърбяха ръцете. Сигурен ли си, че искаш информация, а не нещо друго?

Минах покрай нея и влязох в стаята, която беше малко по-голяма от отсрещната и доста по-приятна и уютна. Имаше легло, канапе, два фотьойла, няколко скъпи китайски килима върху сивата подова настилка и саксии с червени и жълти бегонии върху масата в нишата до прозореца.

Сложих шапката си на стола и казах, че съм сигурен относно желанията си. Протегна бялата си ръка с тъмночервени лакирани нокти.

— Хайде да се разберем за десет. Не че не ти вярвам, но това е добър принцип. Ще пийнеш ли нещо или да ти направя кафе?

Дадох й едната от десетдоларовите банкноти, мислейки си, че делото ми струваше скъпо. От сутринта непрекъснато раздавах пари.

Сгъна банкнотата и я скри в сутиена си, докато й отговарях, че един скоч е съвсем подходящ в случая.

Не й се свидеше. Връчи ми бутилка и чаша и ми каза да се обслужа сам.

— Само за секунда да си взема кафето.

Когато се върна, вече бях с две питиета пред нея. Сложи подноса на масата и се отпусна на канапето, показвайки чифт дълги стройни крака, които биха ме накарали да се разколебая, ако главата ми вече не беше пълна с мисли от съвсем друг характер. Проследявайки изучаващия ми поглед, тя метна края на пеньоара на мястото му и вдигна вежди.

— Детектив ли си?

— Нещо такова. Не съвсем, но би могло да се каже и така.

— Знаех си аз. Още щом те видях, разбрах, че не си обикновен сваляч. Имаш хубави очи. Сигурен ли си, че не искаш да се позабавляваш малко?

Поведох любезен разговор, но тя ме прекъсна, махайки с ръка, и приятелски ми се ухили до уши.

— Зарежи ги тия приказки, миличък. Само се помайтапих. Не ми се случва често да ме посещават красиви мъже, които да не започват да ме събличат, веднага щом вратата се затвори. Това е нещо ново и ми харесва. Какво искаш да разбереш?

Сипах си още едно питие.

— Обектът на разследването е Грейси Леймън. Познаваш ли я?

Лицето на мис Дредън стана сериозно.

— По дяволите! Нима пилееш пари, за да научиш подробности за нея?!

Уискито ме беше ободрило. Всъщност беше толкова силно, че почти се бях съвзел.

— Един мой клиент си има неприятности с полицията. Грейси би могла да ми помогне да го измъкна. Тази е единствената причина за интереса ми към нея.

— Тогава питай Грейси. Защо дойде при мен?

— Съмнявам се, че ще ми свърши работа. Мъртва е.

Тя подскочи и разля кафето върху голото си коляно. Изпсува тихо, остави чашата и се избърса с носната си кърпичка.

— Как можеш да говориш такива неща? — Тъй като не казах нищо, а само я погледнах, тя продължи: — Сериозно ли твърдиш, че е мъртва?

— Наистина е мъртва. Току-що бях в стаята й. Виси от вътрешната страна на вратата на банята.

Жената потрепери леко, направи гримаса, после отново потрепери и посегна към бутилката.

— Смятах я за една малка глупачка, но не предполагах, че е чак толкова захлупена. Проблемът при нея беше, че не можеше да се откаже от марихуаната.

— Помислих си го. Миризмата се усеща в стаята.

Извадих табакерата си и й предложих.

Взе си една цигара и двамата запалихме. После Джой си сипа уиски в кафето и го изпи.

— Ужасно се изплаших — призна тя. — Противно ми е да слушам за подобни неща.

— Видя ли я снощи?

— Да, непрекъснато се засичаме с нея.

— Кога?

— Отивах да вечерям, а тя се прибираше. По-късно се срещнахме отново на стълбите. Сигурно е излизала, докато съм се хранила навън. Качихме се заедно.

— По кое време беше?

Мис Дредън не особено успешно потисна прозявката си.

— Беше късно. Към три и половина, мисля. Не обърнах внимание, но беше доста късно.

— Сама ли беше?

Тя поклати глава.

— О, не. Както обикновено — с мъж. Чудя се какво намират у тази мръсна, малка… — тя не довърши изречението и се намръщи. — Е, не би трябвало да говоря така за нея, след като вече е мъртва.

— Как изглеждаше мъжът?

— Прекалено изискан за нея. От онзи тип мъже, по които страшно си падам. Приличаше на Кларк Гейбъл. Не по външния си вид, а по маниерите.

— Как беше облечен?

— С елегантен бежов костюм от каша, бяла филцова шапка и рисувана на ръка вратовръзка. Носеше тъмни очила със стъкла като понички. Според мен си ги беше сложил, за да не го разпознае някой от приятелите му, ако случайно го види с нея. Обичайните номера, които мъжете използват.

Вече седях на ръба на стола, правейки адски усилия да запазя самообладание.

— И беше с тънки черни мустаци и сурово лице?

— Точно така. Познаваш ли го?

— Срещнах го да слиза по стълбите тази сутрин.

— Тази сутрин? — очите й се ококориха учудено. — Но след като е мъртва…

— Да. Умряла е доста отдавна. По моите предположения, преди около осем часа.

— Искаш да кажеш, че е влязла в банята и се е обесила, докато той е седял в стаята?

— Видях го на стълбите преди двайсетина минути. Смъртта е настъпила преди осем часа, да речем около четири часа сутринта. Очевидно е умряла, докато той е бил в стаята й, или е излязъл преди четири, а по-късно се е върнал по някаква причина.

Тя се облегна на възглавниците на канапето и започна да си вее с ръка.

— Може и така да е било, нали? Гледай ти! Почти се бях впрегнала.

Спомних си слабото брадясало лице на мъжа. Ако си беше тръгнал снощи, защо не се беше обръснал сутринта, преди да излезе? Може и да съществуваше някакво обяснение, но докато не го научех, бях склонен да си мисля, че е прекарал нощта в стаята на Грейси.

Фактът беше твърде важен, за да го оставя да ми се изплъзне. Трябваше да се убедя със сигурност.

Изправих се.

— Ето другите десет долара, които ти дължа. Благодаря ти за съдействието. Вземи парите и стой настрана. Нека някой друг да я намери.

— Ох! Няма да мога да мигна, като знам, че тя е там.

— Ако някакво яко ченге те заведе в управлението и започне да те обработва, съвсем няма да можеш да мигнеш. Стой настрана.

— Няма ли да се обадиш в полицията?

Поклатих глава.

— Не възнамерявам да си губя времето с някакво самоубийство. Ще се изненадаш, когато установиш колко бързо ще открият отсъствието й. Винаги става така. — Извадих портфейла си и й подадох банкнотата. — Ако те питат нещо, не споменавай за мен. Кажи им за мъжа с бежовия костюм, но само ако се поинтересуват.

Взе десетте долара и ги прибра в сутиена си.

— Ще си мълча за теб.

Оставих я да седи на канапето, хапейки намръщено долната си устна. Изглеждаше много по-нещастна и по-притеснена, отколкото в началото, когато я видях за първи път.

Излязох в коридора и се огледах. Със задоволство установих, че никой не ме наблюдава, и влязох в стая №23. Затворих вратата и започнах бързо и системно да претърсвам стаята.

Исках да открия доказателство, което да ми ме убеди, че слабият мъж е прекарал нощта тук. Не знаех какво точно търся. Но все едно продължавах да ровя.

Най-напред разгледах леглото и открих няколко черни косъма на възглавницата. Грейси беше руса. Дори и да е лежал на възглавницата, това не означаваше, че е останал през цялата нощ. Но можеше да се приеме, че е било точно така.

Чак когато бях прегледал всеки инч от апартамента и се канех да се откажа, намерих доказателството, което ми беше нужно. В малката кухня имаше два шкафа. В единия стояха чашите и чиниите за кафе и плитките чинии за хранене, а в другия — кани, дълбоки чинии и най-различни съдове и прибори за готвене. При каните имаше чаша и чиния за кафе. Те не би трябвало да бъдат в този шкаф. Тогава ми хрумна идея. Насочих вниманието си към кофата за боклук. Най-отгоре върху отпадъците имаше малка купчинка утайка от кафе, която още беше топла. Нямаше никакво съмнение — бяха изсипани от кафеварката по някое време тази сутрин.

Тази сутрин Грейси със сигурност не си беше варила кафе. Ако мъжът се беше върнал заради нещо, което може би е забравил, едва ли би си правил кафе. Никой не би бил в състояние да ме убеди в противното. Но ако е спал тук, нищо чудно да е решил да пие кафе, преди да си тръгне. Проявил е страхотно хладнокръвие, след като определено е знаел, че Грейси виси мъртва в банята. Помислих си, че фактът му е бил известен, преди да си легне, което беше още по-хладнокръвна постъпка от негова страна.

После всичко ми стана ясно — проблесна в съзнанието ми като неонова светлина върху тъмно небе. Грейси не се беше самоубила. Бяха я убили.