Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (15)

V

Паркирах буика в предния двор на кооперацията на Джеферсън Авеню и влязох в тихото фоайе.

Някакво момиче, не беше Грейси с дребното, хитро лице, седеше зад бюрото с телефонна слушалка, прикрепена с ремъци към гърдите й, и четеше хумористичната страница на някакъв вестник. От отегченото й изражение стигнах до заключението, че тя не е по-смешна от онази, която четеше Грейси първия път, когато бях тук.

Макси, копоят с бомбето, изскочи иззад колоната си и ме погледна навъсено.

— Здрасти! — извиках аз и му показах зъбите си. — Къде можем да поговорим?

Малките му очи, хлътнали в дебелото му, покрито с паяжина от капиляри лице, издаваха съмнение и изненада.

— За какво искаш да говорим? — изръмжа той и мустаците му щръкнаха. — Нямам какво да ти кажа. Пък и съм зает.

Това сигурно беше намек за финансовата страна на въпроса и аз извадих портфейла си и му показах една десетдоларова банкнота.

— Хайде да отидем на някое тихо местенце и да си поговорим — настоях аз.

Изследвайки замислено десетдоларовата банкнота, Макси опипа с дебелия си, мръсен пръст кътните си зъби, извади някакво парче и го избърса в дъното на панталона си. После погледна към момичето зад гишето.

— Хей, ако ти потрябвам, ще бъда долу. Не пускай никой да се качва.

Тая не си направи труда да откъсне очи от хумористичната страница, но все пак успя да наклони леко глава, за да му покаже, че го е чула.

Макси затътри крака към асансьора.

Стояхме един срещу друг и си дишахме в лицата, докато асансьорът ни смъкваше към сутерена.

Поведе ме по дълъг, покрит с плочи коридор, осветен с крушки в телени решетки, към малкия кабинет, в който имаше бюро, два стола и снимка с автограф на Джак Демпси, окачена над пълната със сажди камина.

Седна зад бюрото, бутна бомбето назад към темето си и се отпусна, дишайки леко през големия си, дебел нос. Нито за секунда не откъсна очи от десетдоларовата банкнота.

Дадох му я. Беше ми ясно, че няма да се съсредоточи върху нищо друго, докато не я получи. Дебелите, потъмнели от никотина пръсти се сключиха върху нея и я прибраха в един джоб някъде на задника.

— Перели — заявих аз.

Обърса върха на носа си в ръкава на сакото, издиша малко количество изпарения на чесън и бира и въздъхна.

— О, по дяволите! Пак ли той?

— Разбира се. Защо не?

— Всяко ченге в града ми говори за Перели. Не мога да добавя нищо повече от онова, което казах на ченгетата.

— Това не значи нищо за мен, защото не знам какво си им казал. Искаш ли да ми отговориш на няколко въпроса, които, бас държа, полицаите не са ти задали?

— Добре — отвърна той без особен ентусиазъм. — След като ми плащаш за времето, което ще ти отделя, нямам нищо против.

Търкулнах една цигара по бюрото, за да му дам да разбере, че не възнамерявам да претупам работата и че той не би трябвало да добива погрешна представа за цената на времето си, и също запалих.

— Мислиш ли, че Перели е отвлякъл Дедрик?

Малките очи примигнаха. Не очакваше да го попитам подобно нещо.

— Има ли някакво значение какво мисля аз?

— Да, голямо. Виж, хайде да не си губим времето. Ако не искаш да отговаряш на въпросите ми, върни ми мангизите и аз ще намеря някой, който ще го направи.

Гледахме се втренчено през бюрото, докато накрая разбра, че не се шегувам.

— Бира? — попита ме той. — Може би ще ни се отрази добре.

Извади две кутии, отвори капачетата с джобното си ножче и ми подаде едната.

— Щастливи дни!

— Още по-щастливи нощи!

Пихме, въздъхнахме по мъжки и оставихме кутиите на бюрото.

— Не смятам, че го е направил. Не е по тази част.

— Точно това ми обясни и на мен — наведох се напред и започнах да чертая фигури върху бюрото с мокрото дъно на кутията. — Иска ми се да му помогна, ако мога. Всичко, което ми кажеш, навярно би послужило за разкриването на измамата.

Макси пак се зае с изследването на кътниците си, после се отказа и си пъхна пръста в ухото.

— Не е лош човек. Има широки пръсти. Не ми е създавал никакви главоболия. Има хубава приятелка. Познаваш ли я?

Отговорих му, че я познавам.

Затвори си едното око, после го отвори.

— Най-красивата женска фигура, която съм срещал. Дали е истина?

— Може би. Видя ли го, когато донесе въдицата?

Той поклати глава.

— Не. Знам, че никога не е имал въдица. Попитах момичето, което чисти апартамента му. Не е попадала на подобно нещо.

— Гледала ли е под леглото?

— Нали чисти под него.

— Ченгетата са го намерили снощи там. Вчера дали е чистила под леглото?

Макси кимна.

— По кое време?

— Тя закъсня. Перели излезе към дванайсет и половина. Момичето започна да чисти след един.

— А в колко часа го намериха полицаите?

— В седем и половина.

— Значи някой го е подхвърлил в апартамента между един и половина и седем и половина. Така ли е?

— Ако въобще е бил подхвърлен.

— За това няма да спорим. Между един и половина и седем и половина или Перели, или някой друг е вкарал въдица в сградата. Така ли е?

Не успя да намери грешка в разсъжденията ми.

— Да.

— Има ли други входове, освен главния?

— Само един заден вход през сутерена.

— Може ли някой да влезе през него и да се качи нагоре към апартаментите?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Естествено, че съм сигурен. Сградата е построена така, че човек влиза или през предния вход, или по стълбите през задния. И в двата случая трябва да прекоси фоайето и ще бъде забелязан.

— Ти къде беше вчера между един и половина и седем и половина?

— На кино.

— Искаш да кажеш, че те е нямало тук следобед и вечерта?

— Бях на кино.

— Имал си почивен ден?

— Да.

— Кой пазеше във фоайето?

— Грейси Леймън. — Макси отпи от бирата си и добави: — Днес тя има почивен ден.

— Полицаите разпитваха ли я?

— Защо да я разпитват?

— Не искаха ли да разберат нещо за въдицата? Имам предвид как е попаднала в стаята на Перели.

— За какво им е притрябвало да разберат?

И аз отпих от бирата си. Той естествено беше прав. Намерили са въдицата в стаята на Перели и това им е било достатъчно. Не са се интересували как е попаднала там. Тя е била под леглото и за тях единствено този факт е бил от значение.

— Тогава тя може би е видяла някой да внася въдицата?

— Ако е била внесена, го е видяла.

— Дали пък не е отишла да си измие ръцете или нещо подобно?

Макси поклати глава.

— Нито за секунда фоайето не се оставя без наблюдение — основно правило в кооперацията. Зад централата има тоалетна. Преди да влезе в нея, тя включва звънците, поставени под изтривалката на предния и задния вход. Всеки, който влиза, стъпва върху тях, и те започват да звънят. Много е просто. Преди време тук непрекъснато ставаха кражби. Сега от нас се иска голяма предпазливост. Ако някой е вкарал въдица, тя със сигурност го е видяла.

— Току-що доказахме, че Перели или някой друг я е донесъл и тя го е видяла.

— Точно така.

Пресуших кутията с бира и запалих нова цигара. Бях леко развълнуван.

— Ще пиеш ли още една? — попита ме Макси.

Кимнах и той извади две кутии.

— Мисля, че трябва да си поприказвам с Грейси — подметнах аз, докато Макси отваряше бирите. — Може да се окаже главният ми свидетел.

— Ще бъде на работа утре. Внимавай, нищо чудно да ти излезе скъпичко.

— Къде живее тя?

Помисли малко и поклати глава.

— Нямам право да ти дам адреса й. Забранено е.

Държах кутията с бира и се взирах в снимката на Джак Демпси.

— Обзалагам се, че Джеф Барът е донесъл тази въдица.

Макси пиеше и бирата му преседна. Наложи се да стана и да го потупам по гърба, за да не се задави. Ударих го малко по-силно, отколкото беше необходимо. Помислих си, че може би ще си оправдая разходите.

— Барът? — изхриптя той, веднага щом беше в състояние да говори. — Какви ги разправяш?

— Барът ненавижда Перели. Човекът, който е подхвърлил въдицата, ненавижда Перели. Барът е първокласен мошеник. Няма да те карам да го твърдиш в съда, но не пречи да го кажеш тук.

Вникна в смисъла на думите ми и кимна.

— Не е изключено.

Пийна още малко бира.

— Не си губи времето с Грейси, ако целта ти е да я накараш да издаде Барът — заяви той, снишавайки глас. — Тя изключително много държи на него.

Навярно в следващия момент щях да се убедя, че не съм си хвърлил парите напразно.

— От какъв зор? — попитах аз. — Защо Барът ще се занимава с подобно момиче?

— Собственикът на сградата се опитва да запази доброто й име. Не ме питай защо. Голям чешит е. Според инструкцията всички посетителки би трябвало да напуснат кооперацията преди един часа, в противен случай сме длъжни да му съобщаваме имената им. Грейси е нощна смяна през седмица. Гостенките на Барът не си тръгват преди един часа и тя не съобщава имената им.

— И какво прави той? Бута й по пет долара на седмица? И аз ще си платя за информацията.

Макси довърши бирата, изтърси пепелта от панталона си и се изправи.

— Е, аз май трябва да се връщам на работа.

— Седни. Това, което ми каза, не струва десет долара.

— Според моята тарифа — струва. Снеси още десет и ще чуеш нещо, което ще те накара да паднеш от стола.

— Пет.

— Десет.

— Седем и половина.

Приключихме пазарлъка, като се разбрахме за осем.

Дадох му парите и той отново седна.

— Виждаш ли, тя пуши марихуана. Барът я снабдява. Нямаш никакъв шанс.

Премислих и реших, че вероятно наистина нямам, но нищо не пречеше да опитам.

— Дай ми адреса й.

Допълнителното възнаграждение го убеди да направи изключение от правилото.

— Фелман Стрийт №274 — една от онези кооперации, в които се наемат мебелирани стаи.

Станах.

— Бъди гроб, Макси. Ако някой пита за мен, не си ме виждал.

Макси изръмжа, удари се по гърдите и ме изгледа сърдито.

— Не се притеснявай. Трудно се сприятелявам с хората.

Оставих го да седи, дишайки леко, вперил невиждащ поглед в празните кутии от бира.