Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (28)

III

Мъчех се да изплувам от дълбоката, тъмна бездна. Съзнанието ми се възвърна подобно на махмурлук в мъглива утрин. Първо усетих пулсираща болка в главата, а после, отваряйки очи, осъзнах, че лежа на гръб, а по лицето ми играе лъч от фенерче. Изохках, извърнах глава и се помъчих да седна. Някаква ръка върху гърдите ми ме бутна назад.

— Не мърдай — изръмжа Дедрик. — В момента те настанявам.

Пръстите му отлепиха единия край на лентата от устата ми. Когато успя да я хване здраво, той дръпна бързо и силно и я махна. Заболя ме и отново изохках.

Светлината ми пречеше, но още по-неприятен беше влажният, студен въздух в тъмнината отвъд лъча на фенерчето.

— Какво става? — изръмжах аз.

— Ще разбереш.

Усетих, че нещо стяга кръста ми. Наведох глава и видях, че Дедрик заключва с катинар дебела верига. Погледнах грубите изсечени в скалите стени, подпрени от почернели дървени стълбове.

— Къде е тази… мина? — попитах аз.

— Стотина фута под земята — той стисна катинара и се отдръпна. — Идеята не е моя, Малой. Ти чу какво каза Барът. Аз нямам нищо против теб. Ако не беше той, щях да ти пусна един куршум в главата. Той ще дойде, за да те види утре.

— Нима ще ме остави тук да умра от глад? — попитах аз, изследвайки лентата, която обвиваше ръцете ми. Беше невъзможно да се освободя от нея.

— Няма да умреш от глад — той замълча и запали цигара. Видях, че ръцете му трепереха. — Няма да имаш време.

— Какво имаш предвид?

— Сам ще разбереш. Ако ми обещаеш, че ще стоиш мирно, докато изчезна, ще ти освободя ръцете. Поне ще имаш шанс да се бориш.

Започнах да виждам призраци.

— Ако ми освободиш ръцете, вероятно ще те удуша. Плаша се, но не чак толкова лесно.

— Не говори като глупак. Нямаш представа какво те очаква. Обърни се. Ще сваля лентата от ръцете ти.

Обърнах се и той заби коляно в гърба ми, докато размотаваше лейкопласта. Отдалечи се, преди да успея да го хвана.

С мъка се изправих до седнало положение. Не можех да стана, защото веригата, която ме държеше, беше къса. Но чувството, че ръцете ми отново са свободни, беше приятно.

— Ще ти оставя фенерче. Това е единственото, което мога да направя за теб.

— Съвестта ти не е кой знае колко много — разтривах китките си, опитвайки се да възстановя кръвообращението им, и се взирах в него. — Какво ще стане?

— Не знам — погледна към дългия тунел, като повдигна фенерчето си и прониза със силния лъч непрогледния мрак. — Виж. Можеш да се досетиш не по-зле от мен.

Лъчът се спря Върху купчина парцали. Присвих очи и видях парченца от нещо, което някога е било спортен костюм.

— Под дрехите има скелет — заяви Дедрик и въздухът изсвири в ноздрите му. — За по-малко от дванайсет часа, след като го оставихме тук, той се превърна в купчина парцали и кости.

— Кой е той? — гласът ми прозвуча кухо.

— Няма значение.

Реших, че не може да бъде никой друг, освен Лут Ферис.

— Ферис е, нали?

— Още един досадник — отвърна Дедрик и изтри лицето си с носната кърпа. — Нещо го е изяло. — Втренчи се притеснено в тъмнината. — Тук има някакво животно, може би е рис. — Извади друго фенерче от джоба си и ми го подхвърли. — Ще ти прави компания. Ако чуеш, че Барът идва, скрий го. Ще ме убие, ако разбере, че съм ти го дал.

— Е, благодаря ти — казах аз и осветих лицето му с фенерчето. — Защо не свършиш работата докрай и не ме освободиш? Ти ненавиждаш това, Дедрик. Хайде, все още си в състояние да се отървеш от присъдата, а аз ще направя каквото мога за теб.

— Изключено. Не познаваш Барът. Той е последният човек, когото някой със здрав разум би се осмелил да измами. Довиждане, Малой. Надявам се, че всичко ще свърши бързо.

Седях неподвижно и наблюдавах как лъчът на фенерчето му отслабваше, докато се отдалечаваше в дългия тунел. С изчезването на светлината тъмнината наоколо ме обхвана със задушаваща гъстота, от която ме изби студена пот. Запалих фенерчето. Бялата светлина отблъсна тежкия мрак, сякаш беше жив. Но той се криеше зад лъча и изчакваше отново да връхлети отгоре ми.

Първата ми работа беше да изследвам веригата около кръста си. Беше прекалено здрава, за да я скъсам, а катинарът изглеждаше доста солиден. Проследих я до стената. Беше закачена за халка, вкопана в масивната скала. Хванах я с две ръце, подпрях крака си в стената и я опънах. Нищо не се случи. Стегнах се и отново опънах, докато сухожилията ми изпукаха. Все едно че се опитвах да изскубна Емпайър Стейт Билдинг.

Паднах задъхан върху скалистия под, а сърцето ми биеше като парен чук. Ако исках по някакъв начин да се измъкна, трябваше да разхлабя халката. На никого не би му минало през ума да ме търси тук. Пола щеше да отиде в кооперацията на Джеферсън Авеню и може би щеше да открие Макси, но това нямаше да й помогне да стигне много далеч, нито пък на мен. Щеше да се обади на Мифлин. Но какво можеше да направи Мифлин? Кой би ме потърсил в шахтата на една изоставена, съборена мина?

Започна да ме обхваща паника. Сякаш бях погребан жив. Очите ми непрекъснато се насочваха към купчината накъсани дрехи на десетина ярда от мен — останките на Ферис.

Тук има някакво животно.

Признавам си, че бях готов да изтичам, хленчейки, В някакъв ъгъл, ако можех да го направя. Бях готов да викам за помощ колкото ми глас държи, ако от виковете ми щеше да има някаква полза. Много пъти в живота си бях треперил, но за първи път ми се случваше да се треса по този начин.

За около минута седях безмълвен. Опитвах се да се взема в ръце, казвах си, че не бива да губя самообладание, наричах се с какви ли не обидни думи, докато се борех с паниката, кацнала на рамото ми и гледаща в лицето ми със злобен поглед! Съвзех се, но целият плувах в студена пот и бях отпуснат като дроб.

Извадих си цигарите и разсипах половината, преди да успея да хвана една. Запалих я, облегнах се на стената, вдишах дима и го издишах, вперил поглед в бялата светлина на фенерчето, която стоеше между мен и тъмнината.

Нямах представа колко дълго щях да прекарам под земята. Батерията не би издържала повече от няколко часа, ако свети непрекъснато. Трябваше да я пестя, дори и ако това означаваше да стоя на тъмно.

Преброих си цигарите. Бяха седемнайсет. Дори и слабата, червена искра би ми действала успокояващо, а и докато пушех, можех да изгася фенерчето. Изгасих го.

Задушаващата тъмнина, толкова гъста, че можеше да се пипне, се върна, а заедно с нея се върна и паниката, която ме буташе по лакътя и ме караше да се потя.

Струваше ми се, че е минал около час, откакто седях в страшния влажен мрак. Пушех цигарата, наблюдавах съсредоточено светещия й край и се мъчех да забравя черните стени, които ме притискаха.

Когато повече не можех да издържам, запалих фенерчето. Дрехите ми бяха мокри от пот и часовникът ми показа, че бях прекарал в тъмнината само петнайсет минути.

Чак тогава се притесних, и то истински. След като нервите ми се бяха опънали до скъсване само за петнайсет минути, какво щях да правя един час или един, а дори и два дни? Оставих фенерчето на пода до себе си и отново хванах веригата. Дърпах я и я усуквах с нарастваща ярост, докато накрая се усетих, че я проклинам на глас. Спрях и пак седнах. Чувствах се така, сякаш бях изминал на бегом десет мили — даже и мускулите на краката ми трепереха. И тогава чух нещо.

До момента единствените звуци в старата шахта сто фута под земята беше дишането ми, туптенето на сърцето ми и по-слабото тиктакане на часовника ми. Но непознатият звук ме накара да обърна глава и да погледна в тъмнината.

Заслушах се, затаил дъх с полуотворена уста, а сърцето ми удряше като чук. Нищо. Бавно посегнах към фенерчето и осветих дългия тунел. Все още нищо. Загасих светлината и зачаках. Минутите се точеха. После го чух отново — леко изшумоляване, нещо, което се движеше предпазливо, отместване на камъче — остри, свирепи звуци в тишината. Звуци, които не биха се чули никъде другаде, освен в тази шахта, където дори и падането на перо на земята би нарушило покоя.

Докоснах бутона на фенерчето. Лъчът се вряза в мрака както бръснач в плътта.

За части от секундата видях нещо, което изглеждаше като две светещи искри — навярно очи на животно. После искрите изчезнаха и аз се мъчех да се изправя на колене, навеждах се напред, взирах се и се опитвах да ги различа.

Ще видиш, че ме бива да уреждам стари сметки.

Заслужаваше отличен. Тези няколко секунди бяха най-тежките, които някога бях преживявал, и мисълта, че опасността не е преминала, предизвика прималяване в стомаха ми.

Запалих друга цигара и не загасих фенерчето. Реших, че ще го оставя да свети, докато се изтощи, и после ще мисля какво да правя. Светлината ми даваше сигурност, че това, което се криеше в тъмнината, щеше да стои на разстояние от мен.

Седях и пушех. Чувах туптенето на сърцето си и се мъчех да измисля как да измъкна халката. Но мозъкът ми сякаш беше обвит в памук. Мислите ми препускаха в тъмнината, изпълнени със страх и напълно безполезни.

Тогава отново видях червените въглени — точно зад мястото, докъдето стигаше светлината на фенерчето. Не помръдвах и не откъсвах очи от двете огнени топчета, които висяха в тъмнината и ме наблюдаваха.

Минутите продължаваха да се точат. Не можех да преценя дали се приближаваха, или си въобразявах. Просто чаках застинал, вцепенен и уплашен. Задържах дъха си колкото можех и дишах тихо през устата, когато чувствах, че се задушавам.

Те се приближаваха — изключително предпазливо и бавно — и животното започна да придобива очертания. Успях да различа нещо, което ми заприлича на главата на пор, и гладък, заоблен гръб. Продължавах да стоя неподвижно. Единият ми крак беше изтръпнал, но не му обръщах внимание. Исках да разбера с какво ми предстоеше да се сблъскам. Не ми се наложи да чакам дълго. През лъча на фенерчето премина плъх. Не обикновен плъх, а чудовище — плъх, който се среща само в кошмарите, голям почти колкото котка, дълъг над два фута.

Дойде към светлината вече не толкова предпазливо. Гледаше ме, а лъскавата му кафява козина блестеше на силната светлина на фенерчето. До ръката ми имаше голям камък. Пръстите ми посегнаха към него. Плъхът спря. Сграбчих камъка и го хвърлих. Чу се изшумоляване и той изчезна, много преди камъкът да стигне до мястото, където стоеше.

Е, вече знаех. Знаех какво беше превърнало Ферис в купчина парцали и кости. Знаех също, че когато огладнее, звярът няма да избяга.

Започнах да трупам купчина от камъни до себе си. Огледах земята наоколо. Под праха и чакъла открих къса пръчка. Не беше кой знае какво оръжие, но все пак щеше да ми послужи. Независимо че бях окован с верига, се чувствах сигурен в успешния изход, ако трябваше да се справя с един-единствен плъх. Но в съзнанието ми изплува въпросът дали не бяха много повече. Очите ми отново се насочиха към парцалите. Това не беше работа само на един плъх.

Стиснах пръчката в дясната си ръка, а фенерчето в лявата, и се облегнах на стената.

Чаках. А някъде в тъмнината, не много далече, плъхът също чакаше.