Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (12)

II

Когато стигнах до пресечката на Принсис Стрийт и Сентър Авеню, новината за арестуването на Перели се беше разнесла из града.

Не можех да се приближа до полицейското управление на повече от петстотин ярда. Когато се опитах да завия, едно побесняло ченге със зачервено лице ми даде знак да се върна обратно към Сентър Авеню. Други три ченгета препречваха пътя на останалите коли.

Успях да зърна развълнуваната тълпа, която преливаше от тротоарите на Принсис Стрийт върху платното, и продължих надолу по Оркид Булевард.

Паркирах колата и се върнах пеша.

Пред полицейското управление се беше събрала огромна тълпа, която нарастваше с всяка секунда. Псувните и ударите на подгизналите от пот полицаи не правеха впечатление на никого. Хората бяха дошли да зяпат и нито едно ругаещо ченге не беше в състояние да ги спре.

Част от най-яките момчета на Брандън стояха на входа на сградата с палки в ръце. Знаех, че шансът ми да премина през блокадата не беше по-голям, отколкото на нудист, който се опитва да проникне в Белия дом.

Пробих си път към близката дрогерия. Беше празна, с изключение на един продавач с бяло сако, който стоеше на вратата и наблюдаваше замечтано тълпата.

— Искам само да използвам телефона — заявих аз, докато той с нежелание се отмести и се прибра в магазина.

— Малко вълнение — отбеляза той, облизвайки устните си. — Казват, че Брандън хванал похитителя. Мислите ли, че ще получи двайсет и петте хиляди? Уха! Де да бях аз! Знам как да използвам толкова мангизи.

Изсумтях и се затворих в телефонната кабина. Помолих телефонистката да ме свърже с полицейското управление.

— Не мога — отвърна тя. — Линиите са претоварени.

През последните двайсет минути безуспешно се опитвам да вляза във връзка. Какво става там?

— Целият личен състав стачкува — обясних аз и затворих.

Излязох от кабината и отново попаднах в спокойната и прохладна атмосфера на магазина. Продавачът се беше покачил на една табуретка, за да може да вижда над главите на хората. Тълпата вече се притискаше към прозорците. Изглежда, щеше да ми бъде трудно да се измъкна.

— Пристигнаха агентите на ФБР — каза ми той, поемайки си възбудено въздух. — Бас държа, че не са спрели да плачат. Този Брандън е голям хитрец. Най-добрият капитан от полицията, който сме имали.

— Как да изляза оттук? — попитах нетърпеливо, слее като пробвах да се промуша през стената от гърбове, препречила входа.

— Защо да излизате? Вземете една табуретка. Оттук гледката е най-добра.

— Каква гледка?

Погледна ме намръщено.

— Може би ще го изведат. Или пък жената на Дедрик ще дойде да го види. Всичко е възможно да се случи. Жалко, че приятелката ми я няма. Щеше страшно да й хареса.

— Магазинът има ли заден вход?

— Ей онази врата. Ще излезете на Оркид Булевард.

— Благодаря.

Докато отварях вратата, тълпата се отдръпна назад. Чу се оглушителен трясък на счупено стъкло — един от прозорците не издържа на неравната битка.

Не изчаках да разбера точно какви са щетите. Тръгнах по коридора в задната част на магазина и се озовах на тъмна алея, която в крайна сметка ме изведе на Оркид Булевард.

Мифлин имаше малка къща на Уестуд Авеню. Живееше там с жена си, с двете си деца, с един боксер, с две бели котки и с една червенушка. Освен че се справяше с полицейските се задължения, той беше страшен домошар и се носеха слухове, че се страхува повече от жена си, отколкото от Брандън.

Реших да отида да го чакам пред дома му. На всяка цена трябваше да го видя тази вечер. Ето защо пристигнах там е паркирах пред входа.

Беше десет и двайсет. Нямах представа кога му свършва дежурството, но при тази суматоха в полицейското управление най-вероятно щеше да закъснее.

Запалих цигара и се приготвих за дълго чакане. Една от стаите на долния етаж светеше и от време на време на щората на прозореца се показваше сянка на жена. Към единайсет без петнайсет светлината загасна, а после светна в една от стаите на горния етаж. След малко къщата потъна в мрак.

Затворих очи и се опитах да не мисля за Перели. Не исках да си създавам погрешна представа, преди да науча повече факти. Навярно Франкън беше прав, когато каза, че Брандън сигурно разполага и с други доказателства, освен пистолета. Бях готов да се обзаложа, че някой е насочил полицията към него. Някой, който е хвърлил око на наградата от двайсет и пет хиляди долара. Тя би изкушила всеки да скалъпи някаква лъжа, стига да може.

По стръмнината бавно се изкачваше кола. След няколко секунди предните фарове ме заслепиха и колата спря.

Подадох си обнадеждено главата през прозореца. Наистина беше Мифлин. Гледаше намръщено през прозореца.

— Махни тази купчина ръждясали ламарини и я потопи в океана — сопна ми се той. — Задръстил си ми пътя.

— Здравей, Тим! — отвърнах аз и слязох от буика.

Той впери поглед в мен.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Отворих вратата на колата му, пъхнах се вътре и седнах до него.

— Почувствах се самотен и реших, че твоята компания ще ме развесели.

— Изчезвай! Стига ми за тази нощ. Лягам да спя.

— Не се прави на интересен, Тим. Защо Брандън арестува Перели?

— Значи си разбрал — изръмжа Мифлин. — Прочети в сутрешните вестници и не ме закачай. Стига ми за тази нощ. Всички са полудели. Приличат на тълпа, която е готова да го линчува.

— Известно ми е. Видях ги. Слушай, Тим, Перели ми е приятел. Той не е отвлякъл Дедрик. Не е по тази част.

Мифлин изпъшка.

— Дай една цигара. Изпуших моите.

Дадох му цигара и му поднесох огънче.

— Мислиш ли, че той е похитителят?

— Не знам. Може би, но по-вероятно не. Ти ли изпрати Франкън?

— Да. Успя ли да влезе?

— Можеш ли да си представиш, че някой ще го спре? Разбира се, че влезе. Мисля, че спаси живота на Перели. Бяха го подпукали здраво.

— Някой натопи ли го?

Мифлин кимна.

— Да. И това ме кара да мисля, че обвинението е скалъпено. Не знам кой беше, но настояваше да говори с Брандън и с никой друг. И двамата си поприказваха. Човекът не пожела да съобщи кой е, което означава, че не се интересува от наградата. Ето кое е съмнителното. Никой човек със здрав разум не би се отказал от толкова голяма сума, освен ако не се страхува да не бъде замесен. Каза на Брандън веднага да отиде в апартамента на Перели, където ще намери въпросния пистолет, пъхнат между седалката и облегалката на канапето, и други доказателства, уличаващи Перели в отвличането на Дедрик. Брандън се опита да разбере кой е, но информаторът се уплаши и затвори. Проследихме разговора и разбрахме, че е проведен от телефонен автомат в Коръл Гейбълс — нищо повече.

— Сигурно е някой, който ненавижда Перели.

— Възможно е или някой от похитителите го е хванало шубето. Нямам представа. Както и да е, самият Брандън го арестува. И знаеш ли какво е открил?

— Пистолета.

— Да. И три плика от непромокаема материя, съдържащи сто хиляди в употребявани двайсетдоларови банкноти, както и въдицата, която вероятно е била използвана, за да се изтеглят парите от покрива на бараката.

Подсвирнах тихо.

— Къде ги е намерил?

— Парите са били в куфар в шкафа, пакетите — в дъното на някакво чекмедже, а въдицата — под леглото.

— Сякаш някой нормален човек би държал толкова уличаващи доказателства в апартамента си. Нима не разбира, че са подхвърлени?

— Слушай, Брандън желае агентите от ФБР да изчезнат моментално от града. Перели има досие. За капитана това е добре дошло. Ако денонощно се взира в него, може и да се убеди, че не са подхвърлени.

— Перели има ли алиби за нощта, в която беше извършено похищението?

— Да, пълно с дупки. Казва, че е играл карти с Джо Бетило в една стая в бара на Делмонико. Разговаряхме с Джо. Той твърди, че е бил с Перели до девет и половина. Спомня си часа, защото Перели печелел и изведнъж казал, че има среща. Джо се разсърдил, защото искал да си възвърне част от загубените пари. Перели се кълне, че са играли до десет и половина. А, както ти е известно, отвличането е станало в десет и десет.

— Някой видял ли е Перели да излиза от бара?

Мифлин поклати глава.

— Измъкнал се е през задния вход.

— Да, но във всеки случай никой не би повярвал на доносник като Бетило.

— Брандън ще му повярва. Той вярва на всеки, само и само да изтика агентите от ФБР от града. Парите ме тревожат, Вик. Всичко прилича на инсценировка, освен парите. Сто хиляди долара е огромна сума, за да бъде хвърлена на вятъра, с цел да се натопи някой. Една-две хилядарки биха били достатъчни.

— Тъкмо по тази причина са били подхвърлени. Похитителят разполага с още четиристотин хиляди, които му топлят душичката. Оставяйки такава голяма сума в апартамента на Перели, той ще накара хората да си мислят точно това, което си мислиш и ти.

— Постъпката му означава, че е хвърлил пари на вятъра. Не виждам кой би го направил.

— Разсъждаваш така, защото си от нископлатените служители. Много хора в този град не смятат, че да се разделиш със сто хиляди е кой знае каква загуба.

— Съдебните заседатели също са нископлатени служители. Те не биха повярвали на подобна версия.

Изхвърлих угарката през прозореца и свих рамене. Естествено беше прав.

— Как е той, Тим?

— Перели? Не е много зле. Не успяха да го оплетат в мрежата си, макар че се опитаха. Мисля, че щеше да хвърли топа, ако Франкън не беше нахлул най-неочаквано. Онези две отрепки, Макгро и Хартсел, ме вбесиха. За тях няма по-голямо удоволствие от това в лапите им да попадне човек с белезници.

— Да. Веднъж се опитаха да ме пребият. Има ли някакъв шанс да го видя?

— Изключено. Той е личен затворник на Брандън. Дори и агентите от ФБР бая се поозориха. Трябваше да му се озъбят, за да им позволи да го видят.

Запалих още една цигара и му подадох пакета.

— Не смятам, че го е направил, Тим.

— Ти вероятно ще си единственият, който мисли така, преди да застане пред съдебните заседатели. Чакай да видиш сутрешните вестници. Що се отнася до колегите ми, той вече е получил присъдата. Единственият начин да го отървем, е като открием истинския похитител.

— Трябва да направя нещо за него. Какво ще предприеме Брандън?

— Нищо. Според него случаят е приключен. Заловил е Перели и разполага с всичките уличаващи доказателства, които са му необходими. Успехът му е вързан в кърпа.

Отворих вратата и слязох от колата.

— Е, поне имам свобода на действие. Ще започна да разследвам.

— Желая ти успех — отвърна Мифлин. — Работата ще бъде адски забавна. Какво всъщност ще разследваш? Има ли нещо, за което да се хванеш?

— Да, макар и да не е кой знае колко сигурно. Ще потърся Мери Джеръм. Останах с убеждението, че са й известни повече подробности, отколкото предполагаш.

— Може би, макар че се съмнявам. Ако беше замесена в отвличането, не би се върнала на местопроизшествието.

— Не е изключено да е оставила нещо в стаята, което е трябвало да прибере. Не е допускала, че съм там. Дори и да не знае нищо, аз съм длъжен да се убедя.

— Добре. Ако мога с нещо да ти бъда полезен, ще ме уведомиш. Аз самият смятам, че Перели е бил натопен, но го заявявам неофициално.

— Благодаря ти, Тим. Сигурно ще те потърся. Засега довиждане.

Качих се в буика, махнах му и потеглих към Сентър Авеню. По средата на пътя забелязах една телефонна кабина и свърнах към бордюра. Избрах номера на Джъстин Франкън.

Той вдигна слушалката.

— Как го виждаш, Джъстин?

— Не мисля, че го е направил — рязко заяви Франкън. — Но това не означава, че ще успея да го отърва. Ще се опитам, но ми се струва доста безнадеждно. Планът е добре обмислен. Който е подхвърлил уличаващите предмети, си разбира от работата. Парите са неопровержимо доказателство. Хайде да се видим утре сутринта в кантората ми. Ще го огледаме от всички страни и ще видим какво можем да направим. Да се уговорим за десет часа. Става ли?

— Ще дойда в десет — отвърнах аз.

— Не очаквай кой знае колко много, Вик. Не ми е приятно да изричам тези думи, но за мен той е бита карта.

— Все още не е — отбелязах лаконично и затворих телефона.