Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (21)

I

Докато карах към Оушън Енд, подредих разкритията в ума си и ги обмислих.

Всъщност не бях направил нищо, за да отърва Перели от затвора, но имах чувството, че ако продължавам да дълбая, рано или късно ще попадна на нужното доказателство. За разлика от Мифлин аз поне имах нещо, за което да се хвана.

Грейси беше убита, защото знаеше кой е натопил Перели, което означаваше, че Перели е невинен. Досега обаче не бях сто процента сигурен, фактът беше много важен.

Ако можеше да се вярва на мисис Ферис, че преди да се запознае със Сирийна, Дедрик е снабдявал Париж с марихуана, дали това е следа, водеща към отвличането му? Дали не е решил да се откаже да работи за Барът, след като се е оженил за Сирийна, и Барът го е убил, инсценирайки отвличане, за да измъкне пари от Сирийна? Нищо чудно.

Мислите ми се насочиха към Маршланд. Дали не беше свързан с похищението? Ами ако Суки е открил, че Дедрик е съдружник на Барът, и е уведомил Маршланд? Чудесна новина — четвъртата сред най-богатите жени в света, омъжена за контрабандист на марихуана. Маршланд не би се спрял пред нищо, за да спаси дъщеря си от подобен скандал. Възможно е да е наел някой, който да очисти Дедрик. Може би идеята да се инсценира похищение е била негова, а не на Барът. Не беше изключено Дедрик да е заровен някъде в имението. На никого не му беше минало през ума да го търси под четири фута земя.

А каква беше ролята на Мери Джеръм? Коя беше тя? Брандън направи безуспешен опит да я открие, но очевидно за Маршланд не е представлявало никаква трудност да я намери. Как е разбрал къде е? Защо жената се беше изпарила след разговора им?

Прокарах ръка по горещото си, изморено лице и извиках: „По дяволите!“ Знаех, че почти съм се докоснал до ключа към загадката, но ръката ми се оказа къса. Трябваше ми повече информация.

Как би било най-добре да се държа с Маршланд? С него нямаше да ми бъде лесно. След като помислих по въпроса, реших, че единственият начин е да се отнеса грубо с него. Той щеше да говори или с мен, или с Брандън. Не можеше да отрече, че е ходил в хотел „Бийч“. Или аз, или Брандън.

Подкарах по частния път към Оушън Енд, а вечерното слънце се отразяваше в предното стъкло на колата.

Големият черен кадилак беше паркиран на асфалтовата алея, както през нощта на първото ми посещение в имението. Двамата китайци плевяха леха с рози с въодушевлението на човек, седящ на зъболекарския стол. Ровеха богатата, черна почва с греблата си, повдигаха бурените, на които попадаха от време на време, взираха се в тях, пускаха ги в кошницата и продължаваха нататък.

Птиците фламинго се разхождаха с вдървени крака върху тревната площ отвъд терасираната градина. Подобно на китайците и те не ми обърнаха внимание.

Минах по терасата, натиснах звънеца и зачаках, усещайки горещото слънце върху гърба си.

Уодлок отвори вратата. Гъстите му вежди се свъсиха и очите под тях изразиха неодобрение от появяването ми.

— Здравейте! — казах аз. — Бих искал да поговоря с мистър Маршланд. Може ли да му предадете, че го моля да ми отдели малко време.

— Заповядайте, мистър Малой! — той се отмести встрани. — Не съм сигурен дали е вкъщи.

Влязох във вестибюла. Стори ми се прохладен и тъмен в сравнение с топлата тераса. Свалих си шапката, погледнах в нея без видима причина и заявих на възрастния мъж, като не вдигнах очи към него:

— Паролата е хотел „Бийч“, така му кажете.

— Хотел „Бийч“?

— Да. Реакцията му ще ви изненада. Да вляза ли във всекидневната?

— Моля, сър.

— Как е мисис Дедрик? — попитах аз. — Чух, че не се чувствала добре.

— Като се имат предвид обстоятелствата, сър, състоянието й е съвсем обяснимо.

Погледнах го замислено, но старческото лице не ми подсказа нищо, и аз прекрачих прага на всекидневната. Стори ми се, че е минало ужасно дълго време, откакто не бях идвал тук. Отново излязох на терасата и погледнах с очакване към балкона, където беше седяла Сирийна, потънала в скръб по любимия си съпруг. Там нямаше никой. Върнах се във всекидневната, избрах си един удобен стол и се отпуснах на него. Денят беше преминал вълнуващо. Чувствах се крайно изтощен. Помислих си, че е от нервната възбуда. Запалих цигара и издишах дима към мексиканското седло, окачено на стената. Огромна ваза с цветя изпълваше стаята със съкрушителен аромат. От него леко ми се доспа.

След около десетина минути чух, че някой слиза по стълбите.

Сирийна Дедрик влезе във всекидневната. Беше облечена в семпла ленена рокля, а косата й беше закичена с роза. Под очите й имаше тъмни сенки, а устните й бяха свити и сурови. Гледаше ме настойчиво, докато се изправях от стола, после се усмихна студено и ми махна да седна.

— Не ставайте. Ще пиете ли едно уиски със сода?

— Точно сега не, благодаря. Искам да говоря с баща ви. Уодлок не ви ли каза?

Приближи се до големия шкаф и сипа уиски в две чаши. Подаде ми едната, посочи пакета с цигари върху малката масичка и седна срещу мен.

— Баща ми вчера се върна в Ню Йорк — погледът й беше насочен нанякъде, но във всеки случай не и към мен. — Защо искате да говорите с него?

Отпих от уискито. Беше „фор Роузис“, много добро качество. Чудех се защо Уодлок не й е съобщил за пристигането ми и не й е спестил срещата с мен. Реших, че сигурно тя е пожелала да ме види.

— Имах намерение да му задам един въпрос, мисис Дедрик — отвърнах аз. — Но след като е заминал, няма значение. Бихте ли ми дали адреса му в Ню Йорк?

— Нещо важно ли е?

— Бих желал да го попитам лично. Мога да му телефонирам.

— Той няма да остане там. Тази… тази история го разстрои. Едва ли ще го откриете — заяви тя след дълго мълчание.

Изпих уискито наполовина, оставих чашата и се изправих. — Е, нищо, не беше чак толкова важно.

Погледна ме и сега в очите й имаше изненада.

— Защо не ми го кажете на мен?

— В деня, след като съпругът ви беше отвлечен, мистър Маршланд е посетил онази жена, която се представи за ваша секретарка, Мери Джеръм. Срещата се е състояла в хотел „Бийч“, където е била отседнала жената. Исках да разбера какво са си говорили и как е научил, че е там.

— Баща ми?

Стоеше неподвижно като статуя.

— Представил се е на администратора на хотела, който би могъл да го потвърди.

— Не ми е ясно как е възможно да е бил баща ми. Той не я познава.

— Така или иначе са се видели. Държа да зная за какво са разговаряли. Ако той не ми каже, ще се наложи да уведомя Брандън.

Очите й светнаха.

— Това заплаха ли е?

— Можете да го наречете както желаете.

— Довечера баща ми лети за Европа. Вероятно вече е заминал. Нямам представа къде ще прекара ваканцията си. Често постъпва така, когато се нуждае от почивка.

— Решил е да го направи в удобно време… за него.

Тя се приближи до прозореца и се взря в градината.

— Нямате представа защо се е срещнал с нея, нали?

— Не.

— Дори не можете да предположите?

— Не.

Застанах до нея.

— Мисис Дедрик, искам да ви задам един въпрос.

Тя продължаваше да се взира в градината. Птиците фламинго гледаха към къщата — вдървени, изправени и изящни.

— Да?

— Мислите ли, че Ник Перели е отвлякъл съпруга ви?

— Разбира се.

— По какво се разбира? Защо сте толкова сигурна?

Размърда се неспокойно.

— Не желая да разговарям за това. Ако нямате други въпроси, моля да ме извините, но ще трябва да ви оставя.

— Не смятам, че Перели го е отвлякъл — отвърнах аз. — Не ви ли е минавало през ума, че баща ви има много солиден мотив да се отърве от съпруга ви?

Тя се обърна рязко. Цветът се беше отдръпнал от лицето й. В големите й очи видях страх.

— Как смеете! Не желая да ви слушам. Нямате право да идвате тук, да намеквате разни неща и да задавате въпроси. Ще се оплача в полицията.

Излезе от стаята. Докато се качваше по стълбите, се разплака.

Стоях в здрача и разсъждавах. Защо се изплаши? Дали й беше известно, че Маршланд е организирал отвличането?

Леко покашляне ме накара да се обърна.

Уодлок чакаше на вратата.

Прекосих стаята и спрях пред него.

— Очевидно мистър Маршланд е отлетял за Европа — отбелязах аз.

Очите му останаха безизразни, докато ми отговаряше:

— Очевидно, сър.

— Суки ли ви каза за Дедрик или сам разбрахте… че е контрабандист на наркотици?

Постигнах целта си. Беше недостойно за мен да постъпвам така с него — човекът беше прекалено стар, за да успява да овладее реакциите си, но аз държах да разбера.

Челюстта му увисна и очите му се ококориха.

— Суки ми каза…

Той спря, но малко късно. Лека червенина се разля по лицето му, но беше прекалено стар, за да се разгневи истински.

— Шапката ви, сър.

Поех я и я залепих на темето си.

— Съжалявам — промърморих и бях съвсем искрен. — Забравете за това.

Той затвори вратата зад мен. Обърнах се и го видях, че ме гледа през стъклото. Когато стигнах до края на терасата, имах чувството, че продължава да ме наблюдава.

След като е казал на него, Суки е споделил и с Маршланд. Не напредвах кой знае колко бързо, но все пак не стоях на едно място. Качих се в буика, вперих поглед в двигателя, а после отвъд терасата към Пасифика. Не можех да продължавам така. Трябваше да направя нещо, което да разкрие всички тайни.

Но какво?

Запалих цигара и хвърлих клечката през прозореца на колата. Подкарах по частния път, потънал в мисли.

Перели беше казал на Франкън, че е играл карти с Бетило в бара на Делмонико през нощта, когато беше извършено похищението. Твърдял, че си е тръгнал в десет и половина. По думите на Бетило Перели е излязъл оттам в девет и половина. Защо? Дали Бетило беше в играта или го бяха подкупили да даде лъжливи показания? Ако е бил подкупен, от кого? Нощта беше пред мен. Може би си струваше да проверя алибито на Перели. Бях настроен да си търся белята. Този ден убиха две момичета. Висок, непознат мъж с тъмни очила се опита да ме зарови в земята. Четвъртата сред най-богатите жени в света ми наговорила куп лъжи. Може би си струваше да завърша деня с посещение в бара на Делмонико, най-долнопробния вертеп по крайбрежието, където се навъртаха най-големите бандити.

Прииска ми се и аз да се направя на бандит. Реших да отида там.