Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (4)

IV

Оушън Енд е разположена сред дюните, на около три мили от моята къща. Беше построена в края на двайсетте години за някакъв милионер, който никога не беше живял там. Преди да стане негова собственост, той фалира и се застреля. Известно време остана празна, после я купи някакъв синдикат и направи луди пари от нея, давайки я под наем на хора, свикнали да живеят в лукс и чуждестранни аристократи, които се смятаха за прекалено видни личности, за да отсядат в хотел „Оркид“.

Имението е доста прочут туристически обект и се рекламира като дома на мечтите на всеки милионер. Състои се от сто акра терасирани градини и плувен басейн, едната половина на който е навън, а другата — под къщата. Самата сграда е в стил италиански барок, построена от бетон и коралов камък. Интериорът й е забележителен с великолепните си стенописи и други произведения на изкуството.

Когато подкарах буика с пълна скорост по дългия две мили частен път, водещ към имението — хубаво, широко шосе, обточено от двете страни с кралски палми, — Кърман заяви:

— Винаги ми се е искало да видя това място — той се наведе, взирайки се в кръговете светлина, които тичаха пред нас. — Заблуждавах се, че някой ден ще го наема за една седмица. Колко ще ми струва според теб?

— Заплатата ти за десет години.

— Да, може би си прав. Е, май че е по-добре да продължа да се заблуждавам. Жалко наистина. В подобна обстановка бих изпълнил всяко желание на червенокосата си мадама.

— Не те съветвам да проявяваш чак такава щедрост. Знаеш ли, тревожа се за този човек, Джак. Какво го накара да затвори телефона по средата на изречението?

— Нали са ти ясни тези боклуци. Толкова ги мързи, че дори дишането за тях е усилие.

— Мисля си, че някой влезе в стаята и той не искаше да бъде чут.

— Постоянно се опитваш да превърнеш всичко в мистерия. Обзалагам се, че му е станало досадно да приказва с теб и затова е прекъснал връзката. Те не са длъжни да се държат възпитано като нас.

Пред мен се изправиха широко отворените порти на имението. Не намалих скоростта. Профучахме покрай тях и полетяхме по широката алея за коли, от двете страни на която растяха огромни рододендронови храсти.

— Трябва ли да караш така, като че ли отиваме да гасим пожар? — тъжно попита Кърман.

— В гласа му се долавяше страх и подозирам, че е в опасност.

Пътят извиваше като дъга. Къщата сякаш връхлетя върху нас на светлината на фаровете. Кърман изстена уплашено, когато ударих спирачките. С остро изскърцване и буксуване на измъчените гуми успях да закова буика на няколко инча пред оградата на двора.

— Защо спря? — попита Кърман, бършейки потта от лицето си. — Защо не влезе направо в къщата? Знаеш, че не обичам да вървя пеша.

— Нервите ти са разклатени — отвърнах, и аз самият леко опулен. — Проблемът ти е в това, че пиеш много.

Слязох от колата и той ме последва.

Вляво от предния вход беше паркирана голяма, лъскава, подобна на тежковъоръжен боен кораб кола със запалени габарити.

Къщата беше тъмна, като се изключи светлината, струяща от отворения френски прозорец в най-отдалечения край на терасата.

— Ще позвъним ли или ще влезем направо? — попита Кърман, посочвайки осветения прозорец.

— Първо ще погледнем през него. Ако не се вижда никой, ще позвъним. Подръка ли ти е пистолетът?

— Да. Вземи го — каза щедро Кърман и ми го набута в ръката. — Разваля линията на костюма ми.

— Искаш да кажеш, че щом пистолетът е у мен, естествено ще трябва да вляза първи.

— Колко благ и великодушен си! Искрено се чудя защо ли работя за теб.

— Навярно заради парите. Пък и кой, освен теб, нарича това, което правиш, работа?

Вървяхме безшумно по терасата и си шепнехме. Когато наближихме осветения прозорец, му дадох знак да млъкне. Бутна ме леко, за да ми покаже, че трябва да продължа напред.

Подчиних се, а той ме наблюдаваше. Когато стигнах до отворения прозорец, надникнах в дългата стая, обзаведена в мексикански стил с дебели килими на пода, седла и юзди, окачени по стените, и големи, удобни канапета до прозорците и пред огромната празна камина.

На масата стоеше телефонът и недокосната чаша с уиски, навярно разредено със сода. Угарка от цигара беше паднала от стъкления пепелник и беше обгорила силно излъсканата повърхност на масата.

В стаята нямаше никой.

Кимнах на Кърман.

— Доста пищно — заяви той, надничайки зад рамото ми. — Представяш ли си да живееш в подобна къща. А сега как ще действаме?

Влязох в стаята. Угарката ме разтревожи, както и уискито, от което никой не беше пил.

Кърман ме последва бавно и заобиколи едно от канапетата пред камината, за да разгледа мексиканското седло, висящо на стената. Направи две крачки, а после се сепна и от рязкото спиране косата му падна върху очите.

— Господи!

Бързо минах покрай канапето.

Мъж в черна униформа на шофьор лежеше на гръб. Не трябваше да го докосвам, за да се убедя, че е мъртъв. В средата на челото му зееше алена дупка, а мексиканският килим, върху който беше паднал, изглеждаше пропит с кръв. Жълтеникавокафявите му ръце бяха вкочанени, а пръстите му приличаха на щипки. Дребното му кафяво лице беше изкривено в гримаса на ужас.

— И таз хубава! — каза сдържано Кърман. — Адски ме изплаши.

Наведох се и повдигнах подобните на щипки пръсти. Все още бяха топли. Ръката падна на килима, след като я пуснах. Беше умрял скоро.

— Нещата изглеждат зле, що се отнася за Дедрик — отбелязах аз. — Сигурно са пристигнали, докато е говорел с мен.

— Мислиш ли, че са го отвлекли?

— По всичко личи. Повикай полицията, Джак. Нищо не можем да направим. Знаеш как реагира на нашата намеса Брандън. Ако сметне, че сме тършували из къщата, губейки време, ще вдигне голяма шумотевица.

Кърман посегна към телефона, но спря, наведе на една страна глава и се заслуша.

— Сякаш идва някаква кола.

Излязох на терасата.

Наистина към къщата се приближаваше кола, и то бързо. Чувах рева на мощния мотор и воя на гумите, докато колата вземаше завоите на алеята.

— Изчакай малко — казах му аз.

Вече се виждаха предните фарове сред дърветата. След миг колата обърна и спря на няколко ярда от буика.

Тръгнах по терасата и когато стигнах до стълбите, водещи към градината, от колата слезе момиче.

На оскъдната, неясна светлина на луната и на смесения блясък на габаритите на трите коли, успях да видя, че беше високо, слабо и без шапка.

— Лий… — тя замълча, вдигайки очи към мен. — Ти ли си, Лий?

— Оказва се, че мистър Дедрик не си е вкъщи — отвърнах аз и заслизах по стълбите, за да се приближа до нея.

Чух как дъхът й спря и тя леко се обърна, като че ли се канеше да побегне, но се овладя и ме погледна.

— Кой… Кой сте вие?

— Името ми е Вик Малой. Мистър Дедрик ми се обади преди около половин час. Помоли ме да дойда тук.

— О! — гласът й прозвуча изненадано и тревожно. — И казвате, че го няма?

— Така изглежда. Светлината, която виждате, е единствената. Той не е в стаята. Останалата част от къщата е тъмна.

Вече бях достатъчно близо, за да добия бегла представа за външността й. Беше тъмнокоса, млада, облечена в официална рокля. Останах с впечатление, че е красива.

— Но той би трябвало да е тук — заяви рязко тя.

— Мога ли да попитам коя сте вие?

За миг се поколеба, а после отвърна:

— Мери Джеръм, секретарката на мисис Дедрик.

— Страхувам се, че ще останете неприятно изненадана от това, което ще ви съобщя. Шофьорът на мистър Дедрик е вътре — махнах с ръка към осветения прозорец. — Мъртъв.

— Мъртъв?

Забелязах, че настръхна.

— Прострелян е в главата.

Наклони се напред и аз помислих, че ще припадне. Хванах я за ръката и й помогнах да се задържи на крака.

— Не бихте ли искали да седнете в колата за малко?

Тя се отскубна от мен.

— Не, всичко е наред. Значи е убит?

— Изглежда, да. Със сигурност не е самоубийство.

— А какво се е случило с Лий… мистър Дедрик?

— Не знам. Някой го е предупредил, че ще бъде отвлечен. Телефонира ми, за да ме повика. Дойдох и заварих шофьора мъртъв.

— Отвлечен? О! — пое си бързо въздух и се разтресе. — Той ви е казал това? Сигурен ли сте?

— Да, за Бога! Тъкмо се канехме да претърсим къщата. Тук сме само от две-три минути. Ще ни изчакате ли в колата си?

— О, не! И аз ще дойда с вас. Защо е трябвало да бъде отвлечен?

— Точно този въпрос му зададох и аз. Отговори ми, че е съпруг на Сирийна Маршланд.

Тя се промъкна покрай мен, изтича нагоре по стълбите и тръгна по терасата. Последвах я.

Кърман излезе и й препречи пътя към стаята.

— Не смятам, че е нужно да влизате тук — изрече кротко той.

— Виждали ли сте мистър Дедрик? — попита момичето, взирайки се в него.

Светлината от стаята падаше върху лицето й. Беше красива по някакъв странен, суров начин — с хубави очи и волеви устни и брадичка. Навярно беше около трийсетгодишна и според мен съвсем не приличаше на секретарка на богата жена. Дрехите й бяха скъпи. Върху падащата свободно вечерна рокля в цвят бордо носеше официално копринено наметало с увереността и грациозността на модел.

Кърман поклати глава.

— Моля ви, потърсете го. И двамата. В цялата къща. Кимнах на Кърман.

— Първо се обади в полицията, Джак.

Докато Кърман използваше телефона, тя отиде да види шофьора. Наблюдавах я. Цветът се отдръпна от лицето й, но когато се приближих до нея, тя се съвзе и се отдръпна.

— Излезте на терасата — казах аз. — Кърман ще потърси мистър Дедрик.

Докоснах ръката й, но тя потрепери леко и се отмести. После тръгна към терасата.

— Това е ужасно! — извика тя. — Мисля, че е по-добре да намерите мистър Дедрик, вместо да се въртите около мен. Защо се е обадил на вас? Познавате ли се?

— Аз ръководя „Юнивърсъл сървисис“. Вероятно е видял някоя от рекламите ни.

Покри с ръка лицето си и се облегна на парапета.

— Боя се, че името не ми говори нищо. Какво представлява „Юнивърсъл сървисис“? В Оркид Сити съм само от няколко часа.

— Занимаваме се с всякакъв вид услуги — от разводи до подстригване на котки. Мистър Дедрик се нуждаеше от бодигард, но се страхувам, че позакъсняхме.

Забелязах, че трепна.

— Не мога да повярвам. Моля ви да се убедите със сигурност, че го няма в къщата. Трябва да е тук!

— В момента Кърман го търси. Разбрах от мистър Дедрик, че току-що е пристигнал и е сам с шофьора си. Вярно ли е?

— Мистър Дедрик нае къщата за летния сезон. Двамата с мисис Дедрик останаха няколко дни в Ню Йорк — обясни бързо тя. — Върнаха се от Париж. Мистър Дедрик пристигна със самолет от Ню Йорк. Дойде, за да уреди въпроса с къщата. Мисис Дедрик се прибира утре. Придружих господина, за да се уверя, че всичко е наред с къщата. Наели сме стаи в хотел „Оркид“. Мистър Дедрик ми каза, че ще огледа имението тази вечер. Аз трябваше да се присъединя към него по-късно.

— Ясно.

Кърман излезе на терасата.

— В къщата няма никой — заяви той.

— Огледай градината.

Той хвърли бърз, любопитен поглед на Мери Джеръм и слезе по стълбите на терасата.

— Никога не ви е споменавал, че ще бъде отвлечен, нали?

— О, не.

— Кога излезе от хотела?

— В седем и половина.

— Обади ми се в десет и десет. Чудя се какво е правил два часа и четирийсет минути тук. Имате ли някаква идея?

— Предполагам, че е разглеждал къщата. Защо не отидете с приятеля си да му помогнете. Мистър Дедрик може би лежи ранен в градината.

Започнах да схващам, че иска да се отърве от мен.

— Ще се навъртам тук, докато дойде полицията. Не искам да отвлекат и вас.

— Аз… Едва ли бих издържала повече. Ще се върна в хотела — отвърна тя, а гласът й изведнъж стана дрезгав. — Ще им кажете ли, моля, че ще се видим в хотела?

— Смятам, че е по-добре да ги изчакате — заявих аз спокойно.

— Не, мисля да тръгвам. Той… Той може да е в хотела. Време е да вървя.

Докато се обръщаше, я хванах за китката.

— Съжалявам, но сте длъжна да останете, докато дойде полицията.

Погледна ме втренчено. Очите й изглеждаха строги на лунната светлина.

— Щом се налага.

— Точно това имам предвид.

Отвори чантата си.

— Може би една цигара…

Направи го изключително умело. Оказа се, че гледам към малък пистолет, насочен към диафрагмата ми.

— Влезте вътре!

— Вижте…

— Влезте вътре! — в гласа й имаше опасна нотка. — Ако не се подчините, ще ви застрелям.

— Не постъпвате както трябва, но си е ваша работа.

Влязох във всекидневната.

В момента, в който я чух да тича по терасата, скочих към парапета.

— Пресечи й пътя, Джак — изревах в тъмнината. — И внимавай, защото има пистолет!

После хукнах по терасата след нея.

Чу се злобно изщракване и покрай главата ми изсвири куршум. Скрих се зад голяма саксия с палми. Последваха още изстрели и Кърман изскимтя уплашено. После двигателят избумтя, пистолетът отново гръмна и колата стремително се отправи надолу по алеята.

Изтичах до края на терасата с намерение да я последвам с буика, но тя се беше погрижила и за това. Последният й изстрел беше преминал през задната гума.

Кърман изплува от тъмнината.

— Какво става? — попита гневно той. — Тя се опита да ме застреля.