Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (7)

II

С мъка излазих по стъпалата, водещи към малкия кабинет на Мифлин на четвъртия етаж в сградата на полицейското управление.

Мифлин зяпаше през прозореца с нахлупена над очите шапка и със залепнала за долната устна угарка от цигара. Изражението на червендалестото му лице беше мрачно и загрижено и от очите му личеше, че мисли напрегнато.

— Ти ли си? — унило попита той, когато бутнах вратата и се промъкнах в тясното пространство. — Странно, тъкмо си мислех за теб. Влизай и се инсталирай някъде. Нямам цигари, затова не ми искай.

Придърпах един тежък стол, яхнах го и обгърнах с ръце правата облегалка.

— Как върви случаят с отвличането?

— Ужасно — отвърна той и въздъхна. — Нищо, за което да се хванем, а Брандън вилнее като звяр. Смята, че ще го направят шеф на полицията, ако залови похитителите.

Бръкнах в джоба на сакото си, изрових пакет цигари и предложих на Мифлин.

Запалихме и се спогледахме навъсено.

— А дамата Джеръм?

Мифлин въздъхна.

— Да се възползваш от знанията ми ли си дошъл всъщност?

— Не, няма такова нещо. Пристигнах, за да обменим информация.

Лицето на Мифлин се оживи и той ми хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Имаш да предложиш нещо?

— Не кой знае колко много. Поверително е обаче. Снощи ми се обади мисис Дедрик. Сигурно се досещаш за какво ме помоли.

— Поискали са откуп и ти трябва да занесеш парите, така ли?

Кимнах.

— Не желае да бъде уведомена полицията.

— Естествено — отвърна горчиво Мифлин, — но очаква от нас да й върнем съпруга. Кога?

— Утре през нощта. Ще й позвънят, за да й дадат окончателни инструкции.

— Наложително е да се съобщи на Брандън.

Свих рамене.

— Както решиш. Брандън не може да направи нищо друго, освен да се намеси и да хване човека, който ще прибере парите. А това би означавало смърт за Дедрик — все едно че го е застрелял самият той.

— Обзалагам се, че Дедрик Вече е мъртъв.

— Вероятно, но все още не знаем със сигурност.

— Ще трябва да му кажа.

— Само при условие че мисис Дедрик не разбере за посещението ми при вас. Какво ще направите — ще сложите подслушвателно устройство на телефона?

— Може би — отвърна Мифлин, затвори очи и се намръщи. — След като жената не желае да се намесваме, навярно Брандън не би предприел нищо. Той се страхува да не извърши погрешен ход, който да не й хареса. След като бъде платен откупът, нашите проблеми свършват. Тогава със случая ще се заеме ФБР.

— Да се върнем към Мери Джеръм — някакви следи или просто нищо?

— Брандън е решил да не се занимава с нея, но аз получих сведения за колата й. Един полицай я е забелязал на връщане от Оушън Енд и е видял номера на колата. Той е от онези ненормалници, които помнят цифри. Надраскал някой друг ред, когато чул за отвличането. Наела е колата от гаража „Акми“. Сигурно го знаеш. Собственикът се казва Лут Ферис. От време на време го следим, защото подозираме, че се занимава с търговия с марихуана, но досега не сме го хванали. Когато се обадих, беше в Лос Анджелис, но разговарях с жена му. Тя си спомни за въпросната Джеръм. Пристигнала по-миналата нощ — в нощта на похищението — около осем часа и поискала да наеме кола от Лут. Платила петдесет долара депозит и обяснила, че колата ще й е нужна за няколко дни. Посочила адреса на хотел „Оркид“.

— И Ферис й е дал кола, без да се убеди, че наистина е отседнала там?

— Какво го интересува? Колата е застрахована. Както и да е, това е версията и ние едва ли ще научим нещо повече.

— Проверихте ли на летището и на гарата дали не е дошла отнякъде?

— Да, но не получихме никаква информация.

— Стигнали сте само дотук?

— Да, и няма да отидем по-далеч — каза Мифлин, загасяйки цигарата си. — Похищението е сред най-тежките за разкриване престъпления. Ако убият човека, който са отвлекли, и парите не са белязани, ние сме в безизходица. Единствената ни надежда е някой от съучастниците да не е доволен от дяла си и да издаде останалите. След като Брандън се страхува да предприеме някакви действия, става десет пъти по-трудно. Джеръм е единствената ни следа, но на мен ми е забранено да я търся.

— Е, може да бъде извършено още едно убийство, за да ви даде възможност да се размърдате — отвърнах горчиво. — Но бих се изненадал, ако все пак остана жив утре вечер.

— Това е първата добра новина, която чувам през тази седмица — отбеляза Мифлин. — Да, като си помисля шансовете са наполовина на твоя страна.

Оставих го да потрива доволно ръце и да си свирука Погребалния марш от „Саул“.