Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (31)

II

Една бяла нощна пеперуда изпържа около ветроупорния фенер, висящ от гредата в центъра на стаята, и хвърли огромна сянка върху пода. После рязко се отклони от светлината, прелетя доста безпомощно през стаята и докато минаваше покрай Джо, той се пресегна, перна я към пода и я смачка с крак.

Не му обръщах внимание какво прави. Гледах Мери Джеръм — последния човек, който очаквах да намеря в тази хижа.

Беше облечена в каубойска риза в червено и жълто и яркожълти панталони от рипсено кадифе, а тъмната й коса беше скрита под червена копринена кърпа. Лицето й изглеждаше по-бледо и по-изпито, откакто я бях видял предния път, но все още беше приятна за гледане.

— Здравей — казах аз, — може и да не ми повярваш, но те търсих навсякъде.

— По-тихо, приятелче! — изсъска Джо. — Никой не те е карал да държиш реч. Седни и млъкни.

Опря пистолета в гръбнака ми и ме бутна към едно кресло, обърнато към огъня.

Седнах.

— Къде го откри? — попита Мери Джеръм.

Джо й се ухили, очевидно страшно доволен от себе си.

— Беше в мината. Видяхме го да излиза от горния тунел. Хукна през пустинята, но го настигнахме.

— Сам ли беше?

— Да, разбира се.

— Защо тогава е тръгнал към пустинята?

Джо се намръщи и прокара пръсти през късата си, къдрава коса.

— Какво имаш предвид?

— Ако е искал да избяга, щеше да побегне към магистралата, нали? — попита търпеливо тя.

Лицето на Джо загуби оживеното си изражение. Обърна се и ми се озъби:

— Какви си ги забъркал, човече? Не беше ли сам?

— Не естествено. С мен беше едно момиче. Отиде за ченгетата.

Мери примирено повдигна рамене.

— За нищо не ставаш, Джо — изрече презрително тя. — Объркваш всичко, с което се захванеш.

— По дяволите! — изръмжа Джо и лицето му почервеня. — Откъде можех да знам?

— Както и да е. Но смятам, че трябва да направиш нещо.

— Да — нацупи се той и ме изгледа свирепо. — Хубава работа! Това означава, че трябва да се върна в онази проклета мина. Ще се погрижиш ли за него?

Мери кимна.

— Бъди спокоен. Побързай, Джо.

— Да ти оставя ли пистолета?

Мери Джеръм взе тежкото оръжие и го обхвана здраво.

— Тръгвай, Джо.

Той ме погледна.

— Недей да си мислиш, че не знае как да си служи с него.

Джо излезе от хижата.

Чух го как гази през храстите надолу по хълма. Щеше да му отнеме най-малко половин час, за да стигне до мината.

По това време Мифлин вече щеше да е там.

Мери Джеръм се отмести от огъня и седна в едно кресло срещу мен, но в далечния край на стаята. Сложи пистолета в скута си и се отпусна назад, подпирайки глава на облегалката.

Обмислих възможността да се втурна към нея, но реших, че не ме чака нищо друго, освен куршум в главата.

— Струва ми се, че отдавна не сме се виждали — заявих аз. — Ти ли каза на Пола, че съм в мината?

— Да. И аз не знам защо. Май започвам да се размеквам — гласът й прозвуча уморено.

— Кой е този Джо? Твой приятел?

— Не съвсем — вдигна глава и се взря в мен. — Изгаряш от желание да ми задаваш въпроси, нали? Е, добре. Вече не се правя на интересна. Изчезвам. Смятах, че ще се справя с Джо. Оказа се обаче, че не мога.

— Хайде да духнем заедно.

Мери поклати глава.

— Изключено. На Джо няма да му хареса, а и аз не бих си позволила да постъпя така с него. Ще изчакаме малко. Ако не се върне, ще тръгнем.

— Ами ако се върне? — попитах и предпазливо се придвижих към ръба на стола. — Какво ще стане с мен?

Сви рамене.

— Той няма да ти направи нищо лошо. Джо не е такъв човек. Ще те държи тук, докато е готов да замине. Излишно е да се притесняваш — вдигна пистолета и го насочи към мен. — Седни и се отпусни. Оставаш тук, докато дойде Джо.

Не се тревожех много, защото бях почти сигурен, че Джо няма да се върне.

— А каква е твоята роля в пиесата?

Тя се усмихна горчиво.

— Не се ли сещаш? Аз съм жената на Лий.

Отново се придвижих напред на стола и вперих поглед в нея.

— Жената на Дедрик?

— Чу ме добре.

— Но той е женен за Сирийна Маршланд.

— Първо се ожени за мен — посегна към пакета с цигари, запали една и се втренчи намръщено в огъня. — Лий е в състояние между другото да извърши и нещо дребно като например двуженство.

— Имаш предвид, че бракът му със Сирийна е незаконен?

— Да. Тя, разбира се, тогава не знаеше, но сега знае — Мери отново се усмихна горчиво.

— Ти ли й каза?

— Казах на баща й.

— Затова ли дойде да те види в хотел „Бийч“?

Тя вдигна вежди.

— Ти си разбрал? Да, тогава му казах. Трябваше да изчезна веднага. Даде ми хиляда долара, за да не им се мяркам пред очите.

— Хайде да не го претупваме. Предлагам да започнем отначало. Кога се омъжи за Дедрик?

— Преди около четири години — не си спомням точно датата. Не е нещо, което ценя високо. Да си омъжена за Лий не е особено романтично. Срещнах го в Париж и се влюбих. Той е от онези мерзавци, по които повечето жени хлътват. Винаги имаше много пари и сякаш никога не вършеше нищо. Мисля, че парите му ме привлякоха. Е, получих си заслуженото — хвърли цигарата в огъня и посегна за друга. — Разбрах, че вкарва контрабандно наркотици. Джо работеше с него. Дедрик ме убеди да му помагам. Нямаш представа колко убедителен може да бъде. После се запозна с тази жена. Въобще не знаех какво е замислил. Често отсъстваше със седмици и аз реших, че подготвя някаква доставка. После изчезна, без да ме предупреди. Джо и аз трябваше да продължим да се занимаваме със сделките му. Джо се опита, но нещо все не му достигаше. Полицията за малко не ни залови. Успяхме да се измъкнем от франция и пристигнахме тук. Тогава разбрах, че се е оженил за Сирийна Маршланд. Отидох при Барът. Известно ти е какъв е той, нали?

Отговорих й, че ми е известно.

— Човек трябва да внимава с него — каза тя, а лицето й се вкамени. — И той ме измами. Каза, че Лий се е оженил за Сирийна Маршланд, за да пипне парите й, и след като го направи, ще се върне при мен. Помоли ме да му съдействам, да стоя настрани от Лий и да му дам пълна свобода на действие. Повярвах му като пълна глупачка. Бях отседнала в хотел „Юандос“ и на връщане от срещата с Барът някой стреля по мен. Разбрах, че Барът ще се опита да се отърве от мен, и се преместих в хотел „Бийч“. — Тя ме погледна и попита: — Интересно ли ти е?

— Малко или много — да. Макар че се надявах да чуя друго, но няма значение. Продължавай.

— Какво се надяваше да чуеш?

— Довърши разказа си, а аз ще ти обясня после.

Тя сви рамене.

— Не остана кой знае колко много. Мислех си, че ако се срещна с Лий, ще успея го убедя да се върне при мен. Разбрах, че ще ходи в Оушън Енд, и отидох да го видя. Тогава попаднах на теб и научих, че вероятно е бил отвлечен. Не е бил отвлечен, нали?

— Не. Но инсценирайки собственото си похищение, той прибра петстотин хиляди долара от Сирийна, а това не е малка сума. За последен път го видях в дома на Барът.

— Четох във вестниците. Напълно в стила му. Е, друго няма. Знаех, че Барът държи запасите си от марихуана в мината. Двамата с Джо се съюзихме. Исках да си отмъстя на Барът. Идеята ми беше да изгорим стоката му. Тя струва хиляди. Но Джо имаше други планове. Реши да отмъкне цигарите и да основе собствена организация. Търговията с наркотици е прекалено гадна за мен. Писна ми. Джо няма да стигне доникъде. Не е достатъчно умен за тази работа. Оттеглям се. Той вече си въобразява разни неща — Мери сви устни. — Жената не може дълго да живее мирно и тихо под един покрив с мъжа. Рано или късно той започва да й досажда.

— Някои жени могат — отвърнах аз и й се ухилих.

Изведнъж най-неочаквано в далечината се чуха изстрели и ни накараха да се изправим на крака.

— Какво е това? — попита рязко Мери и изтича до прозореца.

— Може би ченгетата преследват Джо — отвърнах с надежда аз. — Но за по-сигурно ще изгася фенера.

Докато прибирах фитила на ветроупорния фенер, последваха още изстрели, вече много по-наблизо, и аз бързо откачих фенера от куката и духнах блещукащото пламъче.

— Джо и Мак! — извика Мери и отвори вратата.

Проблясъците от изстрелите осветиха тъмнината навън. Някъде в долината отговориха на стрелбата и в дървения покрив се забиха куршуми.

Дишайки тежко, Джо и Мак се втурнаха в стаята и захлопнаха вратата.