Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (35)

II

Когато свърнах по частния път, водещ към Оушън Енд, загасих фаровете.

Най-невероятното, и все пак най-очевидното място, където би се скрил Дедрик, беше Оушън Енд. Ако Маршланд е напуснал имението и Сирийна е сама, Дедрик лесно би я убедил да му осигури убежище, стига да й разкаже някаква покъртителна история.

Това беше просто една идея и макар да умирах от желание да си легна, знаех, че няма да се успокоя, докато не проверя.

По средата на пътя спрях и слязох от колата. Не особено охотно реших, че е по-безопасно да измина останалото разстояние пеша.

Главният вход беше затворен и понеже бях чувал за какви ли не алармени инсталации срещу крадци, монтирани В имението, не се доближих до портата. Тръгнах покрай високата стена и стигнах до едно увивно растение, което изглеждаше достатъчно здраво, за да издържи на тежестта ми. С малко усилие стигнах до горния край на стената и огледах осветената от луната градина, простираща се пред мен.

Скочих тихо и се приземих върху меката почва на една леха с рози.

В далечината се виждаше къщата. Тръгнах предпазливо към нея. Движех се в сенките и използвах всякакви прикрития, докато стигнах до терасата.

Първият етаж беше тъмен, но два от прозорците горе светеха. Беше два и двайсет — достатъчно късно, за да стои човек буден. Гумените ми подметки не издаваха никакъв звук и аз изкачих безшумно стълбите към терасата. Светлината в единия от прозорците падаше направо върху нея и очертаваше ярко петно на белия камък. Лесно можех да погледна през прозореца. От него се излизаше на балкон. Покатерих се на парапета на терасата и се хванах за балкона. Увиснах на двете си ръце, изтеглих се нагоре и надникнах през прозореца, чиито пердета не бяха спуснати.

Не можех да повярвам на късмета си. Мъжът в бежовия костюм лежеше на гръб в леглото. В едната си ръка държеше чаша с уиски, а в другата — списание. Между тънките му устни гореше цигара и той четеше съсредоточено с намръщено лице.

Постъпих интуитивно и спечелих. Всъщност, като се замисля, не беше толкова късмет, колкото логичен извод. Къде другаде би бил в безопасност?

Не възнамерявах да се разправям сам с него. Нуждаех се от свидетел. Със съжаление се спуснах от балкона и стигнах до терасата. Опитах се да си спомня къде е най-близкият телефонен автомат. Във всеки случай беше прекалено далече. След като знаех къде е Дедрик, не биваше да го изпускам от очи. Ако го бях заварил да спи, може би щях да рискувам да напусна имението и да потърся телефон. Но тъй като лежеше буден, не беше изключено да реши да изчезне.

Спомних си къде стои телефонът във всекидневната.

Преминах бавно по терасата до френския прозорец, през който се влизаше в стаята. Луната грееше и аз се огледах за някакви следи от кабели или алармени инсталации, но не открих нищо. Преди обаче да пробвам да вляза с взлом, реших да обиколя къщата с надеждата да открия отворен прозорец.

Това беше моята щастлива нощ. В задната част на къщата попаднах на прозорец, който не беше заключен. Внимателно го отворих, пъхнах глава в тъмнината и се ослушах. Не чух нищо. Бръкнах в задния си джоб и извадих фенерчето на Пола. Батерията беше на свършване, но светеше достатъчно силно, и аз видях, че се намирам в коридора, който водеше към вестибюла.

Повдигнах се предпазливо, прескочих през прозореца, затворих го и с тихи стъпки се отправих към вестибюла.

Къщата беше много спокойна и тиха. Ослушах се, преди да вляза във всекидневната. Затворих вратата.

Телефонът стоеше върху масичка до канапето. Седнах, вдигнах слушалката и набрах номера на Мифлин. Чувах сигнала по линията и напрягах слух, за да доловя някакви звуци на горния етаж.

Последва изщракване и гласът на Мифлин изръмжа:

— Ало?

— Открих го — изрекох аз, залепил устни за слушалката. — В Оушън Енд е. След колко време можеш да дойдеш?

— Сигурен ли си? — гласът на Мифлин трепереше от вълнение.

— Да, сигурен съм. Видях го. Слушай, Тим, вземи Пола и мисис Дедрик. Трябват ми за свидетели. Паркирай колата, преди да стигнеш до къщата. Ще трябва да прескочите стената. Не се докосвайте до портата. Застанете до терасата и не се показвайте, докато не ви извикам. Предупреди Пола да запише всичко, което казва той. Разбра ли ме?

— Наистина ли си сигурен, че е там? — попита отново Мифлин. — Ще си загубя значката, ако нахлуя в къщата на тази жена…

— Забрави за значката! Размърдай се. Когато стигнеш до апартамента на Пола, двете момичета ще са готови. Надявам се, че след двайсет минути ще бъдете тук — заявих и затворих, преди да, му дам възможност да протестира.

После набрах номера на Пола.

— Метни някоя дреха — започнах аз, когато тя вдигна слушалката. — Събуди и мисис Дедрик. След десетина минути Мифлин ще ви вземе. Нужни сте ми в Оушън Енд. Намерих Дедрик.

Пола каза, че ще се приготви. Не си губеше времето да задава въпроси.

Затворих телефона и запалих цигара. От вълнение бях плувнал в пот.

Някъде в тихата къща тиктакаше часовник. Качих си краката на канапето и се опитах да се успокоя. Ако имах късмет, това щеше да бъде краят на делото. Утре Перели щеше да бъде свободен, ако всичко вървеше според очакванията ми.

Затворих очи. Отдавна не бях спал. Откакто Макси ми даде ключа за апартамента на Барът, се бяха случили толкова много неща. След час историята щеше да приключи, макар и да изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно.

Изведнъж някъде на горния етаж се чу приглушен изстрел.

Скочих от канапето и отворих вратата, преди ехото да беше престанало да се носи из тихата къща. Стоях във вестибюла, взирах се в тъмнината и се ослушвах. Отвори се врата. Проблесна светлина. Някой пробяга по коридора над главата ми и мина покрай горната част на стълбището. Зърнах профучаващата фигура на жена със син копринен халат. Отвори се друга врата, а после се извиси безумен, ужасен вик.

Втурнах се наред, изкачих се, вземайки по три стъпала наведнъж, и стигнах до коридора в момента, в който още един вик долетя от осветената врата в края му.

Изтичах, спрях пред вратата и надникнах в стаята на Дедрик.

Сирийна се беше надвесила над леглото и неистово го буташе за рамото, а той лежеше спокойно и тихо на леглото.

— Лий! — пищеше тя. — Какво направи! Лий! Скъпи! Кажи нещо!

Влязох бързо в стаята. От беглия поглед към мъжа в леглото се уверих, че е мъртъв. Едната страна на главата му беше смазана и кръвта се стичаше по лицето върху бялата риза.

Хванах Сирийна за ръката и й извиках рязко:

— Стига! Не можеш да направиш нищо.

Завъртя се рязко и се взря в мен. Лицето й беше пребледняло, а очите й блестяха от ужас. Започна да пищи, вдигна ръце и се опита да ме отблъсне, но очите й се обърнаха и тя припадна в ръцете ми.

Внимателно я сложих на пода и се надвесих над мъртвия.

Автоматичен колт лежеше върху леглото до дясната му ръка. От дулото му все още излизаше дим. Върху лицето му беше застинала усмивка на ужас и върху кожата му се виждаха обгарянията от барута.

— Какво се е случило?

Обърнах се.

На вратата беше застанал Уодлок в избелял червен халат, с щръкнала коса.

— Застрелял се е — отвърнах рязко. — Хайде да махнем мисис Дедрик оттук.

Наведох се над нея, повдигнах я и я изнесох от стаята.

Уодлок стоеше встрани, а старото му посивяло лице потрепваше.

Свалих Сирийна по стълбите, вкарах я във всекидневната и я сложих на канапето.

— Отворете прозорците, за да влезе въздух — казах на Уодлок, който запали лампата.

Докато той ги отваряше, аз сипах уиски и се върнах при Сирийна. Когато коленичих, тя отвори очи.

— Спокойно. Пийни малко от това.

Блъсна ръката ми и се повдигна леко.

— Лий.

— Виж какво, не можеш да му помогнеш. Никой не може да му помогне. Успокой се.

Отпусна се на възглавницата и закри с ръце лицето си.

— Лий, защо го направи? — простена тя. — Скъпи мой, защо го направи?

Уодлок се приближи и я погледна безпомощно.

— Обадете се в полицията — наредих му аз. — Обяснете какво се е случило и стойте настрана.

— Не разбирам — объркано отвърна той. — Какво правите вие тук?

— Няма значение. Повикайте полицията.

Понечи да каже нещо, но промени решението си и бавно излезе от стаята. Чух го да се качва по стълбите.

— Изпий уискито — обърнах се аз към Сирийна. — Нужно ти е. Хайде. Полицаите няма да бъдат любезни, когато разберат, че си го укривала.

Тя взе уискито, изпи част от него, потрепери и остави чашата.

— Защо? Той ме накара да му обещая, че няма да го издам. Върна се преди два дни. Избягал е от похитителите си. Твърдеше, че ще го убият, ако научат къде е. Не ми позволи да споделя дори с Уодлок.

— Каза ли ти кой го е отвлякъл?

— Барът и Перели — отвърна задъхано тя. — Барът наел Перели, защото Лий искал да издаде миналото му.

Точно това не исках да чуя.

— Сигурна ли си, че спомена за Перели?

Забелязах леко движение на терасата и си помислих, че Мифлин е пристигнал.

Тя извърна глава.

— Каква полза имам да си измислям?

Отидох до прозореца. Мифлин, Пола и Мери Джеръм стояха отвън. Кимнах на Мифлин и дадох знак на Пола и Мери да изчакат.

Мифлин влезе във всекидневната като котка върху гореща печка.

Сирийна бързо се обърна и впери поглед в него.

— Дедрик е горе — казах на Мифлин. — Мъртъв е. Самоубийство.

Мифлин изпъшка и бързо се отправи към вратата. Видях го как тръгна нагоре по стълбите.

— Как… как се озова той тук? — попита Сирийна и вдигна ръка към гърлото си.

— Предполагах, че Дедрик е тук. Видях го през прозореца и се обадих на Мифлин.

— Ти… ти си използвал този телефон?

Кимнах.

— Значи Лий е подслушвал. Ето защо той… той се застреля.

Взрях се в нея.

— Защо е било необходимо да се застреля?

Тя извърна очи.

— Полицията го търси по обвинение в убийство, нали?

— Да. Не мисля обаче, че е станало така. Потърсих телефон в стаята му, но нямаше.

Тя не отговори.

После ми дойде една идея — тази нощ бях пълен с идеи.

— Знаеше, че е бил женен, преди да сключи брак с теб, нали? — попитах тихо аз.

Тя подскочи. Лицето й се вкамени.

— Не желая да обсъждам този въпрос!

— Мисля, че би желала да се запознаеш с нея. Тя чака навън.

Сирийна скочи.

— Не я искам тук! Няма да прекрачи прага ми!

— Но тя ще трябва да идентифицира Дедрик. Страхувам се, че ще се наложи да влезе.

— Не! Забранявам й да влиза в къщата ми.

Лицето й беше станало пепеляво, а големите й, блестящи очи сякаш бяха хлътнали в черепа й.

— Аз го обичам! — продължи яростно тя. — Няма да разреша тази жена да се доближи до него!

Тръгнах към прозореца.

— Влез — казах на Мери Джеръм. — Качи се горе и погледни Дедрик. Не й обръщай внимание. Ще се погрижа…

Изведнъж млъкнах.

Сирийна се беше приближила до чекмеджето на бюрото в отсрещния край на стаята. Отвори го и се завъртя. В ръката си държеше малък автоматичен пистолет.

— Тя няма да мръдне от мястото си!

Мери стоеше спокойно на вратата и гледаше Сирийна. Очите й бяха студени и изпълнени с презрение.

— От какво се страхуваш? — попитах аз и тръгнах бавно към Сирийна.

— Не мърдай!

Видях, че пръстът й обхвана спусъка и спрях.

— Внимавай — предупредих я аз.

— Махни тази жена оттук! Няма да разреша да се приближи до него!

— Какво става?

Влезе Мифлин.

Навън се чу изскърцване на спирачки и тропот на крака по терасата. Сержант Макгро и две униформени ченгета влетяха в стаята.

Сирийна бързо отстъпи назад. Наблюдавах я. Видях, че повдигна пистолета и го насочи към себе си. В очите й имаше див ужас и тя притисна дулото към слепоочието си. Очаквах този ход. Хвърлих се напред и я съборих на земята, точно когато пистолетът изгърмя.

Мифлин се втурна, коленичи и изтръгна оръжието от ръката й.

Отстраних се от нея. Лежеше на една страна, положила глава на ръката си, и хлипаше.

— Ранена ли е? — попита задъхано Мифлин.

Поклатих глава и посочих към следата от куршума на пода.

— Какво, по дяволите, става? — излая Макгро. — Какъв е този шум?

— Заведи я горе, за да види Дедрик — казах на Мифлин и махнах към Мери Джеръм. — Тя има отговор, макар че още не го знае.

— Но какво… — започна Мифлин.

— Заведи я горе. По-добре е да го чуеш от нея, отколкото от мен.

Той сви рамене и посочи с пръст към вратата.

— Хайде — подканих Мери. — Всичко е наред. Няма от какво да се плашиш.

Тя последва Мифлин и докато се качваха по стълбите, аз повдигнах Сирийна и я отнесох на канапето. Лежеше на една страна, лицето и беше скрито, а тялото и се тресеше от ридания.

Макгро ми показа зъбите си.

— Все още разрешаваш проблема, умнико — ухили се подигравателно той. — Дошъл си на финала, за да ни обясниш как е станало.

— Е, някой трябва да го направи за вас — отвърнах аз и пресякох стаята към Пола.

— Какво има, Вик? — попита тя.

— Стискай палци. Може би това означава, че Перели ще бъде освободен.

Чакахме.

След малко Мери слезе, последвана от Мифлин.

— Знаеш ли — започна задъхано Мифлин, — този човек горе не е Дедрик. Тя твърди, че е Лут Ферис. — Погледна към Макгро: — Ти познаваш Ферис. Качи се и го виж.

Макгро изтича по стълбите.

— Тя не каза ли, че е Дедрик? — попита Мифлин, сочейки с глава към Сирийна, която все още лежеше на канапето и криеше лицето си.

Кимнах.

Макгро се надвеси през парапета.

— Наистина е Ферис — извика той.

— Тогава къде, по дяволите, е Дедрик? — изкрещя Мифлин.

— Попитай Сирийна. Тя ще ти каже — отвърнах. — Обзалагам се, че той е купчината парцали и кости в мината.

Изведнъж Сирийна седна с побеляло лице и с блеснали очи.

— Аз го застрелях — прошепна тя. — Застрелях и Ферис. Правете каквото искате с мен.