Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (33)

IV

Лежахме в тъмнината на храстите на доста голямо разстояние от хижата и се взирахме в долината. По хълмовете нищо не помръдваше, нямаше стрелба, нито се чуваха гласове.

Мак потърка лицето си с ръка и сви рамене. Сега пустинята беше студена и вятърът, идващ от хълмовете, хапеше.

— Мълчат си — каза тихо той.

— Да. — Взех наполовина изпразненото шише с ром от него и го предложих на Мери. — Пийни си малко, преди този човек да го е пресушил.

Тя поклати глава.

— Добре съм.

Наклоних шишето и алкохолът опари гърлото ми. Това не беше моята представа за питие, но вършеше работа в студа.

— Мисля, че можем да продължим — заявих аз. — Няма смисъл да лежим тук, след като никой не идва насам.

— Смяташ ли, че са се върнали в мината? — попита Мери.

— Може би. Хайде да отидем да видим. Той сигурно е решил да вдигне цигарите, вместо да загуби още хора. Ако имаме късмет, ченгетата ще го пресрещнат.

— Стига да не е заловил момичето — обади се Мак и се изправи на крака.

— Да тръгваме.

Поведох ги, като вървях бързо, но се прикривах. Не исках да рискувам. Пътят се спускаше надолу. Пред нас храстите започнаха да се разреждат и хълмът постепенно се сливаше с долината. Оставаха ни още около петдесет ярда, за да стигнем до равната, открита част на пустинята.

Спряхме и огледахме терена. Лунната светлина се отразяваше в пясъка. На половин миля можеше да се забележи всяко движение.

— Ако все още са на хълма, ще ни застрелят в гръб — промърмори Мак. — Ще пробваме ли?

— Да. Двамата останете тук. Ако нищо не ми се случи, последвайте ме.

— Умираш да си създаваш неприятности — каза Мак и ме потупа по гърба.

Мери заяви със спокойния си, делови тон:

— Едва ли са горе. Мисля, че са отишли в мината.

Надявах се, че е права. Спуснах се по полегатия склон към пясъка. Хукнах, криволичейки с приведени рамене. Напредвах бързо. Нищо не се случи. Изминах неколкостотин ярда, спрях и се обърнах. Мак и Мери тичаха след мен. Изчаках ги да ме настигнат.

— В мината са. Раздалечете се и не спирайте. Залегнете, ако започнат да стрелят.

Побягнахме по неравния пясък към мината. От време на време почивахме, но аз непрекъснато ги пришпорвах. Притеснявах се за Пола. Чудех се дали е успяла да се измъкне. Тишината ме тревожеше. Ако Мифлин беше пристигнал, щяха да се чуват изстрели.

След малко полегатият ръб на кариерата се показа. Дадох им знак да спрат и да се приближат към мен.

— Оттук нататък ще изминем пътя пълзешком. Барът сигурно е сложил пост. Не бива да налетим на него. — Продължих, обръщайки се към Мери: — Ти ще бъдеш най-отзад. Остави всичко на нас с Мак.

Отново потеглихме, вече съвсем бавно, използвайки всяка възможност за прикритие, без да вдигаме шум.

Мак изведнъж посочи с пръст и аз различих главата, очертана на хоризонта, преди човекът да коленичи зад храста. Гледаше към нас.

Мак доближи устни до ухото ми:

— Този е само за мен. Участвал съм в охранителен отряд. Точно по моята част е.

Кимнах и го видях как запълзя към поста, заобикаляйки го.

Мери се плъзна по пясъка и легна до мен. И тя беше забелязала главата на хоризонта. Чакахме. Не се случи нищо и аз започнах да се чудя какво е намислил Мак.

Изведнъж човекът се изправи леко и погледна към нас. Представляваше прекрасна мишена на фона на пясъка и на лунната светлина. После се задави и заби лице в земята.

Мак ни махна и отново изчезна зад дюната. Запълзях и дадох знак на Мери да ме последва.

— Нищо не разбра — прошепна Мак, когато се приближих до него. — Вече ми става забавно.

Стигнахме до ръба на кариерата и погледнахме надолу.

Блестящите фарове на двата камиона осветяваха сцена на трескава дейност. Част от мъжете товареха дървените сандъци в камионите, докато останалите се спускаха, залитайки, по стръмната пътека от тунела и носеха още сандъци. Единият от камионите беше готов, а другият — пълен до половината.

Изправен на входа на тунела, Барът ръкомахаше и крещеше на хората си да побързат.

Ръката на Мак се повдигна и мерникът на пистолета се закова върху гърдите на Барът, но аз сграбчих китката му.

— Не! Моето момиче сигурно е долу. Не е успяла да избяга. Ще отида да я потърся. Ако ме забележат, стреляй, като започнеш от Барът.

Той кимна и аз бавно се впуснах в опасното пътуване надолу към кариерата. От време на време под краката ми се посипваха камъни и аз се сгушвах зад храстите, затаявайки дъх. Но мъжете бяха прекалено заети с товаренето на сандъците в камиона, за да проявяват предпазливост.

Възползвайки се от тъмнината, стигнах до дъното на кариерата. Имаше възможност да се прикривам добре и аз напредвах бавно към камионите.

Вече чувах гласа на Барът, който ругаеше потните мъже, подканяйки ги. Продължих, докато най-после стигнах до пълния камион. Надникнах в кабината, така че никой да не може да ме види.

Пола беше вътре, с вързани ръце и крака и със запушена с кърпа уста. Обърна се и ме забеляза. Отворих вратата и скочих в кабината.

Изглеждаше бледа и малко изплашена, но веднага щом извадих кърпата от устата й, тя ми се усмихна.

— Радвам се да те видя — каза тя с дрезгав глас.

— И аз — отвърнах и прерязах въжето върху китките й. — Какво се случи с теб, Пола? Направо на тях ли налетя?

Тя кимна, разтривайки китките си, докато освобождавах глезените й.

— Барът мисли, че все още си в мината. Въобще не му минава през ума, че съм била там. Сметна, че се опитвам да вляза. Има намерение да ме вкара там, веднага щом приключат с товаренето.

— Нека си мисли каквото ще. Хайде, трябва да стигнем до ръба на кариерата. Горе ни чакат приятели.

Скрити зад камиона започнахме да отстъпваме тихо назад по начина, по който се бях приближил. Когато стигнахме до средата на пътеката, зад нас изведнъж долетя вик, който ни накара да замръзнем на местата си. Обърнахме се. Барът се взираше в тунела. Тримата мъже до камиона също бяха вперили погледи натам. Обезумелият, смразяващ вик се повтори. Внезапно Барът стреля в тунела, изкрещя и неистово побягна надолу по пътеката към камионите.

— Плъховете! — извиках аз и хванах Пола за ръката. — Качвай се колкото може по-бързо нагоре.

Мери и Мак откриха стрелба към кариерата, докато ние се катерехме по стръмния склон. Чувахме изстрелите и виковете, но не се обърнахме, нито спряхме, докато не се хвърлихме, останали без въздух, в храстите, надвиснали от ръба на кариерата.

Мак се стрелна към нас.

— Плъхове! — сочеше с пръст, а месестото му червено лице се беше удължило от ужас. — Виж ги! Тези хора долу нямат никакъв шанс.

Погледнах в кариерата. Гъмжеше от плъхове. Бяха заобиколили петимата мъже, които стреляха към тях. Барът размахваше ръце и крещеше ужасено. Три огромни звяра скочиха върху него и той изчезна под разлюляното море от гладки кафяви тела. Останалите мъже бяха повалени на земята от втурналите се надолу по пътеката откъм тунела плъхове, които пищяха и се бореха да се докопат до тях.

Хванах Пола.

— Хайде да се махаме оттук.

Хукнахме през пясъка към магистралата.