Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (11)

I

Следващите четири дни бяха нестихващ, убийствен хаос, който разтърси до основи обичайното ведро и ненарушимо спокойствие на Оркид Сити.

Когато се разчу новината, че е платен откуп от петстотин хиляди долара на банда похитители и отвлеченият не е освободен, цялата страна — на север до Сан Франциско и на юг до Лос Анджелис — се задейства.

През първите няколко часа Брандън не се вслушваше в съвети, правеше каквото си иска и се опияняваше от възторг. Зае се да организира най-мащабното за века преследване, но тъкмо беше започнал да издава заповеди, когато десетина интелигентни агенти от ФБР пристигнаха от Сан Франциско и му отнеха командването на операцията.

Моторизирани полицаи, поделения на армията, военновъздушни сили, телевизия, радио — всичко заработи с пълна мощност.

Двамата с Кърман прекарахме часове в полицейския участък, многократно подложени на разпит поотделно и заедно от побеснелия, морав и удрящ с юмруци по бюрото Брандън и от двама спокойни агенти на ФБР, които ни разделиха, инсталираха ни на масата, сочеха ни с дългите си, нахално любопитни пръсти и не бързаха особено да ни съберат отново.

Тормозеха ни, заплашваха ни и ни ругаеха. Размахваха юмруци в лицата ни. Жилите на вратовете им се издуваха, очите им се наливаха с кръв и във всички посоки хвърчеше слюнка от усилията, които полагаха, мъчейки се да изтръгнат някаква улика от нас. Но ние не разполагахме с нищо, за да им го съобщим.

Не можех да измина десет ярда на улицата, без да бъда пресрещнат от камерата на някой от гостуващите журналисти. Кърман, описван като „човека, видял прибирането на откупа“, беше преследван от зори до здрач, за да дава автографи, отрязаните си нокти, кичури от косата си и, парчета от костюма си на обезумелите и жадни за сензации колекционери на сувенири. Накрая започна да се страхува да напуска убежището на кантората.

Масивните порти на Оушън Енд бяха затворени, а телефонът — изключен. Над къщата тегнеше мирно, гробно затишие. Носеха се слухова, че Сирийна Дедрик е рухнала и е сериозно болна.

През целия ден над главите ни кръжаха самолети, претърсващи дюните, подножията на хълмовете и подстъпите към града. Водеше се разследване във всяка къща, арестуваха и разпитваха съмнителните граждани. Полицейски отряд се настани в Коръл Гейбълс, източния район на града, и проучи най-ненадеждните му обитатели.

Развиваше се огромна дейност, но независимо от усилията на агентите на ФБР, на полицията, на армията и на стотиците любители детективи не бяха открити нито Лий Дедрик, нито похитителите му.

Сутринта на шестия ден Сирийна се отърси от тъгата си и се намеси в издирването. Във вестниците и по радиото беше съобщено, че ще даде награда от двайсет и пет хиляди долара на всеки, който й предостави информация, насочваща към следите на похитителите, и награда от хиляда долара за сведения, свързани по някакъв начин с отвличането на съпруга й.

Резултатът от обявата беше, че на практика всички граждани, освен богатите, се превърнаха в любители детективи, а адът се настани временно в Оркид Сити.

На шестата вечер след предаването на откупа се прибирах в малката си тиха къща, доволен, че съм се отървал от пронизителната врява на акцията. Възнамерявах да превъртя ключа, за да си осигуря краткотрайно спокойствие и, да си легна рано.

Къщата ми се намира сред дюните и е с изглед към океана. Разстоянието от нея до съседното жилище е около четвърт миля. Състои се от малка, обрасла с бурени градина, за чиято поддръжка плащам на Тони, некадърния ми прислужник, веранда с избелели щори, голяма всекидневна, две спални, баня и кухня, достатъчно голяма, за да люшнеш в нея котка, ако тя е без опашка.

Очарованието на дома ми се крие във факта, че е усамотен и спокоен — не се чува радиото на съседите и човек може да си пее във ваната, без да рискува в прозореца му да бъде запратен камък. Но поради изолираността си той също така е и идеално място за всеки, който би желал да ми пререже гърлото. Виковете ми за помощ ще бъдат толкова напразни, колкото усилията на някой неврастеник да затръшне въртяща се врата.

Тъкмо пъхах ключа в ключалката, когато чух леки стъпки зад гърба си. Обикновено реагирам нормално при подобни обстоятелства, но възбудата и напрежението от последните пет дни до известна степен ме бяха изнервили. Обърнах се рязко, като бързо си поех дъх, и видях точно зад себе си неясна фигура.

Дясната ми ръка, която автоматично се повдигна, готова да замахне, увисна, когато забелязах, че посетителят ми е жена. Отпуснах юмрука си, вдишах малко от горещия нощен въздух и попитах с възможно най-спокойния си тон:

— Толкова ли беше наложително да се промъкнете по този начин и да ми изкарате акъла?

— Вие ли сте Малой?

Вперих поглед в слабата фигура пред себе си. Под покрива на верандата беше прекалено тъмно, за да мога да я разгледам добре, но това, което успях да видя, си струваше усилията.

— Да. А вие коя сте?

— Искам да поговоря с вас. Хайде да влезем вътре и да потърсим място за паркиране.

Докато я въвеждах във всекидневната, си помислих, че за съжаление гласът й беше достатъчно силен, за да разбие скала. Стояхме един до друг в тъмнината, докато опипвах стената, за да открия ключа за осветлението. Намерих копчето, натиснах го и се вгледах в кафявите очи, които знаеха всички отговори и повечето въпроси.

Беше двайсет и четири — двайсет и пет годишна. Гъстата й, лъскава и тъмна коса беше разделена в средата на път и обрамчваше лице с традиционна красота, малко по-бледо, отколкото би трябвало да бъде, и по-сурово и злобно за годините, които беше преживяла като негова собственичка. Прекалено яркочервените, правилно очертани устни и бледите сенки под очите я правеха да изглежда секси и биха накарали мъжете да се вторачват в нея и да се чудят, но едва ли биха довели до нещо повече, фигурата й под коприненото яке в светлобежово и зелено и панталонът, с вдигнат високо над талията колан, беше достатъчно добра, за да осигури реклама и на най-хубавия корсет.

— Здравейте! — казах аз, взирайки се в нея. — Сигурна ли сте, че търсите мен?

— Да, ако името ви е Малой — увери ме тя, мина покрай мен и се отправи към камината. Обърна се и пъхна ръце в джобовете на панталона си, а очите й изследваха лицето ми. — Ник Перели ме прати при вас.

— Я! Сериозно? — възкликнах аз и я изгледах остро, чудейки се коя може да бъде. — Удрял ли е скоро някого с пясъчна торбичка?

— Не, но е закъсал — отвърна момичето. Извади смачкан пакет „Лъки Страйк“, пъхна една цигара между устните си, драсна клечка кибрит В нокътя на палеца си и я запали. — Пипнаха го по обвинение в отвличането на Дедрик.

В последвалото мълчание часовникът върху полицата на камината тиктакаше натрапчиво, а хладилникът в кухнята издаваше дразнещо бръмчене.

Момичето продължаваше да ме наблюдава, без да се помръдне, с леко наведена на една страна глава, за да не влиза димът от цигарата в очите й.

— Перели? — произнесох аз и думата прозвуча не по-малко озадачено, отколкото изглеждаше лицето ми.

Тя кимна.

— Той твърди, че си умно момче. Хайде, покажи, че е така. Някой трябва да го направи, за да го измъкне.

— Кога го отведоха?

— Преди един час — тя погледна през рамо към часовника. — Преди един час и пет минути, за да бъда съвсем точна.

— Агентите от ФБР?

Тя поклати глава.

— Един зализан, добре облечен дебелак и двама копои със сурови лица. Отвън чакаха две ченгета с кола.

— Брандън ли беше? Нисък, дебел, с побеляла коса?

— Според описанието сигурно е бил Брандън. Кой е той?

— Капитан от полицията.

Момичето дръпна от цигарата, разгледа си ноктите и се намръщи.

— Не знаех, че капитаните от полицията извършват арести.

— Вършат го, когато наградата е голяма, а славата — гарантирана. Освен това Брандън би искал да изпревари агентите от ФБР.

— Е, той ги изпревари — тя се отдръпна от камината и седна на дивана. — Ник казва, че ще го измъкнеш. Дали ще успееш?

— Не знам. Задължен съм му и съм готов на всичко, стига да може да се направи нещо. Той какво очаква от мен?

— Не ми обясни. Беше малко стреснат. Никога преди не съм виждала Ник стреснат. Изпрати ме при теб, след като откриха пистолета.

Отидох до шкафа, взех бутилка скоч и две чаши и ги сложих на масата. Извадих кана леденостудена вода от хладилника.

— Хайде да започнем отначало. Така ще стане по-бързо. Чисто ли искаш уискито или с вода?

— Може и да си умно момче, но ти липсва въображение. В момента сигурно му вадят душата. Мислиш ли, че бих пила уиски, след като знам какво става с него?

Приготвих си силно питие и седнах.

— Не си сигурна в това, пък и тревогите ти няма да му помогнат.

Тя скочи, направи няколко бързи крачки из стаята и отново се върна на дивана. Тръшна се на него и заудря с юмрук върху дланта си.

— Коя си ти, в крайна сметка?

— Майра Тореска, приятелката на Ник.

— Добре. Хайде сега да огледаме нещата. Опиши ми подробностите, но бързо.

— Пристигнах заедно с тях — започна тя. После продължи, изричайки всичко буквално на един дъх: — Щяхме да ходим с Ник на кино. Той закъсня. Обадих му се по телефона и той ме повика да го изчакам в дома му, докато се преоблече. Отидох там. Качих се в асансьора с тримата. Разбрах, че са ченгета. Слязохме на четвъртия етаж и аз ги пуснах да вървят пред мен. Завиха зад ъгъла. Последвах ги. Спряха пред апартамента на Ник. Двамата държаха пистолети в ръка. Наблюдавах ги. Не ме забелязаха. Дебелият почука на вратата. Ник сигурно си помисли, че съм аз. Нахвърлиха се върху него и му сложиха белезниците, преди той да разбере какво става. Започнаха да претърсват жилището. Входната врата беше притворена. Надникнах вътре. Ник стоеше до стената и ги гледаше как разтурват апартамента. Обърна глава към мен и ми даде знак да изчезвам. Реших, че няма да си ида, за да видя какво ще последва. Намериха пистолета, който беше пъхнат между седалката и облегалката на канапето. Брандън страшно се развълнува. Заяви, че с него е бил застрелян шофьорът на Дедрик. Тогава Ник се стресна. Двамата сме професионални картоиграчи. Разбираме говора по движението на устните. Много е полезно, когато картите не вървят както трябва. Каза ми да дойда при теб. Когато тръгвах, те все още му крещяха.

— Как е възможно Брандън да знае, че точно с този пистолет е бил убит шофьорът на Дедрик?

Тя поклати глава.

— Нямам представа.

— Какво стана после?

— Изчаках на отсрещната страна на улицата. След около половин час го изведоха. Едва ходеше, а по лицето и по дрехите му имаше кръв — тя стана, за да си изгаси цигарата в пепелника. — Отведоха го с полицейската кола, а аз дойдох тук.

Около секунда седях, вперил поглед в нея.

— Известно ли ти е нещо за похищението?

Кафявите й очи срещнаха моите.

— Само това, което пишеше във вестниците.

— Нищо друго?

— Не.

— А какво ще кажеш за него?

— Не би се занимавал с подобно нещо. Е, може и да хитруваме малко с картите, но не сме стигали по-далеч.

— Някога хващали ли са го?

Очите й станаха студени.

— Няколко пъти.

— Има ли досие в полицията?

— Мисля, че да. Две години лежа в затвора в Сан Франциско. Няма четири месеца, откакто е излязъл на свобода.

— А преди тази присъда?

— Много искаш да знаеш, а?

— Трябва да съм запознат с досието му. Важно е.

— В продължение на осем години е лежал три пъти — първо шест месеца, после една година и накрая две.

— Заради измама с карти?

Тя кимна.

— Удрял ли е някого с торбичката си?

— Никой не се е оплаквал.

— Абсолютно ли си сигурна за отвличането? Не смяташ ли, че може да го е извършил, без да ти каже?

— Не го е направил той! Не е по тази част, не разбираш ли?

Реших да й повярвам.

— Добре. Ще се опитам да уредя нещо.

Пресегнах се да взема телефона и набрах номера. След малко чух вежлив глас:

— Домът на мистър Франкън.

— Вкъщи ли е мистър, Франкън? Обажда се Вик Малой.

— Да, сър. Ще го повикам.

Франкън се забави, преди да отговори:

— Здравей, Вик. Какво те тревожи?

— Преди малко повече от час Брандън и двама детективи са арестували един човек на име Ник Перели в апартамента му на Джеферсън Авеню. Претърсили са жилището и са открили пистолет. Брандън заявил, че с него е бил застрелян шофьорът на Лий Дедрик. Задържали са Перели по обвинение в отвличането на Дедрик. Искам да поемеш защитата му, Джъстин. Няма значение колко ще струва. Бих желал също да отидеш в полицията и да се погрижиш за него. Безобразничат и на това трябва да се сложи край. Ще го направиш ли?

— Той има ли нещо общо с похищението?

— Не знам. Приятелката му, която би следвало да е наясно, твърди, че е чист. Струва ми се, че е бил натопен. Брандън не би могъл да разбере от пръв поглед, че въпросният пистолет е този, който се търси. Или го е носел със себе си и го е подхвърлил, или само предполага.

— Как се осмеляваш да твърдиш подобно нещо? — Франкън беше потресен.

— Само неофициално. Би било страхотна реклама за Брандън, ако можеше да хване престъпниците и да изпревари агентите от ФБР. Нищо не би ме учудило.

— Между другото кой е Перели?

— Мошеник картоиграч с досие в полицията.

— Този факт няма да помогне много. Какъв ти е?

— Преди време ми направи добра услуга. Моля те, Джъстин, заради мен отиди там веднага и ги накарай да спрат да го тормозят.

Настъпи дълга пауза по линията, докато той мислеше. Не исках да го притеснявам. Накрая каза:

— Не съм сигурен, че имам желание да се захвана с тази работа. Навярно Брандън има нещо по-солидно, на което да стъпи, освен пистолета.

— Може би, но не в това е смисълът. Няма да му разрешиш да припише каквото и да било на този човек, само защото има досие, нали?

— Не, разбира се. Добре, Вик. Ще отида да го видя. Но те предупреждавам — ако сметна, че е виновен, ще се оттегля. Около тази работа се вдигна прекалено много шум, за да си позволя да загубя.

— Продължавам да си мисля, че е инсценировка. Все пак го виж. Не се притеснявам много от обвиненията, които могат да отправят към него. Ще ти помогна, Джъстин.

— Добре. Ще се опитам да направя нещо. Хайде да се видим сутринта в кантората ми.

— Ще ти се обадя по-късно тази вечер.

Затворих, преди да му дам възможност да се възпротиви.

Майра ме наблюдаваше с напрегнато изражение.

— Кой беше този?

— Джъстин Франкън, най-умният адвокат криминалист по тихоокеанското крайбрежие. Ако реши, че Перели е натопен, няма да спре да се бори, докато не го освободи.

— Ще отиде ли в полицията?

— Обзалагам се, че ще го направи и ще накара Брандън да престане да безобразничи.

Тя запали нова цигара. Ръцете й видимо трепереха.

— Мисля, че Ник знаеше какво върши, когато ме накара да дойда при теб.

Това би трябвало да ми прозвучи като похвала.

Допих уискито и се изправих.

— Къде мога да те открия?

— Монте Верде Авеню №245. Малка зелена барака от лявата страна, ако вървиш нагоре по улицата. Живея сама.

Докато записвах адреса, тя продължи:

— Услугата ще струва пари, нали?

— Казах на Перели, че с удоволствие бих му помогнал по всяко време и то за сметка на заведението. Думите ми все още са в сила.

— Благодаря.

— Няма защо. Задължен съм му, защото ми спести едно намушкване в корема. Виж сега, веднага отивам в полицията. Едва ли ще мога да направя нещо, преди да съм разбрал какви доказателства имат. Нищо чудно и да си поговоря с него, ако имам късмет.

— Искаш да кажеш, че ще ти позволят да си приказваш с Ник?

— Не знам. Лейтенантът от отдел „Убийства“ ми е приятел. Не е изключено да го уреди.

За секунда напрежението изчезна от очите й и червените й устни потрепнаха.

— Поздрави го от мен — промълви тя.